Вълчият талисман

 — Кръвта им се смеси с пръстта. Душите им сега витаят около костите им. — Летящият ястреб впери замислен поглед в отдушника. — Но другите… Докато стигнем мястото на съвета им, те вече бяха изчезнали. Насочили са се на изток през равнините.

 — На изток? — Храбър мъж помисли малко. — Какво ли ще търсят там?

 — Нищо. — Летящият ястреб махна пренебрежително. — Там има само обрасли с ниска трева равнини и много бизони. Животните не изглеждаха много неспокойни, когато уловихме няколко от едно стадо, за да се нахраним. Ако настъпи глад, можем пак да отидем на лов там.

Храбър мъж повдигна вежда:

 — А помниш ли ветровете, когато ловувахме на север от долината на Дебелия бобър? Неспирни ветрове. Опитват се да изтръгнат душата на човек. Има по-добри места за зимуване от откритите равнини.

 — Тогава значи ще отидем в долината на Дебелия бобър, когато се застуди?

Храбър мъж потропа нетърпеливо с пръсти по сакатото си коляно.

 — Има друга долина на юг. Там ще отидем.

Летящият ястреб се намръщи:

 — Ще се отдалечим от земите си?

 — Нашите земи? Военни вожде, земите ни са там, където отидем. Не, призовават ни на юг. Сънищата непрекъснато ни теглят натам. Все още не мога да видя ясно всичко. — Гласът му премина в шепот. — Но ние ще станем велики. По-велики, отколкото можеш да си представиш.

Летящ ястреб хвърли несигурен поглед на Бяла врана. Тя му го върна предизвикателно. Светлината на огъня осветяваше лицето и отдолу, хвърляйки тъмни сенки върху чертите и.

Военният водач пое дълбоко дъх и кимна:

 — Ти ни водиш мъдро, Човеко с летяща душа. Ще отида там, където ни посочи Сънят ти. Но това ще означава, че няма да ходим на Сборището тази година. Някои вече недоволстват…

 — Тази година няма да има Сборище. А може би и никога повече.

Летящият ястреб се размърда неловко:

 — Но обичаите на клана…

Храбър мъж се засмя и се облегна на лакът. Погледът му обходи пълните торби, наредени покрай стените на палатката, голямата купчина дебели кожи, върху които спяха двамата с Бяла врана. Огънят хвърляше отблясъци върху дългата сребриста козина на една кожа от мечка гризли.

 — А, разбирам. — Той погледна Летящ ястреб. — Тревожиш се за това, кой с кого ще се жени, без да се стигне до кръвосмешение. Жени има навсякъде, приятелю. Колко от твоите воини си взеха жени от Племето на вълка? — Кратко мълчание. — Може би дори и воинът, седящ в тази палатка?

 — Много го направиха. Да, в това число и аз, макар че досега не съм се възползвал кой знае колко от нея. Но… ние всички сме деца на Слънцето. Гръмовната птица ни е вдъхнала живот, след като ни е направила от глина. Не можем да забравяме кои сме.

 — Ние няма да забравим. Не и докато притежаваме Силата си и имаме храбреци, които да я защитават. — Храбър мъж огледа палеца си и вдигна поглед. — А какво ще стане с връзките ни с другите кланове? Сега започваме нов начин на живот. Силата ни изпълва. Помниш ли какво разправяха Търговците за Племето на вълка? Казвха, че Вълчите воини са страховити неприятели и че ще оплачем много мъртъвци, ако тръгнем да воюваме с тях. А къде лагеруваме днес? Дръзва ли някой да оспори правата ни над тези планини? Къде са сега вълчите воини? Бягат на изток, към равнините, където вятърът направо ще ги отвее.

 — Чух думите ти, Човеко с летяща душа. — Летящият ястреб присви очи. — Харесва ми това, което казваш.

Храбър мъж стисна юмрук, виждайки как изпъкват мускулите на предмишницата му.

 — Вече нямаме нужда от останалите кланове. Могат ли да ни дадат те нещо, което да нямаме? Когато зимата наближи, ще поведа на юг онези, които желаят да ме последват. Останалите могат да правят каквото искат.

Летящият ястреб изпъна пръсти и се замисли.

 — На юг от тези планини живеят Земните хора. Можем да вземем и техните жени. — В очите му се появи хитър блясък. — Човек може да стане велик в сянката на твоите Сънища, Човеко с летяща душа. Може би по-велик от всеки друг воин на Строшените камъни.

Храбър мъж се засмя: „Да, започваш да разбираш, нали, приятелю? Разбираш към какво може да се стреми човек под моето водачество.“

 — И ще става още по-добре. Видях откъслечни образи от новото ни бъдеще. Мисли, Летящ ястреб, мисли, че можеш да пленяваш не само жени, но и мъже. Представи си, че добиеш такава голяма Сила, че други ще вършат всичко вместо теб. Това може да се осъществи. Ние можем да го осъществим.

Летящ ястреб наклони глава и плесна коленете си с длани.

 — Ще дойда да те видя утре сутринта. Тогава ще поговорим повече. Само исках да те уведомя, че заплахата от връщане на Вълчето племе е премахната.

 — Изпарила се е като утринна роса.

 — Точно така. — Летящият ястреб се усмихна. — Жена ми, Двете рози, ми е опекла бут от планинска овца. Ще ида да си похапна. Не съм я виждал от една луна насам. Може би Духът ми ще успее да посее още едно дете в утробата и… и в утробата на Вълчата жена. Ако се опазя да не ми издере очите, разбира се.

 — Върви си. Предай поздравите ми на Двете рози и на новата си жена от Вълчето племе.

Летящ ястреб се изправи.

 — Едва ли новата ми жена я е грижа за твоите поздрави, Човеко с летяща душа. Чудя се дали Двете рози е успяла да я научи да говори като човешко същество.

 — Сигурно сам ще разбереш.

Военният водач излезе навън във виолетовия сумрак. Храбър мъж се обърна към Бяла врана:

 — Поели са на изток. Защо ли?

 — Може твоята Бяла пепел да е при тях. Може и тя да е поела към равнините.

„На юг — просъскаха гласовете. — На юг… със Силата.“

Той присви очи, загледан в огъня.

 — Не. Щях да разбера. Силата щеше да разбере. Тя е родена при Земните хора. Там ще се върне.

Бяла врана провери дали е готова врящата чорба и легна до него.

 — Знаеш ли, Летящият ястреб е прав. Ти си мъдър водач. При сражението с Вълчето племе не загинаха и две десетки от нашите воини. Силата ти нараства.

 — Достатъчно, за да откъсне Строшените камъни от старите им обичаи?

По челото и се появиха бръчици, докато размишляваше. Той се любуваше на тънките и вежди и гледаше как светлината на пламъците играе по гладката кожа на лицето и. Протегна ръка, прокара пръсти по ръба на челюстта и и я погали по шията.

 — Не знам — каза тя. — Докато ги водиш мъдро и използваш Силата, която имаш, ще те следват. Но нощем, завити в постелята си, ще се колебаят и размишляват.

 — Но Летящият ястреб и воините му няма да постъпят така.

Тя му се усмихна развеселена:

 — Те са като вълци. Вкусиха прясна кръв и сега жадуват за още.

Той кимна:

 — И аз възнамерявам да им я дам.

Тя хвана ръцете му със своите.

 — Вярно ли е онова, което каза на Летящия ястреб? Наистина ли виждаш в Сънищата си величаво бъдеще за Строшените какмъни?

Лицето му се обтегна.

 — Все още не го виждам много ясно… само откъслечни образи. Неща, които не разбирам. Виждам четириъгълна планина, направена от квадратни камъни, които хората са поставили един до друг. И пера…