осигури прехрана.
— Земните хора ще вършат по-голямата част от работата. — Тя кимна с глава към идващата подире им колона. — Да не мислиш, че Пика и Сивото зайче ще искат да стриват онези семена, които ядат Земните хора? Изобщо не е така. Те биха обработвали кожи, биха правили жилища и биха ловували, но едва ли ще искат да събират семена.
Бягащ като вятъра разтърси радостно копията си.
— През цялото време се тревожех какво ще стане, когато пристигнем тук. Ето, че сега ми даваш отговора на този въпрос.
Тя се усмихна.
— Тогава може би ще ми обръщаш повече внимание.
Той я изгледа.
— Не съм забелязал, че не ти обръщам внимание. — За негово учудване обаче тя не посмя да отвърне на погледа му и той смени темата: — Нищо чудно, че толкова хора идват при теб за съвет.
Жената разпери безпомощно ръце:
— Вече дори и стариците започват да се съветват с мен. Понякога главата ми е толкова пълна с проблемите на други хора, че не остава време за моите.
— Ами кажи им, че си заета.
В нежната и усмивка имаше нещо тъжно.
— Не. Не мога да го направя. Някои вече свикнаха да разчитат само на мен. Изслушвам ги и след това размишлявам над онова, което са ми казали. Ако е нещо сериозно, обсъждам го с дядо. Той е много мъдър човек.
— Някой ден ти ще заемеш мястото на Черна луна. — Той вдигна поглед към назъбените върхове, които се издигаха около тях. Тук-там по скалистите сипеи се виждаха планински овце. Сиво-кафявите им тела и белите им задни части контрастираха с цвета на скалите. Във висините един гарван се виеше закачливо над златистожълт орел; орелът се обърна по гръб, за да покаже ноктите си на игривия си черен спътник.
Тя повдигна вежда и му хвърли изпитателен поглед.
— Някои започват да казват така и за теб.
— За мен ли? — Едва не се спъна в един пелинов храст.
— Хората започват да се вслушват в думите ти. Когато говориш, не го правиш прибързано. Обмисляш много добре какво ще кажеш. Преди съветът да вземе решение, се допитва до теб. Не си ли забелязал?
— Просто им казвам онова, което мисля. Не се опитвам да оспорвам нещо.
— Точно там е работата. — Тя отправи поглед към новите земи. — Просто казваш мнението си и толкова. Водачът на клана не може да заповяда на някого да направи нещо. Той просто може да даде предложението си. Ако времето докаже мъдростта на думите му, все повече и повече хора ще се вслушват в тях… и най-накрая той започва да говори от името на целия клан. Ако обаче се опиташ да ги принудиш да направят нещо, те не биха ти обърнали внимание.
— Какво стана с Огнения заек? — Младият мъж свали връхната си дреха, стоплен от палещото слънце.
Тя вдигна ръце и плесна с тях по бедрата си.
— Той е прекалено напорист. Непрекъснато се опитва да е начело, а не да бъде водач. Има известна разлика.
— Аз не се опитвам да бъда водач.
По лицето и се изписа дяволито изражение:
— Така ли?
Той направи отрицателен жест.
— Ако беше така, нямаше да имам време за собствените си проблеми, като теб.
— Мисля, че трябва да вървим натам. — Посочи му към хребета, издигащ се от лявата им страна. — Долчинки като тази обикновено завършват в каньон със стръмни стени, обрасъл с много храсталаци. Старците и кучешките впрягове трудно ще могат да минат през такава местност.
— Ти наистина ставаш за водачка.
Плесна го игриво.
— Престани!
Той се обърна и започна да изкачва скалистия склон. Когато стигнаха на върха на хребета, Бягащ като вятъра забеляза, че под скалния масив той се спуска полегато надолу. От мястото, където бе застанал, видя, че тя е била права. Ниската част на каньона не само преминаваше в съвсем тесен процеп, а и по дъното му бяха избуяли гъсти храсталаци.
На едно място върху полегатия склон пред тях се издигаше скала, която щеше да затрудни лесното придвижване. Бягащ като вятъра скочи долу и огледа склона.
— Ето оттам. Това е най-лесният път надолу.
Трепетликата извика на Черна луна и му посочи мястото. Бягащ като вятъра я хвана за ръка, помагайки и да слезе по стръмния скалист наклон. На едно място спряха за момент. Слънчевите лъчи озаряваха здравата руменина по нежните и страни. Кожата му настръхна от близостта на гъвкавото и тяло. Приятното ухание, което излъчваше, изпълваше ноздрите му. Той се взря в дълбините на умните и кафяви очи. За един съвсем кратък миг душите им се докоснаха; след това той пусна ръката и и се извърна.
Трябваха му доста усилия, за да се накара да мисли за Бяла пепел.
Горчив храст остави зад гърба си топлата нощ и се шмугна в заслона на клана Облите скали. Постоя малко, озъртайки се наоколо, докато очите и свикнаха с мрака и тя разпозна фигурата, легнала върху постелята.
— Ларкспър? Какво правиш тук? Мислех, че ще останеш с другите навън да си разказвате приказки до зори.
— Вече не съм толкова млада. — Ларкспър седна в постелята. — Защо си дошла?
Младата жена впери поглед навън към Сборището. Множество огньове указваха заслоните на различните кланове. Силуети на хора се движеха насам-натам в светлината на огньовете между различните заслони. Листата на тополите над главите им отразяваха игривите пламъци в кехлибарено-жълти тонове; небесният купол бе обсипан с безброй звезди.
— Вече захладнява. Дойдох да взема едно наметало. — Горчив храст потърка корема си, настанявайки се до Ларкспър. — Ако хапна още нещо, ще се строполя и няма да мръдна повече.
— Да, много храна има тук. — Старицата раздвижи завивките си. — Годината беше добра. — Кратко мълчание. — Добре ли се отнасят с теб хората?
Горчив храст схвана какво се криеше във въпроса.
— Черната ръка е в центъра на вниманието във всеки заслон, където се появим. Не е глупав. Мисля, че слуховете за магьосничеството са пресечени. Хората са странни, предпочитат да мислят, че всичко това е една голяма глупост. Така е по-безопсно за тях.
— То си беше голяма глупост! — изкряска Ларкспър и се изплю навън. — Кланът Трите устия бе поставен на място, а ти и Черната ръка вече имате едно добро начало. Какво повече би могла да искаш?
Горчив храст затвори очи. Прониза я остра болка при спомена за Топъл огън.
— Черната ръка е добър човек… харесва ми.
— Къде е той сега?
Тя посочи навън в мрака:
— В заслона на клана Пясъчен нанос. Ей там, точно в подножието на онзи хребет.
— Там до скалите?
— Точно там.
— Мамо? — обади се сънено Лупина.
— Тук съм миличко. — Горчив храст протегна ръка и потупа момиченцето по главата.
— Ще ставаме ли?
