— Черна ръка! — Уплашена, тя извика към огъня на клана Пясъчен нанос: — Помогнете ми! Донесете една главня! Някой е припаднал!
Висок мъж се появи на пътеката със запален клон в ръка, следван от Ябълката.
— Какво намери? Змия ли? — попита я Висок мъж, когато се приближи.
Под трепкащата светлина на главнята Горчив храст погледна надолу и срещна безжизнените очи на Черна ръка. Главата му бе подгизнала от кръв, която бе образувала локвичка в прахоляка на пътеката.
Главоболието, което пронизваше мозъка на Храбър мъж като с нажежени игли, ту се усилваше, ту затихваше. Този ден обаче бе станало непоносимо. Той изобщо не забелязваше Бяла врана, която приготвяше вечерята. Щавените кожени покривала на палатката се замъгляваха пред очите му. Той се сгърчи от пулсирашата в главата му болка и стисна в юмрука си скъсаната огърлица от тънки черни камъчета, която бе изтръгнал от едноръкия мъж през онази нощ. Бяла пепел му се бе изплъзнала. Едноръкият само бе жулнал главата му отстрани, но гласовете бяха изпищели от ужас. Болката не успя да го парализира, тъй като той бе свикнал с нея, но ужасният писък в съзнанието му изличи мислите му, като заглуши дори омразното човъркане в коляното му.
Да, Силата. Храбър мъж изгледа свирепо изкусно направената огърлица и лъскавите триъгълни камъчета. Вълчият талисман му бе нанесъл удар, влагайки цялата си мощ в него. Ударът го бе сварил неподготвен и енергийният поток от Сила бе смазал душата му. Вързопът бе концентрирал тази Сила и я бе използвал срещу него. На негово място всеки друг би загинал, душата му би се отделила от тялото.
Дори не забелязваше, че Бяла врана го гледа; беше потънал в мисли.
Кой ли беше едноръкият мъж? И каква ли Сила притежаваше?
Едноръкият бе изскочил от палатката. Да не би да беше призрак, призован от вързопите, които висяха от подпорните пръти в жилището?
След като изпрати воините си да гонят Бяла пепел, Храбър мъж нареди палатката да бъде изгорена, а заедно с нея и всички тези ужасни източници на Вълчата Сила. След това се сви на кълбо върху завивките, обхващайки с ръце главата си, за да се предпази от писъците, докато душата му се бореше да се върне в изстрадалото му тяло. През тези четири дълги дни Бяла врана бе седяла до него, казвайки на останалите, че той води битка в отвъдното — в Лагера на мъртвите.
Как бе успял да си намери такава жена? Сигурно Силата му го бе насочила към нея?
Огънят пращеше весело в огнището; Бяла врана използваше пръчки като дълги щипци, за да вдига нагорещени камъни от въглените и да ги пуска в меха с чорбата. Камъните пренасяха топлината на въглените и скоро чорбата щеше да заври.
Бяла врана го гледаше предпазливо. Светлината хвърляше отблясъци по красивото и лице, подчертавайки леко заоблените и страни и тънкия и изящен нос.
— Пак ли мислиш за Бяла пепел? — запита го тя.
— Каквото и да стане, ще я притежавам. Чувствам го. Силата ще ни събере. — Той огледа внимателно вълчата статуетка. Дали в нея не се криеше и по-голяма Сила, а не само душата на майстора, който я бе направил? — Трябва да я изхвърля.
— А онзи еднорък мъж? — Тя повдигна въпросително вежда.
— Той ще умре много бавно и мъчително. Един Търговец веднъж ми разказа за Блатните хора. Ако някой сред тях бъде обвинен в използване на зла Сила, правят малък разрез в корема му и изтеглят едно черво през него. След това му връзват ръцете и краката отзад и го провисват над водата, така че рибите лека полека да му издърпат вътрешностите. — Той я изгледа. — Представи си какво ще стане, ако окачиш така човек над дупка на язовец.
Бяла врана го гледа дълго, без да мигне, докато очите и се насълзиха и тя отвърна поглед.
През отметнатото покривало на входа проникваше прохладен въздух, а с него и миризмата на борове, ели и млада трева, ароматът на печено месо и леко лютивата миризма на опушвани кожи.
В помръкващата вечерна синева навън децата пищяха, смееха се и играеха на гоненица. Лагерните кучета скимтяха и лаеха в отговор.
— Човеко с летяща душа? — обади се един глас отвън. — Летящият ястреб иска да те види.
— Да влезе. — Храбър мъж остави настрана лъскавата вълча статуетка и раздвижи схванатия си крак, докато военният водач влизаше в палатката.
Летящият ястреб кимна на Бяла врана и седна с кръстосани крака върху една кожа от планинска овца на мястото за гости.
Храбър мъж бръкна в кесията си и извади каменна лула, която напълни с киникиник и запали с една съчка от огъня. Всмукна два пъти и я подаде на Летящия ястреб. След като воинът сподели гостоприемството на Храбър мъж, той му върна лулата.
— Не мислех, че ще те видя толкова скоро — започна Храбър мъж. — Случило ли се е нещо?
По устните на Летящ ясреб се изписа кисела усмивка.
— Аз също не мислех, че ще се върна толкова бързо. Да, случи се нещо. Преследването на оцелелите от Вълчето племе се превърна в скучно занимание.
— Така ли?
Летящият ястреб разпери ръце:
— Изчезнаха. Останаха само неколцина глупаци.
— Изчезнаха ли?
Летящият ястреб се почеса по ухото.
— Дебелият лос тръгна след тях с един отряд — просто за да е сигурен. Но мисля, че наистина са напуснали тези земи. Завинаги.
— Разкажи ми всичко от самото начало.
Военният водач помисли малко и започна:
— Оцелелите от Племето на вълка се бяха събрали при хълмовете източно от планините. Преди да поведа воините, за да ги прогоним, си помислих, че ще бъде добре да огледам гората, за да се уверя, че някой не се е промъкнал незабелязано през редиците ни. Съгледвачите ми съобщиха, че Племето на вълка е свикало голям съвет в подножието на планината. Междувременно ние претърсихме гората и разучихме удобните за лагер места. Търсехме някакви следи от тайно промъкващи се Вълчи воини, но не открихме. След като се уверих, че неприятелите не могат да ни устроят засада, събрах хората си и ги поведох, за да нападнем Вълчето племе в подножието на планините. На това място има една стена от кървавочервен пясъчник, която се издига като преграда към равнините. Там се натъкнахме на глупаците, които се бяха върнали да се бият с нас.
— И какво се случи?
