глутницата. — Той посочи. — И ето го сега. Иди там долу, ако искаш. Костите ще ти разкажат историята си.
— Но не по начина, по който разговарят с теб.
Младият мъж кимна.
— Казваш, че не мисля много за другите, но грешиш. Мисля за тях през цялото време. Мисля за онези, чиито кости лежат там долу. Мисля за семейството си от клана Бяла глина. То също е мъртво — като твоето. Ти имаш дядо. Аз пък чичо — да, той все още ми е чичо. Това, че сега съм черно острие, не променя връзката между нас. Двамата сме свързани с нещо по-силно от роднинската връзка.
Тя го гледаше с големите си черни очи, а той продължи:
— След това видях Кухите флейти, видях блуждаещия поглед в очите им — колко добре го познавах! Виждал съм го прекалено често.
Трепетликата се взря замислено към заслонената от хребета котловина. Светлината на звездите танцуваше из нея.
— Сега те разбирам по-добре. Ти си имал цел още когато дойде при нас. Рисковете, които пое, ме накараха да се замисля. Силата на речите ти пред съвета ме караха да се замисля. Дали наистина бе загрижен за съдбата на Черните острия? Или бе готов да се самоунищожиш, за да ни въвлечеш в капан? — Черните и очи изгаряха неговите. — Може би бе готов на всичко, за да си отмъстиш за нападението, което Черните острия извършиха над лагера на клана Бяла глина преди години. Може би обвиняваше нас за всичко. Хората често имат странни причини за нещата, които вършат.
— Всичко се промени. Не зная кога точно стана това. Може би в деня, в който Черните острия нападнаха клана Бяла глина край реката на Дебелия бобър. Може би когато се сбогувах с Бяла пепел. Може би клановете са причината или Гръмовната птица, или пък Слънцето. Но целият свят се преобърна. Онзи зелен огън в небето бе знамение. Нещата вече никога няма да са както преди.
— Така е. Ти каза, че когато прехвърлим тези планини, ще трябва да възприемем нов начин на живот. Какво значение ще има това за клана? Какво ще стане с нас? В какво ще се превърнем?
— В онова, което сами си направим. — Той затвори очи и се вгледа в душата си, търсейки Бяла пепел. Паметта за нея го бе накарала да говори така пламенно пред съвета. Можеше ли да признае това пред себе си? А сега? Търсеше присъствието и в душата си, но не го откри.
Трепетликата кимна към мъртвия лагер в подножието на хребета.
— Чувам гласовете на твоите духове, Бягащ като вятъра. — Тя се изправи и застана пред него. — И мисля, че си отговорих на много от въпросите, които си задавах за теб. Ще те последвам. Мисля, че от теб ще излезе велик водач.
Той махна с ръка:
— Не искам да ставам велик водач, а само да избегна грешките, допуснати в миналото.
Тя сложи ръка на рамото му.
— Точно затова ще станеш велик водач.
Той я погледна изпитателно, после каза:
— Няма да е лесно. Не зная какво ни очаква отвъд Страничните планини. Земните кланове може да се окажат по-Могъщи, отколкото очакваме.
— Много измежду нас вече започват да се тревожат за това — и за теб. — Тя погледна към смълчаната долина. — Няколко човека вече идваха да искат мнението ми за теб. Сега вече зная какво да им кажа.
— Затова ли ме наблюдаваше толкова време?
— Отчасти. Имах си и други причини. Воините, които си търсят жена, не бяха вече толкова настойчиви, когато ги накарах да мислят, че очите ми са само в теб. Все още не съм намерила подходящия мъж. Съпругът ми… Обичах го до болка.
— Не произнасяш името му.
— Няма и да го направя. Изговаря го само душата ми.
Той сключи ръце и ги подпря на коленете си.
— Чувал съм Търговците да разправят, че при някои племена се счита за нещо ужасно да споменеш името на мъртвец. Смятат, че това ще донесе нещастие, че призракът му ще се върне да ги преследва. Или понякога запазват името и го дават на новородено, което е доказало, че душата му е здраво свързана с тялото. Казват, че душата на мъртвия се е преродила за нов живот.
— Дълбоко в сърцето си вярваш ли, че ще видиш отново Бяла пепел?
Той пое дълбоко дъх.
— Следобед, когато вдигахме лагера, ми хрумна, че ако се изкача тук горе и застана на същото място, където бяхме онази нощ, може би ще разбера. Преди да дойдеш ти, аз бях с нея. Преживявах отново онази последна нощ. — Той вдигна поглед към луната. — Но сега единственото нещо, което чувствам, е празнота.
Младата жена вдигна глава към блещукащите в небето звезди:
— Ако знаех, нямаше да те прекъсвам. Прости ми.
Той сви рамене и се изправи, хвърляйки последен поглед към заслонената долина.
— Няма нищо. За мен поне духовете вече ще почиват по-спокойно. Може би тази нощ бележи някакъв край, а утре ще се роди нещо ново.
Тиха вода седеше замислен върху завивката им, взел Вълчия Талисман в ръка. Бяха спрели да лагеруват под една скала, където едва се побираха те и малкият им огън. Пороен дъжд се изливаше от навъсените небеса и плющеше по скалите. Проблясваха мълнии, а гръмотевиците дълго отекваха над Ветровитата долина, простираща се на юг.
Бяла пепел го наблюдаваше със замислен поглед. Огънят изпращя и тя посегна към купчината клонки, от които някакъв плъх си бе направил гнездо, за да хвърли още една съчка върху него. Вълчият Талисман караше по гърба и да пролазват тръпки._ Чувстваше_ Силата, стаена в него. То я зовеше, притегляше я. Искаше и се да протегне ръка и да го докосне, но нещо дълбоко в душата и я караше да се въздържа. Усещането се засилваше, когато затваряше очи — пулсиращата Сила на Талисмана обгръщаше Сънищата и, запечатана завинаги в тях като следи върху спечена от слънцето кал.
— В очите ти има тъга — каза му младата жена.
Той се поита да се усмихне, но усмивката застина на устните му.
— Мислех си за Лява ръка и за дълга, който имам към него. Колко странно! Вложих частица от душата си в направата на тази огърлица. — Той впери поглед в мрачната дъждовна завеса. — Огърлицата бе нещо скъпо за мен. Силата ни погажда номера. Мислех, че е някаква загадка. Нали разбираш, как може рибешки зъби да се превърнат в камък? И я пазех много, защото Лява ръка ми я даде в знак на приятелство — макар и да знаеше, че тогава не можех да му дам нищо в замяна.
— Лош стомах, не се измъчвай. Вината не е твоя. Вината…
— Не, не се чувствам виновен. — Той я погледна тъжно. — Силата направи всичко това, не аз. Не, друго не ми дава покой — огърлицата. Когато нещо е твърде скъпо за някого и той положи много труд, за да го направи, влага в него частица от душата си. — Изсумтя объркано и отново насочи вниманието си към Вълчия Талисман. — Почти съм готов да повярвам, че трябваше да се разделя с огърлицата, за да получа Вълчия Талисман и теб.
Тиха вода продължаваше да върти Талисмана в ръката си.
— Може и така да е. Ако само това е цената, която Силата е искала да заплатиш, можеш да се считаш за щастливец. — Тя вдигна поглед към сивите облаци. Те се кълбяха над скалния им заслон и дъждът се лееше от тях като из ведро, процеждайки се между клоните на боровете и хвойните. Малки зрънца градушка започнаха да чаткат по потъмнелите от вода скали. Потрепери и изпусна дъха си, който излетя на пара и се стопи в студения влажен въздух.
