Вълчият талисман

Бяла пепел хвърли нервен поглед към стареца.

 — Слънчевите хора разказват друга легенда. Разправят, че в началото целият свят се състоял само от вода. Гръмовната птица нямало къде да кацне и отправила призив за помощ. Богът-мечка чул молбите на Гръмовната птица, гмурнал се и извадил кал, на която тя да може да кацне. Гръмовната птица била толкова щастлива, че оформила калта и направила от нея огромна планина, а Богът-мечка отишъл и седнал на върха и. Създателят видял какво е станало и направил хората и животните от калта. Когато Богът-мечка погледнал надолу и видял животните и хората, той слязъл от планината и ги научил как да живеят.

Очите на Пеещите камъни засияха.

 — Хубава легенда. Бих искал някой път да чуя и други легенди на Слънчевите хора. Легендите притежават Сила. Те са път към познанието… чрез тях човек научава много повече, отколкото си мисли, че знае. Кажи ми, Бяла пепел, спомняш ли си какво станало, когато Първият човек излязъл през дупката между световете?

 — Спомням си, че Първият човек имал един зъл брат, който пък извел лошите хора на този свят. Но не разбирам как Върховното цяло и Създателят и…

 — Върховното цяло представлява пулса на Създателя. — Пеещите камъни въздъхна дълбоко. — Спомняш ли си какво говорихме за лука? Люспа след люспа? Световете са изградени по същия начин. Всеки представлява отделен пласт. Върховното цяло изпълва всички светове. Мисли за него като за миризмата на лука.

 — Лукът е като цялото Сътворение.

 — Умна си, Бяла пепел. Можем да запушим носа си за миризмата на Върховното цяло, да го отблъснем чрез илюзията. Само в Сънищата можем да го почувстваме изцяло. Същото е и със Света на Духовете. Затова и Първият човек трябва да създаде Върховното цяло. Единствено чрез него Духовете могат да се докоснат до този свят. Слънчевите хора се пренасят чрез Съня в Лагера на мъртвите, но в своята илюзия не обръщат внимание на Върховното цяло. Това е задачата на душата. Ти трябва да станеш моста.

Тя преглътна и разтри врата си.

 — Иначе Спиралата и Духовната сила ще се превърнат нещо различно?

 — Храбър мъж ще създаде ново бъдеще за този свят. Ако го направи, ще измени Спиралата. Само ти и Тиха вода можете да се противопоставите на неговия Сън. Все още можеш да избираш. — Погледът на Пеещите камъни я изпълваше като узрял от слънцето сладък мед.

 — Ние се върнахме, Пеещи камъни — аз и Тиха вода. Вече сме тук. Кажи ми какво трябва да направим.

 — Да се обучите… преди да е станало твърде късно.

 — Твърде късно?

Старецът наклони глава и зарея поглед над долината.

 — Миналата нощ ме споходи Съновидение. Видях Слънчеви хора във Ветровитата долина. Видях един куц Духовен водач, застанал над тялото на млад воин. Воинът беше красив мъж, на челото му бяха татуирани сини линии. Духовният водач вдигна окървавен нож към Слънцето и новото бъдеще се роди.

Храбър мъж… и Бягащ като вятъра! Душата и се сви болезнено.

* * *

Ларкспър запъхтяно се мъчеше да си поеме дъх. Тя спря на пътеката, водеща към Сивата стена. От двете страни на хребета, по който вървяха, имаше стръмни долчинки. Тук-там по склоновете се срещаше пелин и детелина. От сивкавобялата почва се вдигаше прахоляк, който бе покрил мокасините и. На места по склоновете около тях се виждаха светлокафяви пясъчникови скали, напластени една върху друга като люспи. Високо по върховете пръснатите хвойни и борове задържаха ронливата почва със здравите си корени.

Страхът бе сграбчил сърцето и с острите си нокти. „Върху нас вече тегне проклятие — не сме в безопасност дори тук, посред бял ден. — Душата и се разтърси при тази мисъл. — Всички сме омърсени. В името на Духовете на земята и слънцето, всички ще пострадаме от това мерзко злодеяние! Защо… ах, защо трябваше да се случи точно с Черната ръка? С клана Обли скали?“ — Тя примигна за да сподави безсилните си сълзи. Краката и трепереха. Тя се подпря на ръката на Котешка опашка и обърна поглед назад към Ветровитата долина. Сенчестите брегове на реката на Духовете бяха скрити от нагънатите хребети, изградени от пластове синя и бяла глина, издигащи се над тях.

„Така е по-добре. Само да можем да избягаме — да се отдалечим колкото се може повече от това ужасно място.“ — Тя преглътна мъчително. Как можеше човек да избяга от оскверняването на душата?

След като откриха тялото на Черната ръка, хората започнаха да се гледат ужасено, да прибират децата си и да се скупчват край огньовете. Много от тях стискаха амулетите си, за да се предпазят от злото. Преди първите лъчи на зората да са проникнали в долината, палатките се вдигнаха и клановете започнаха да изчезват като сняг през пролетта. Убиец, чудовищен убиец бе издебнал човек от племето.

Ларкспър присви тънките си кафеникави устни върху хлътналите си венци и хвърли свиреп поглед към мястото, където лагеруваше кланът Трите устия. Какво ли зло бе обладало злосторника, смазал черепа на Черната ръка? Тя потрепери при тази мисъл. И нещастието се бе стоварило върху нейния клан! Всички подозираха Детелината, но кой можеше да го докаже? Кой би посмял да отправи обвинения към нея или към клана и?

Ларкспър огледа хората си. Те чакаха мълчаливо на пътеката, докато тя събере сили. Мрачна загриженост ги бе обгърнала като следобеден дим. Горчив храст беше пребледняла и очите и бяха хлътнали. Единствено настроението на Корен се бе оправило. Момчето сякаш се бе преродило.

 — Годината ще бъде лоша — беше казала Костен пръстен, докато полагаха тялото на Черната ръка в набързо изкопания гроб. Само клановете Лоша вода и Топъл вятър бяха останали да помогнат за погребението. След това и те си тръгнаха забързани, напускайки мястото, където разгневения дух на Черната ръка щеше да броди вечно.

Нито едно злодеяние в племето не можеше да се сравни с убийството — дори и омагьосването. Призракът на убития щеше да броди из нощта, търсейки своя убиец. Щеше да стоварва гнева си върху всеки, който се окажеше наблизо. Ако магьосникът, за който плещеше Детелината наистина съществуваше, той щеше да потърси мястото, където бе убит Черната ръка, и щеше да се съюзи с духа му. Много невинни щяха да платят за това злодеяние.

Ларкспър вдигна поглед към върха, който трябваше да изкачи. Билото и изглеждаше недостижимо, като надеждата за избавление на племето.

Тя тръгна отново напред, отказвайки да наруши мълчанието, отказвайки да подеме вопли за единствения човек, когото бе обичала. Той щеше да живее в паметта и такъв, какъвто беше някога: страстен млад любовник, който бе споделял тялото и душата си с нея.

Ларкспър решително крачеше напред, стъпка подир стъпка, насилвайки старото си тяло да изкачи хребета.

„Това е последното Сборище, което виждам — и то потресе душата ми. — Изпълни я яростно негодувание. — Какво ли го чака племето сега? Каква ли беда ще ни сполети?“

Слънцето прежуряше по гърба на Тиха вода; двамата с Бяла пепел бяха легнали в една закрита кухина между бели ъгловати скални късове, отчупили се от надвисналия отгоре пясъчников заслон. Вятърът въздишаше тихо из боровете, растящи около скритата им ниша. В храстите чуруликаха розови сипки и жужаха насекоми.

Тиха вода се надигна и легна по гръб. Той вдиша топлия въздух и се загледа в разпокъсаните облаци, които се носеха тъй леко в необятната синева на небето. Ветрецът гъделичкаше зачервената му кожа.

 — Не би трябвало да го правим — каза с въздишка Бяла пепел. — Пеещите камъни казва, че любенето отвлича вниманието ни от Съня.

Тиха вода намести главата си по-удобно и започна да и се любува. Кафеникавата и кожа блестеше от