Вълчият талисман

* * *

Земята се бе променила, откакто Бягащ като вятъра бе седял за последен път на същия този камък и бе обхождал с поглед лагера на клана Бяла глина. Снегът се бе стопил под лъчите на лятното слънце. Студените ветрове бяха отстъпили място на нежните повеи, които освежаваха горещината на деня. Все едно, че е някакъв различен свят — някакво странно място, изплувало от Сънищата. Той затвори очи, припомняйки си онази студена зимна нощ. Вятърът виеше и навяваше снежни кристалчета върху замръзналите преспи. Пелиновите храсти шумоляха под обсипаното със звезди небе. Наоколо бе студена, черна нощ, а в далечината се издигаха назъбените и покрити със сняг планински върхове.

Когато отвори очи, всичко това изчезна; пред него се простираше топла земя, покрита със синьо-зелени пелинови храсти и обгорени от слънцето жълто-кафяви скали.

Следвайки някакъв подтик, той се бе насилил да мине през останките от лагера, преди да се изкачи на хребета. Костите бяха оглозгани. Кожените дрехи се бяха втвърдили и напукали от слънцето и вятъра. Лежащите из тревата кичури черна коса бяха станали крехки и чупливи. Овъглените пръти и покривала на палатките бяха разпръснати около едно черно пепелище, отбелязващо мястото, където се бе състоял последният съвет на клана Бяла глина.

Бягащ като вятъра бе разпознал някои от мъртъвците по костените украшения и парчетата от мидени черупки, пръснати между костите. Старият сокол, чиято усмивка бе изпълнена с такава топлота. Свирещият заек, който бе толкова мъдър. Посивелите коси, които все още се държаха на оглозгания череп до останките на стария вожд на клана сигурно бяха на Летящата катерица. Застанал сред мъртъвците, които не можеха да намерят покой, той вдигна ръце към небето и поде древната Песен на племето, умолявайки Гръмовната птица да подири пръснатите им души. След това бе заплакал — последният оплаквач на клана Бяла глина.

Така и не открих никаква следа от Бяла пепел. Той се загледа в покритата със сенки котловина, в която бяха пръснати костите на клана Бяла глина. Нейните кости не бяха сред тези зловещи, избелели от слънцето останки.

Не бе повел съзнателно Черните острия насам. Или беше? Ако Пелинов дух бе забелязал накъде вървят, не бе казал нищо. Бягащ като вятъра сведе поглед към чакълестата почва на върха на хребета, сякаш очакваше да види следите и запечатани в отдавна стопилия се сняг.

Пелинов дух каза, че е огледал всички тела. Ако беше сред тях, старият ловец щеше да я намери. Бягащ като вятъра продължаваше да седи, гледаше, спомняше си, а слънцето постепенно се плъзна към западния хоризонт и залезе зад Червените скалисти планини. Над земята се спусна мрак, придружен от воя на вълча глутница и надигналия се в отговор хор на койотите.

Хвърляйки поглед през рамо на север, Бягащ като вятъра видя трепкащите огньове в лагера на Черните острия. Утре той щеше да преведе клана покрай това място и да прехвърлят хребета там, където двамата с Храбър мъж бяха устроили засада на Бизоните.

Бягащ като вятъра пое топлия нощен въздух и се опита да успокои болката в душата си. Бе чакал да падне мракът. Сега можеше да си представя как Бяла пепел изкачва склона, а снегът хрущи под мокасините и. Точно на това място — споменът за онази нощ не бе избледнял в паметта му.

Луната изгря на хоризонта и той се изправи, както бе направил през онази нощ, и извървя същите стъпки. Точно на това място я бе прегърнал и бе слушал увещанията и да избяга с нея.

„Само ако знаех, че ще стане така. Щях да тръгна с теб, Бяла пепел.“ — Той наведе глава и потъна в спомените. Ръцете и се обвиха около него за последна прегръдка.

 — Бягащ като вятъра?

Всяко мускулче на тялото му се напрегна. За един кратък миг светът закръжи лудо пред очите му и сърцето му заби възбудено. Възможно ли бе? Дали тя не бе…

 — Бягащ като вятъра? — гласът бе по-висок от онзи, който помнеше, по-мелодичен.

Той преглътна мъчително и се обърна с разтуптяно сърце. Жената бе застанала зад него, окъпана от лунната светлина — по-ниска, с по-изящно телосложение.

Той се отпусна, олюлявайки се на камъка си.

 — Трепетлика? Какво правиш тук?

Тя се приближи; чакълът хрущеше под мокасините и.

 — Тръгнах да те търся. Дядо ми се тревожи за теб; каза, че видът ти е бил ужасен. Той ме изпрати.

Бягащ като вятъра кимна, раздразнен, но в същото време и благодарен.

Тя огледа околността. Смръщи замислено вежди и го изгледа изпитателно.

 — Тук е било, нали?

Той преглътна мъчително, но гласът му си остана дрезгав:

 — Точно тук.

Тя седна на един камък до него.

 — Надявам се, че тя е все още жива и ще успееш да я намериш.

Той се усмихна уморено:

 — Така ли?

 — Знам какво е да загубиш някого, когото си обичал. — Вдигна ръка и отметна дългата коса над рамото си. Най-напред умря майка ми. След това баща ми. Двамата ми братя. И накрая съпругът ми — мъжът, когото обичах повече от живота си. — Отметна глава назад и впери поглед в звездите, чиято ярка светлина почти засенчваше луната. — Той е там някъде горе, надявам се.

 — Надяваш се?

Тя кимна; лунната светлина се разля по сърцевидното и лице.

 — Той се ожени за мен пет дни преди да тръгне на поход срещу Строшените камъни. — Докосна последователно пръстите на едната си ръка, сякаш преброяваше дните. — И вече не се върна. — В гласа и прозвуча тъжна нотка. — Дълго време не знаех какво точно му се случило, а само че е бил убит. Най-накрая Един мъж ми каза. Постъпил глупаво — не се подчинил на военния вожд и се хвърлил пръв срещу редиците на Строшените камъни. — Тя поклати глава. — Беше твърде млад. Може би е смятал, че е по-важно да си спечели име на храбрец. Ако смелостта му бе обърнала в бяг Строшените камъни, щеше да се върне като велик воин. Но станало другояче… — Тя се поколеба. — Един мъж и останалите видели как Строшените камъни го насичат. — Устните и потрепериха и тя впери поглед в звездите. — Затова и се надявам да е някъде там горе… и че душата му е стигнала мястото, от което Гръмовната птица може да го отведе в Лагера на мъртвите.

 — Не знаех всичко това. — Бягащ като вятъра се размърда неловко.

 — Ти не мислиш много за другите.

Той я изгледа остро.

 — Така ли смяташ?

 — Да. Но в това няма нищо осъдително… поне за известно време. Споменът за онова, което си изгубил, е все още пресен в паметта ти. Трябва ти време, за да излекуваш раните в душата си.

Той отвърна недоволно:

 — Май знаеш много неща за мен.

 — Така е — отвърна му спокойно. — От доста време те наблюдавам и размишлявам.

 — Нямаш ли си по-добро занимание?

Тя повдигна коляно и подпря брадичката си на него.

 — Мисля, че един мъж — воин от клана Бяла глина на твоята възраст — който е успял да убеди Черните острия да дойдат толкова далеч на юг, си заслужава да бъде разучен внимателно. Искам да разбера кой си всъщност и какво значение ще има за моето племе това, че го доведе тук. Вслушах се внимателно в думите ти. Кланът ни е притиснат до стената и ти му предлагаш изход от това положение.

Той отново обърна поглед на север.

 — Нищо няма да спре клановете. Слънчевите хора се преселват като изгладнели койоти. По-добре е да бъдеш водач, отколкото да се зъбиш сред глутницата. Кланът Бяла глина се опита да се озъби на