от един сивкавобял хребет далече на юг. На източния хоризонт се издигаха още планински върхове, чиито черни гърбици се открояваха на фона на небето.
Дългата колона на клана Черно острие постепенно излезе на билото и спря; всички се загледаха в открилия се пред очите им пейзаж. От двете страни на прохода стърчаха назъбени върхове от напукан, убито червеникав гранит. Снегът все още не се бе стопил из сенчестите хлътнатини между скалите.
Гореща мазнина застана до Бягащ като вятъра, задъхан от дългото изкачване. След него се появи Пелинов дух. Един мъж и Черна луна също се присъединиха към тях.
— Ветровитата долина… страната на Земните хора — каза им Пелинов дух. — Териториите им се простират по-далеч, отколкото ви стига погледът. Отвъд онзи нисък склон се намира обширна тревиста равнина, където бизоните пасат покрай Лосовата река. Отвъд нея дори и аз не съм ходил. Само Търговците са я прекосявали. От другата страна на онзи висок сивкав хребет на юг се простират земи, за които съм чувал само от легендите. Според тях там има висока равнина, чиято пръст е червена и от тамошните камъни стават много добри сечива. На юг от нея, разправят Търговците, се простира местност, осеяна с хълмове, където от земята могат да се изкопаят кости, направени от камък.
Пелинов дух посочи на югозапад.
— Това там са Чудовищните планини. От другата им страна тече реката на Дивата кокошка. Тя се вие толкова далеч на юг, че само легендите разправят накъде извежда. Чувал съм, че минава през местности, където пясъчниковите скали се извисяват почти до небесата, а след това навлиза в каньон, който е толкова дълбок, че прорязва цялата земя.
Той посочи по на запад.
— В тази посока, на много дни път от реката на Дивата кокошка, се простира обширна равнина, обрасла с пелин и маслодайни дървета. Там имало езеро, чиято вода била толкова солена, че не ставала за пиене. Хората, които живеят там, копаят солта на буци от земята.
— А на изток? — запита Гореща мазнина.
Пелинов дух посочи:
— Там има равнини, подобни на онези на изток от мястото, където реката на Дебелия бобър се влива в Опасната река. Там има много бизони, но малко вода. Търговците разправят, че човек може да върви с дни и да не види нищо друго освен трева, и казват, че единствените дървета, които растат там, са тополите покрай речните легла. Между тези две реки човек може да върви много, много дни.
— А право на юг? — попита Бягащ като вятъра.
— Високите планини — отвърна Пелинов дух. — Толкова са високи, че докосват небето. Един Търговец ми каза, че никой човек не може да стигне до върха им; ако го направи, разгневените Духове, които живеят там, ще го изядат.
Един мъж се усмихна:
— По високоите върхове съм откривал само просторна гледка и много сняг. Може би е най-добре да оставим тези планини на Духовете. Повече ме тревожи онова, което се намира в подножието им.
— А какъв е дивечът? — запита Черна луна.
— В тази долина има бизони, антилопи и елени. Достатъчно, за да изхранят целия клан, че и да останат. Казвали са ми, че същото е положението и с долината на Червената глина отвъд Сивата стена, а също и с долината на Дивата кокошка.
— А онези растения, които ядат тукашните хора? — попита Трепетликата. — Растат навсякъде, така ли?
Пелинов дух се изсмя и вдигна мускулестата си ръка, сякаш искаше да прегърне земите, простиращи се пред тях.
— Има повече, отколкото са необходими на Земните хора. Те вземат смо онова, от което се нуждаят. Останалото оставят за Духовете, които пазят тези места.
— Духове — изсумтя Един мъж. — Ще видим кой е по-силен. Духовете, които пазят тези места — или Гръмовната птица, която лети по целия свят. Аз бих заложил на Гръмовната птица.
— Онова там е реката на Сивия елен — посочи Пелинов дух към тънка зелена ивица. — Земните хора от тази страна на Страничните планини я наричат Реката на Духовете. Над лагера на Земните хора, от който откраднах Бяла пепел, тя трябва да минава през някаква планина и извира от скалите някъде по-нататък. Земните хора вярват, че в нея се таи Сила. Те отиват там и хвърлят дарове в дупката, за да ги отнесе водата при планинските Духове. Смятат, че ако Духовете са доволни, ще благословят водата и тя ще продължи да извира от другата страна.
— Хайде тогава да отидем и да разгледаме по-отблизо тези земи. — Черна луна обърна поглед назад и даде знак придвижването да продължи. Черните острия, скупчени на изхода на прохода гледаха към долината и я сочеха, разговаряйки оживено помежду си.
Бягащ като вятъра отново тръгна начело, тракайки с копията си; някакво странно вълнение се примеси към нетърпението му. Ако Бяла пепел изобщо бе отишла някъде, това несъмнено бе тази необятна долина.
Трепетликата вървеше до него; присъствието и му действаше успокояващо. Докато изкачваха Страничните планини, двамата бяха разговаряли доста често. Сега той я поглеждаше крадешком, отбелязвайки походката и, начинът по който ханшът и мускулестите и бедра изопваха кожената и рокля, и си мислеше:
— Изглежда по-добре от земите, които оставихме зад гърба си — каза му тя. — Там долу има повече зеленина. По вида на пелиновите храсти се познава, че падат повече дъждове.
— Дойдохме през хубав сезон. — Той присви очи срещу слънцето, издигнало се високо в небето. — Когато побягнахме на юг от долината на Дебелия бобър, бяхме загубили всичко. Първата зима не беше много лоша, но когато групата се разцепи, нещата се влошиха. Мисля, че този път всичко ще бъде наред. Имаме палатки и много воини. Вързопите са пълни с хранителни запаси, а кучетата са здрави и могат да ги теглят.
Тя му хвърли любопитен поглед.
— Остава само да изпитаме силата на Земните хора.
Той заобиколи една тъмна, обрасла с лишеи скала. Тук почвата имаше жълтокафеникав отенък и чакълът в нея скърцаше под краката. Тук-там растяха оскъдни треви, а склоновете бяха обрасли с мечо грозде, боровинки и офика. Спуснаха се по една пътека, направена от животни, до дъното на плитка долчинка. Отляво се издигаше хребетът. Дясната страна на долината изглеждаше по-стръмна и той видя кафеникави скали.
— Ще се бием с тях — заяви уверено младият мъж. — И мисля, че ще ги победим.
Тя присви устни и се намръщи.
— Мислех си за нещата, които ти и Пелинов дух ни разказахте за тези Земни хора. Смятам, че трябва да пленим колкото може повече от жените им.
Той наклони глава:
— О, така ли!
— Те познават земята. Познават растенията.
Всяка нейна крачка изпъваше роклята и от кожа на младо бизонче върху стегнатите и задни части. Той прехапа устна, за да прогони тези мисли, които го разсейваха, и се опита да се съсредоточи върху думите и и върху лицето на Бяла пепел.
— Онази нощ над лагера на клана Бяла глина си говорехме за това, че Черните острия ще трябва да променят начина си на живот. Спомняш ли си? — Тя му се усмихна ослепително. — Доста мислих върху този разговор. Ако ще трябва да учим нови неща, защо да не пленим онези, които ги разбират най-добре? Ти ми каза, че жените им вземат всички решения, че познават полята, в които растат ядивни корени, и къде точно могат да се намерят определени храни. Знаят как да ги съхраняват така, че да траят цяла зима. Знаят какво става за ядене и какво не.
Логиката на мислите и му харесваше.
— Можем да ги използваме да вършат всичко това. Ако нашите хора не трябва да се занимават с тази работа, ще мърморят по-малко и няма да се сещат много често за стария начин на живот. А новият ще им
