Виждам пера — във всички цветове, които можеш да си представиш. На върха на планината от квадратни камъни е застанал мъж, вдигнал обсидианов нож към Слънцето. От върха му капе кръв. — Той пое дълбоко дъх. — Когато сънувам този Сън, усещам възбуда в слабините си, сякаш аз ще посея семето, което ще зачене този мъж.
Тя кимна, сякаш виждаше това в душата си.
— Може би вече си го направил.
Той я изгледа изпитателно.
Тя се премести, галейки го по главата с дългите си пръсти.
— Силен народ. Могъщ народ. Това ще създадем ние.
— Ние?
Ъгълчетата на устата и потрепнаха самодоволно. Очите и сякаш станаха по-дълбоки, притегляха го.
— Кръвотечението ми закъсня, Храбър мъж. Сутрин ми се повдига. Започнала съм да напълнявам. Мисля, че си заченал своя син. Намери своята Бяла пепел, спи с нея колкото пъти искаш. Да видим кое от децата ти ще изкачи тази каменна планина и ще вдигне окървавения нож.
Малката вълча статуетка до коляното на Храбър мъж проблясваше на светлината на огъня.
8.
— Прочисти съзнанието си — каза Пеещите камъни на Бяла пепел. — Вслушай се в несъществуващия глас.
Очите на Човека с летяща душа се изпълваха със спокойствие, докато я наблюдаваше. Двамата седяха с кръстосани крака на неравните камъни, осеяли върха на високия хребет. Старецът сякаш се бе слял със скалите. Връхната му дреха от кожа на планинска овца имаше същия жълтеникавокафяв цвят като камъните наоколо. Една плосковърха шапка от боброва кожа покриваше сребристата му коса.
Бяла пепел се замисли съсредоточено върху тихите думи на стареца и се намръщи.
— Не разбирам. Как можеш да се вслушаш в нещо, което не съществува?
— А, точно това е ключът към Силата. — Той посочи със съсухрена ръка към обширните простори на Ветровитата долина. — Светът съществува ли?
— Разбира се. — Следобедният ветрец подухваше в сплетената и коса, развявайки лъскавите и черни плитки насам-натам. Задните и части бяха почнали да я болят от седенето върху брулените от ветровете скали. Тук-там кехлибарено-жълти треви се полюшваха от лекия ветрец. Флоксът бе разтворил бели и светложълти цветове, изпълвайки ноздрите и с уханието си. Звездното колело лежеше от дясната и страна; застрашителното туловище на Тревистите планини се издигаше откъм лявото и рамо. На юг пред нея вълнистата повърхност на Ветровитата долина бе изпъстрена с трептящо зелено, бяло и жълтеникавокафяво. Пухкавите облаци се носеха като острови в безбрежния небесен океан.
— Затвори очи — нареди и Пеещите камъни. — Дръж ги затворени. Сега съществува ли светът?
— Да. Трябва само да отворя очи и всичко ще си бъде точно както го знам.
— В това ти е проблемът. Ти си заслепена от зрението си. Чувствата ти те правят безчувствена. Слухът ти те прави глуха. Всичко около теб е само една илюзия. Това, което виждаш, е само онова, което ти показват очите, ушите, носът, устата и плътта ти. Сетивата ти те отделят от Върховното цяло. Съществото, което представлява Бяла пепел, е една лъжа. Само ако се освободиш от всичко, което представляваш, ще станеш онова, което не си.
Тя кимна, опитвайки се да проумее думите му и да им се подчини, но не успя.
— Пеещи камъни, много лесно е да кажеш всичко това. Но пикочният ми мехур продължава да е пълен, а задникът ми изтръпна върху тази скала.
Пеещите камъни се усмихна.
— Поне се вслушай в това, което казвам, и се опитай да го постигнеш. Върви… облекчи телесните си нужди. Спомням си, че и на мен ми беше трудно отначало. Съновидението ми показа част от пътя към Върховното цяло. Трябваха ми години, за да открия втората част.
Тя се надигна и направи една крачка, олюлявайки се на изтръпналите си крака.
— Не те разбирам. Ти притежаваш Силата. Знаеш как можеш да се докоснеш до Върховното цяло. Защо съм ти нужна аз тогава?
Той зарея поглед към долината.
— Защото вече съм стар. Двамата с Тиха вода трябва да се изправите пред предизвикателство, което малко Съногадатели са преодолели: трябва да Сънувате и в същото време да живеете между хората.
— Спри за малко. Сега ще се върна и ще поговорим повече за това.
Тя се намръщи, усещайки болезнените иглички от възвръщащото се кръвообращение в схванатите и крака.
След като се облекчи, тя се върна и седна до стария Съногадател. Той сякаш не бе помръднал през това време.
— А сега довърши онова, което ми казваше. — Бяла пепел сви крака пред гърдите си и обгърна с ръце коленете си. Тя не можеше да откъсне поглед от просторната долина. Облаците изпъстряха земята със сенки, омекотявайки и заглаждайки загрубялата и душа. Долината сякаш дишаше — търпеливо и упоено.
Пеещите камъни я погледна с умните си очи.
— Всеки може да сънува Сънища. Трябва само да има желание да ги търси. Върховното цяло е навсякъде около нас, но не го усещаме заради сетивата си, както вече ти казах. Един Съногадател трябва да свали повърхностните пластове около себе си. Нали си белила див лук? Сваля се люспа след люспа. И какво намираш в сърцевината?
Тя подъвка устна размишлявайки.
— Лукът няма сърцевина. Само една последна люспа. Няма нищо друго освен лук.
— Пътят към Върховното цяло е същият. — Пеещите камъни затвори очи и ноздрите му се разшириха, поемайки дълбоко въздух. — Всичко онова, което представлява Бяла пепел, трябва да бъде свалено. Душата ти трябва да бъде чиста, мълчалива. Тя трябва да чува, без да притежава слух. Трябва да се освободиш от себе си. След време ще се научиш как. Душата ти вече е близо до Върховното цяло.
— Но ти каза, че съм изправена пред изпитание, което малко Съногадатели са преодолявали.
Пеещите камъни вдигна вежди и се усмихна тъжно.
— Почувствах нуждата от Сила. Виденията ми показваха късчета от бъдещето, което може да дойде, ако Слънчевите хора не приемат Съня на Първия човек. Ти трябва да се противопоставиш на Храбър мъж и да се върнеш при Слънчевите хора — да влееш Силата им в Спиралата. За да го направиш, трябва да живееш сред тях.
Тя потри нервно рамене.
— Живяла съм сред тях преди.
— Но не и като Съногадателка — възрази Пеещите камъни. — Когато човек търси Съня, той идва на такова място… далеч от нещата, които биха могли да отвлекат вниманието му и които увековечават илюзията на живота. Много по-лесно е да се съсредоточиш в самота. Около теб няма женски смехове, детски плач. Няма мъже, мъже, които разказват истории и кучета, които скимтят и се дърпат. Не те обременяват проблемите на хората, живеещи заедно.
Душата и се стегна на възел:
— Не разбирам какъв е проблемът. Слънчевите хора са здрави и силни. Всеки клан си има Човек с летяща душа, който да Сънува. Защо имат нужда от мен?
Той примигна и я изгледа замислено.
— Идването на Слънчевите хора е изменило Спиралата.
— Спиралата?
