Тя изсумтя и го потупа по крака:
— Пак ще се чуват приказки тук-там, щом премислят по-добре. Зеленият огън в небето отново ще бъде споменат.
— Детелината се разпени като побеснял скунк.
Ларкспър махна пренебрежително:
— Нямаше друг начин освен хубавичко да и натрия носа. Никога не е била особено умна. Една хитра водачка би обърнала всичко срещу мен — и тя щеше да го направи, ако и бях дала възможност. А междувременно най-добре ще е ти и Горчив храст да се поразходите из лагера. Смейте се, говорете, пускайте шеги и се дръжте дружелюбно с хората. Трудно е за някой да повярва, че човек, който разправя неприлични весели историйки край огъня му, е наистина магьосник.
— Знам — промърмори Черната ръка. — Но Детелината изгуби доста от престижа си днес. Няма да го забрави, докато е жива. Ако питаш мен, бе готова да убие някого.
— Сигурно — съгласи се Ларкспър. — Но поне няма ти да си жертвата.
— А какво мислиш за Слънчевите хора?
Възрастната жена примигна, за да поуспокои възпалените си очи.
— Слънчеви хора? Тук? Бих искала да видя това. Но и да дойдат — какво от това? Я виж колко е огромно Сборището. Сериозно ли смяташ, че шайка гладуващи воини могат да се противопоставят на обединената мощ на Земните хора?
Черната ръка поклати глава:
— Не. А и познаваме териториите си по-добре от тях.
Ларкспър примлясна с беззъбите си венци.
— Точно така. И те го знаят.
7.
Тиха вода спря на мястото, където пътеката водеше през скалите към заслона на Пеещите камъни. Пред тях се простираше Ветровитата долина и видът и спираше дъха. Бяла пепел въздъхна, зареяла поглед над обширната долина. Тиха вода пристъпваше нервно на крак и чакълът под него скърцаше.
— Е, върнахме се.
— Можем просто да продължим нататък — отвърна безстрастно Бяла пепел. — Можем да продължим по пътеката чак до долината и да я прекосим. Да си намерим местенце за живеене някъде там, отвъд Сивата стена, отвъд Долината на червената глина. Може би някъде около Пясъчните наноси или дори по на юг оттам.
— Да, бихме могли. — Той прехапа устна. — Бихме могли да си построим колиба, да се научим да познаваме ядивните растения… и да поставяме капани за зайци и елени. Можем да си намерим място за зимуване, открито на юг, а през лятото да се преместим в гората. Там растат борове. Семената им се сипят като дъжд.
— И ще правим чудни хлебчета от тях. Там расте ямпа и четирилистна лобода. Чувала съм Търговците да разказват за земи, където пясъчниковите скали надвисват над реките, а червеното коренче расте толкова нагъсто, че трябва да изтръскаш мокасините си от семената му, след като си вървял през него.
— Там зимите са меки. Лява ръка ми каза това. По склоновете расте сладко коренче, а равнините са покрити с лилия сего и марипоза.
— В езерата идват да зимуват патици. Можем да заложим мрежи и да ги ловим с десетки — каза замечтано Бяла пепел. — Мога да изкарам много време само на месо от патици. Знам как да ги приготвям, да ги опичам в собствената им мазнина, така че месото да се отдели от костите.
— Можем и да ловим риба в реките, да правим мрежи и да ги хвърляме в дълбокото. На юг рибите сигурно стават по-големи.
— Там ще можем да отглеждаме децата си, без да се страхуваме, че някой боен отряд ще ги избие. Би ли искал това? Би ли искал да видиш как децата ти растат и се смеят под топлите слънчеви лъчи?
Той кимна и някаква сладка болка прониза сърцето му.
— Син… и дъщеря, които ще можем да учим на много неща. Можем да им покажем как паякът изплита паяжината си и как постъпват птиците, когато си правят гнездо.
Тя преглътна с усилие и стисна ръката му.
— Можем да бъдем заедно. Можем да лежим в постелята нощем, да се прегръщаме и да се любим. Можем да го направим, Тиха вода. Можем винаги да бъдем заедно, ако просто продължим напред.
— Бихме били толкова щастливи. Преживяхме много, преминахме през големи изпитания и неволи. Там, отвъд южния хоризонт, ни очаква ново бъдеще — нещо, на което можем да се надяваме, за което си струва да живееш.
Ръцете им се преплетоха.
— Внучета. Помисли само. След като децата ни се оженят, ще имаме много време един за друг. Децата ще шетат, а ние двамата ще се припичаме на слънце и ще си разказваме истории. Ще можем да се гледаме в очите и да се смеем, докато светът беснее там някъде отвъд.
— Да, бихме могли — прошепна той.
Затвори очи, за да си представи по-добре бъдещето. Слънцето милва с топлите си лъчи измазаната с пръст колиба. През отдушника се вие синкав дим. Полицата за сушене се огъва под тежестта на сладките треви и ямпата. Виждаше как Бяла пепел му се усмихва широко, присвила очи от яркото слънце. Тя разтваря гъвкавите си загорели ръце и го прегръща силно. Зад тях радостните писъци на дечицата цепят прохладния въздух. Той се вгледа топло в изпълнените и с любов очи и видението затрептя, разпокъса се, докато накрая останаха само замъглените му от сълзи очи.
— Толкова ли много искаме? — запита се Бяла пепел.
Когато я погледна, той видя, че и тя е затворила очи и преживява мечтите си. Душата му започна да се размеква.
— Бихме могли да оставим Вълчия Талисман на Пеещите камъни. Той ще се грижи за него.
— Да, бихме могли. — Тя изговори думите беззвучно.
Но други видения изместваха щастливите мечти на Тиха вода: последното сбогуване на Лява ръка; купчината трупове край последния лагер на Вълчето племе — телата, издаващи ужасяващи звуци в мрака. Тези спомени щяха да преследват него и Бяла пепел вечно — съзнанието за това, което са оставили зад гърба си.
Вързопът на рамото му натежа, сякаш Вълчият Талисман бе станал по-тежък. Видения за бъдещето — онова, което би създал Храбър мъж — изпълниха съзнанието му: вонящите мини, изсечените гори, ерозиралите планини. Хората, полагащи непосилен труд като мравки. Мечтата на Храбър мъж.
Тиха вода се хвана за стомаха.
Те стояха мълчаливо и гледаха на юг. Желанието да намери покой ставаше все по-силно и изгаряше душата му.
Тя пусна ръката му и скри лице в шепите си, а раменете и се прегърбиха.
Той обви с ръка кръста и и я притегли към себе си.
— Толкова красива мечта, Тиха вода. Толкова… красива.
— Да, зная.
Той хвърли последен поглед на юг и душата му проплака за онова, което никога нямаше да се сбъдне.
— Може би ще успеем да създадем тази мечта за някой друг. — И той пое по пътеката към заслона на Пеещите камъни… и към неизвестността, която ги очакваше там.
Бягащ като вятъра вървеше начело на колоната, която най-сетне прехвърляше последното било на прохода през Страничните планини. Той спря и отправи поглед към долината, разпростряла се пред тях на юг. Трепетликата се приближи и застана до него. Тя вдигна ръка и засенчи очи от яркото лятно слънце.
Пред тях лежеше Ветровитата долина, осеяна със сиво-кафяви хълмове, оградени от планини на запад и
