Бяла пепел прехапа устна и се сгуши още по-близо до Тиха вода. Сърцето и заби учестено. Седна и изхлузи ризата си, спирайки за момент да се полюбува на шевовете, с които бе закърпила разрязаната кожа.
— Какво правиш? Ще замръзнеш! — обади се той.
Тя му се усмихна. Сърцето и преливаше от радостна възбуда. Изправи се и изхлузи кожените си гащи с бързи движения заради студения въздух.
— Стани — каза му младата жена.
— Да не си си изгубила ума…
— Стани. Бързо. Преди да съм изгубила смелост.
Той я изгледа озадачено и се надигна, оставяйки я да се съблече. Непослушко ги гледаше с любопитни очи, тупайки с опашка по земята.
Бяла пепел накара тиха вода да легне и загърна и двамата със завивката.
— Ще ти бъде по-топло ако… Какво правиш?
— Ще се любя с теб. — Тя видя, че той най-сетне е проумял намеренията и.
— Сигурна ли си, че искаш? Ами ако… ако…
Почувства, че той отговаря на докосването и.
— Сигурна съм, Тиха вода. Веднъж вече едва не те изгубих. Разбирам за какво се тревожиш. Ще погреба спомените за Трите бика. Ще ги заменя с нещо прекрасно.
Той затвори очи.
— Ами ако не мога?
Тя легна по гръб и го притегли върху себе си.
— Тогава ще опитаме отново. Хората го правят непрекъснато. Едва ли е чак толкова трудно.
Дъждът продължаваше да се лее, образувайки сребриста завеса пред входа на заслона. По равномерното дишане на Тиха вода тя разбра, че е заспал. Изпълни я удовлетворение. Защо не можеха да останат така завинаги — да се обичат, да споделят душите си? Наистина ли трябваше отново да се борят със света? Трябваше ли да се изправят срещу ужасната буря, която бушуваше около тях? Буря, създадена от Силата и народите — по-заплашителна от всякаква природна стихия.
Следите от присъствието на Върховното цяло все още витаеха в душата и. Можеше да затвори очи и да почувства отново сивата мъгла и очакващата я отвъд нея златиста цялост.
Изведнъж дебнещото присъствие на Вълчия Талисман отново я дръпна.
Сноп слънчеви лъчи проби лъскавата дъждовна завеса и в небето оживяха ярките цветове на дъгата.
Тя прокара пръсти по гърба на Тиха вода и той се размърда. Силният и копнеж по него се бореше с желанието и да се слее с Върховното цяло. Той се размърда и въздъхна щастливо.
— Събуди се — прошепна в ухото му.
— Какво? Какво има?
— Нищо — подразни го тя и го гризна по ухото. — Желая те отново. Нищо повече.
Само да можеше да си представи, че има на разположение цяла вечност.
Заслоните бяха направени от пръти и покрити с преплетени пелинови храсти; те се сливаха с гъстите зелени корони на тополите, растящи покрай Духовната река, която течеше през обширна равнина. Зад Сборището се простираха вълнисти синьо-бели хълмове, които се сливаха с площите, обрасли с пелинови храсти. От многобройните огньове се издигаха сини спираловидни струйки дим, които се разтваряха в необятното небе. Подножията на планините на запад бяха покрити с плоски сиви плочи, които постепенно отстъпваха място на прохладните гористи хълмове, които на свой ред бяха заменени от покрития със снежни петна гранит по високите върхове, стърчащи надменно на фона на небето.
Ларкспър въздъхна, спускайки се по билото на последния хребет. Тя водеше клана, както беше обичаят, а Борова шишарка, Семенце от флокс и Хубава жена вървяха след нея. Зад тях идваха останалите семейства.
Трите дъждовни дни бяха забавили придвижването им и тя непрекъснато проклинаше бурята, която бе измокрила всички до кости. Двойно повече проклятия се изсипаха по адрес на гъстата кал, полепнала по краката и, която затрудняваше още повече уморените и ходила. Бяха пристигнали късно заради нея. Кланът Обли скали не можеше да се движи по-бързо от скоростта, с която вървяха старите крака на Ларкспър.
Към облекчението, че най-после са пристигнали, се прибави и мисълта, че това май наистина ще е последното Сборище, на което присъства.
— Видя ли, не пропусна Сборището. Напразно хвърли толкова тревоги — каза и Борова шишарка, сочейки към притихналата долина.
— Но първият ден вече е започнал — изръмжа Ларкспър. — Съветът вече се е събрал и хората си чешат езиците за гранични спорове и кой на кого какво е направил.
Борова шишарка се усмихна:
— А освен това си пропуснала началната размяна на клюки.
— Полезно е да знаеш клюките, момиче. Никога не го забравяй. По този начин знаеш какво предстои да се случи и можеш да действаш първа, ако се наложи. Как мислиш, че съм поддържала доброто име на клана Обли скали през всичките тези години?
Откъм Сборището затичаха да ги посрщнат множество дечурлига, заобиколени от възбудено лаещи кучета. Те известяваха с викове пристигането на новодошлите, нетърпеливи да видят кои са те.
Ларкспър се насили и закуцука по-бързо, проклинайки подутите си глезени и колена. Бедрата и горяха, а мускулите и трепереха, но тя успя да измине откритото пространство до сянката на дърветата. Защо трябваше слънцето винаги да прежуря така силно, след като бе валяло?
Духовната река почти излизаше от коритото си; водите и бяха размътени, а бързото и течение изпълваше въздуха с леко шумолене. Тук-там сред дърветата бяха опънати палатки и от отдушниците им излизаха струйки дим, отвявани от лекия ветрец. Група хора бе насядала в сенките на тополите.
Ларкспър забави ход, спирайки в края на кръга. Никой не забеляза пристигането и; говорещата жена отсреща бе приковала вниманието на всички.
— Магьосниците не ни оставят на мира! — викаше Детелината от клана Трите устия, вдигнала към небето стиснат юмрук. — Ние вече платихме цената. Всички знаете обвиненията, които отправяхме в миналото. Сега магьосник отне живота на Зелен огън и детето на Кошничка!
Сред хората се понесе неспокоен ропот.
— И кой е този магьосник? — запита навъсено Костен пръстен. Водачката на клана Лоша вода беше седнала с кръстосани крака под сянката на една наметка от овча кожа; посивялата и коса бе сплетена в две дебели плитки. Тя втренчи предизвикателен поглед в Детелината и добави:
— Тези приказки за магьосници са чисто губене на време. Ще седите тук, ще крякате и ще се скубете като кокошки, докато койотите ви дебнат в храсталака.
— Слънчевите хора не ме плашат и наполовина колкото магьосниците! — Детелината скръсти ръце на гърдите си. — Че какво са Слънчевите хора? Дрипави ловци на бизони от севера, ето какво! Можем да се безпокоим колкото си искаме за тях, а в това време магьосниците ще бродят между нас и ще вършат злите си дела. Ако можех да избирам между двете злини, веднага щях да избера Слънчевите хора. Ако се появят в земите ни, ще изпратим воините си да ги отблъснат. Какво чинят шайка ловци на бизони пред нашите мъже? Но един магьосник? Магьосникът се прокрадва тайно и злото му се загнездва под кожата ти като червей в стомаха, докато залинееш и умреш!
— Племето на вълка е унищожило цял лагер от твоите „дрипави ловци на бизони“ току отвъд планините, край които се намира моят лагер — не отстъпваше Костен пръстен. — Не съм виждала някой омагьосан, но чух разказите на Вълчето племе.
— Остави тези тревоги на
