Вълчият талисман

 — Не. Спи си. Къде е брат ти?

 — Не знам… — Детето отново се унесе в сън.

 — Той е голямо момче. Вече е почти мъж. — напомни и Ларкспър. — Играе някъде навън, заглежда момичетата. Кой знае? Нали това е Сборището.

Горчив храст въздъхна.

 — Той вече не е същият. Струва ми се, че когато Топъл огън умря, отнесе частица от душата на Корен със себе си.

 — Тежко е да загубиш баща си.

 — Като идвах насам, си мислех, че ще трябва непрекъснато да го карам да върши нещо. Промълвил е само две-три думи през целия път дотук.

 — А ти какво очакваш? — запита я Ларкспър. — Бащата на момчето бе подменен. Гневът в очите му си личи съвсем ясно. Той не харесва Черната ръка. Презира го.

Горчив храст потърка очи.

 — Една жена трябва да се омъжи.

 — Това важи и за Корен. Ще минат едно-две лета и той ще си хареса някое момиче. Аз ще се погрижа жена му да е добра и ще го отпратя. — Старицата помълча. — Това е една от добрите черти на племето ни. Един млад мъж не е длъжен да живее с миналото. Може да отиде в друг лагер и да започне нов живот. Мъжете не са били създадени да поемат отговорност — просто не е в природата им. Твърде са несериозни и емоционални.

 — Говориш сякаш си огорчена.

Ларкспър изкряка:

 — Аз ли? Че за какво? Тази сутрин доказах, че все още мога туй-онуй. Я ми кажи, Костен пръстен доволна ли е от сделката, която направих с нея?

 — Доволна е. Тя се тревожеше, че лагерът Лоша вода ще трябва да се отбранява сам, ако дойдат Слънчевите хора. Сега, след като знае, че е необходимо само да разпрати вестоносци и отвсякъде ще се притекат воини, които ще отблъснат Слънчевите хора, се чувства по-добре.

Ларкспър разтри краката си в тъмното, сякаш за да премахне от тях болежките от възрастта.

 — Костен пръстен е разумна. Винаги съм я харесвала. Започнах да я уважавам още повече, след като се скара със Зелен огън за женитбата на Малък крак и Сива игла.

 — А Слънчевите хора? — Горчив храст подпря брадичка на коленете си, загледана навън към игривите пламъци на огньовете. Долитащите гласове на хората, които разговаряха и се смееха, ту отслабваха, ту се усилваха. — Костен пръстен ни обърна внимание, че в скоро време не са идвали Търговци от севера. Дори и от Племето на вълка. А те обикновено изпращат някого.

 — Не чакай Племето на вълка. Тази година ритуалът им Благославяне почти се застъпи със Сборището. Сигурно сега тъкмо са привършили Танците си. Ние решаваме кога ще се състои Сборището по лицето на луната; те пък насрочват Благославянето според пътя на слънцето и най-дългия ден от годината. Винаги се чудя как познават кога е той.

 — Звездите са много важни за тях. Помниш ли историята, която ни разказа онзи Търговец — Лява ръка? Как Племето на вълка смята, че звездите са изплетени на небето от огромен червен паяк? Чудя се откъде е дошло това поверие.

 — За Мъдрия паяк ли? Не знам. Може би защото звездите приличат на осеяна с капчици роса паяжина, блестяща на слънцето. Но причината Племето на вълка да го няма тук е, че сега е време за тяхното Благославяне. — Ларкспър подсмръкна шумно и си изтри носа. — Не заради Слънчевите хора. Не се боя от тях, момиче. Те няма да дойдат тук.

 — Но хората непрекъснато говорят за тях. — Горчив храст впери замислено поглед в тъмните фигури около огньовете. Стеблата на тополите се извисяваха призрачно в светлината на пламъците. От предчувствието за някаква опасност я полазиха тръпки по гърба. Тя се сви, сякаш искаше да се прислони под закрилата на Ларкспър. Защо ли? Каква ли поличба се спотайваше в топлата нощ?

 — Нека си говорят! — изкряска Ларкспър. — Нали затова е Сборището. Разговорите за Слънчевите хора им дават повод да се занимават с нещо глупаво вместо с омагьосването. Ако — забележи, забележи, че казвам ако — Слънчевите хора дойдат на юг, ще трябва първо да се бият с Племето на вълка. Не пожелавам това на никого.

 — А Ловците на овце?

 — И с тях, ако Слънчевите хора се окажат достатъчно глупави да навлязат в Червените скалисти планини — или пък в Гейзеровите планини. Трябва някой път да отидеш там. Търговците разправят, че там навсякъде от земята изригва вода. Ако се вярва на историите им, в Гейзеровите планини живеят повече Духове, откъдето и да било.

Горчив храст намери наметалото си и се изправи. Нощта и шумоленето на листата на тополите я потискаха и я правеха неспокойна.

 — Отивам да намеря мъжа си. Ти поспи, бабо.

 — Не се тревожи за Корен. Сигурно сега се смее за пръв път, откакто баща му почина.

 — Добре.

Внучката пое през утъпканата трева. Ветрецът, повяващ откъм реката на Духовете, донасяше силната миризма на студена вода и влажна пръст. Кланът Трите устия беше избрал подходящо място за Сборището. А и годината бе добра. Хората бяха донесли вързопи, натъпкани догоре с корени и сушено месо. Едно тъй чакано лято след изпълнената с отчаяние зима. Отново си каза: „Топъл огън? Защо не можеше сега да си със мен?“

Горчив храст заобиколи групичка хора, наредени около един весело пращящ огън. Те Пееха една от старите Песни. Младата жена остави душата си да се понесе по мелодията.

Някъде в храсталака, в подножието на хълма, млада жена се кикотеше на нежните думи на някакъв младеж. Какво ли щеше да излезе от това? Сватба? Сборището бе време за избиране на партньор и за нова любов. Може би и за нея щеше да се роди нова любов.

Тя пристъпи в светлината от огъня на клана Пясъчен нанос. Красива жена беше седнала до Белия пясъчник, а Висок мъж разказваше нещо на Ябълка от клана Лоша вода.

 — Върна се. — Красива жена и посочи варената чорба. — Хапни си още. Златокосата е вложила най- доброто от себе си, докато я е приготвяла. Сякаш можеш да вкусиш от душата на антилопата.

 — Ако хапна още нещо тази нощ, така ще натежа, че ще потъна в земята. Къде е Черната ръка? Да не си е тръгнал без мен?

 — Ей там горе е — каза Висок мъж; на пълното му закръглено лице бе изписана широка усмивка. — Май преяде. Каквото влезе… е, нали разбираш.

Тя се засмя заедно с него и изслуша края на историята му. После каза:

 — Май ще е по-добре да ида да го потърся. Иначе ще трябва да му давам листа от лапад, за да му се разхлабят червата.

Откри една пътечка, която се виеше през скалите. Нощните насекоми жужаха и скрибуцаха. Откъм огъня на клана Пясъчен нанос се разнесе Песен, която бе подета от хората около съседния огън, около по- следващия и така нататък, докато накрая цялата долина заехтя. В Песента се Пееше как Танцуващия с огън научил хората да събират реколтата от райграс, а след това им донесъл огън от слънцето, за да стоплят жилищата си през зимата.

Тя вървеше и си тананикаше мелодията. Откъм хълмовете повя топъл вятър, носещ миризма на пелин и прах. В небето блещукаха рояци звезди. Ако можеше Топъл огън… Не трябваше да мисли повече за това. Него вече го нямаше. Духът му се бе върнал в земята, която го бе хранила.

Пътеката извиваше между две напукани пясъчникови скали. Тя се подпря на едната и опипа пътеката с крак. Ходилото и докосна нещо меко.

Ахна уплашено и се дръпна назад.

 — Черна ръка?

Вятърът щумолеше из пелиновите храсти; Песента на племето се носеше из нощния въздух — лекокрила, ведра.

Събра кураж и протегна ръка в тъмното — трепна, напипала нечие тяло. Да не би някой да бе паднал в несвяст?