Вълчият талисман

Един от воините бе застанал настрани. Очите му бяха непроницаеми, а копията му лежаха на земята пред него. Върху тъмната кожа на челото му бяха татуирани пет черни кръга. Воинът и каза на завален, но разбираем език:

 — Ние сме Слънчеви хора. Това са воините на клана Черни острия. Вече принадлежиш на този мъж. Името му е Огнен заек.

За момент тя забрави мъката си, невярваща на ушите си. След това сълзите започнаха да се стичат по лицето и. Никой от воините нямаше да се измъкне, за да предупреди Земните хора.

9.

Съсредоточена, Бяла пепел се стараеше да се отпусне. Беше седнала с кръстосани крака върху купчина меки кожи в заслона на Пеещите камъни. Чувстваше как кръвта пулсира във вените и. Биенето на сърцето и и свиването и разпускането на белите и дробове се сляха с вечността. Тя навлизаше все по-дълбоко в душата си, докато даже и тези усещания изчезнаха.

Сиянието на Вълчия Талисман витаеше наблизо в нищото; Силата му я обгръщаше. Тя устоя на подтика да се остави във властта му и се гмурна още по-дълбоко в себе си, избягвайки посоката, в която би я повел Талисманът. Трябваше ли непрекъснато да кръжи на границата на сетивата и и да я разсейва?

Тя се освободи от себе си и вложи цялата си воля, за да изчисти съзнанието си от мисли. Когато се изпълни с празнота, започна да сваля един по един пластовете си.

Започна да я обзема чувството, че пада в пространството. Почти неосезаемото докосване на Върховното цяло я обгърна като синкав дим в мъглива утрин. Тялото и се носеше заедно с него, сякаш плаваше по вълните.

Ефирният глас на Върховното цяло се понесе около нея: „Търси… търси…“

 — Къде си?

Образът затрептя, усещането и за Върховното цяло се разпокъса и тя се завърна в тялото си. Бяла пепел примигна и се озърна замаяно. Пое дълбоко дъх и изпусна въздишка.

 — Не мога да го направя. Стигам толкова близо до него… но повече не успявам.

 — Прекалено много се стараеш — каза и Пеещите камъни. Той бе седнал върху завивките си гол до кръста в задната част на заслона. По изрисуваната на стената Спирала играеха отблясъци от огнището. Сенките танцуваха по потъналите в сажди скални стени, трепкайки по вързопите, закачени на своите пръчки.

Бяла пепел наведе глава. Схванатите и крака я боляха.

 — Почувствах го и мисля, че чух гласа на Първия човек. — Тя поклати глава. — Струва ми се, че колкото повече се приближавам, толкова повече се отдалечава Върховното цяло.

Пеещите камъни допря пръстите на ръцете си, гледайки я със старите си, мъдри очи.

 — Ще откриеш пътя.

Тя изпъна крака и трепна от плъзналите в тях иглички. Той винаги казваше така, но този път думите му дойдоха твърде скоро след неуспеха и.

 — Но кога? Колко време ми остава? Аз трябва да Сънувам. — Започна да разтрива краката си. — Може би… може би аз не съм избраната.

Бръчките по лицето на Пеещите камъни станаха по-дълбоки.

 — Ако мислиш така, никога няма да намериш пътя. Единствено вярата и отделянето от същността ти ще те отведат при Върховното цяло.

 — Вяра? Отделяне? Думи, Пеещи камъни. Само думи.

Тиха вода, завит в постелята си, простена леко насън. Старият му оръфан вързоп, в който държеше Вълчия Талисман, беше сложен отстрани до главата му. Изведнъж той се сепна и се събуди, разтърквайки очи с юмруци. След това втренчи измъчен поглед в Бяла пепел и каза:

 — Започна се.

Тя му хвърли попарен поглед и запита:

 — Какво е започнало?

Тиха вода седна в постелята.

 — Слънчевите хора са навлезли във Ветровитата долина. Аз… го видях в Съня си. Летях заедно с Вълчия Талисман. Видях как избиват много хора. Жените бяха пленени.

Тя се взря в него.

 — Но Храбър мъж не може да е бил там. Не и толкова скоро.

Изражението на Тиха вода не се промени.

 — Не го видях. Но последния път, когато Сънувах нещо такова то се сбъдна. Точно както в Съня. Видях лагера, който унищожи Храбър мъж. Видях Танцуващите онази нощ около огъня. Видях него… и теб. Видях го!

Тя премести поглед към Пеещите камъни. Старецът продължаваше да седи неподвижно.

 — Силата не чака никого… дори и една Съногадателка.

Навън в нощта вятърът разгневено зафуча из боровете. Огънят пращеше и пукаше в настъпилото мълчание. Някъде пред заслона се разнесе жалното ху ху хуу на бухал.

Бяла пепел се сви уплашено._ Храбър мъж? Във Ветровитата долина?_

 — А какво ще стане с нашето племе? — запита Тиха вода. — Трябва да направим нещо. Не можем просто да оставим Слънчевите хора…

 — Нищо не можете да направите — прекъсна го Пеещите камъни. — Освен ако не искате да слезете там и да умрете заедно с тях.

Младият мъж стисна зъби и удари с юмрук по завивките.

 — Но какво става? И защо? Какъв е смисълът от толкова много битки и смърт?

Пеещите камъни погледна свраката си; тя стоеше върху пръчката си, мушнала глава под крилото си.

Спиралата тръгва по нов път. Силата изобщо не я е грижа за човешките страдания. Единствено Първият човек поддържа равновесието в Спиралата. Той е връзката между хората и света на Духовете. Сега от Бяла пепел зависи да види в Съня си ново бъдеще за Слънчевите хора. Единствено чрез Съня те могат да проумеят Върховното цяло.

„Сънят. Всичко се свежда до Съня… и до мен.“ — Тя прокара нервно ръце по лицето си.

 — Може би мога да Сънувам единствено когато Силата ме споходи. Може би смо когато…

 — Мислиш така, защото си оплетена в паяжината на собствената си илюзия. — Отблясъците от пламъците играеха в сините очи на Пеещите камъни.

 — Там е цялата работа! — изкрещя Бяла пепел, махвайки в знак на безсилие. — Може би просто не мога да се освободя от същността си!

 — Стараеш се прекалено много.

 — Прекрасно! Стараела съм се прекалено много. А какво друго да направя? Да престана да се опитвам и да оставя всичко в ръцете на Храбър мъж? Може би някой не може да се докосне до Върховното цяло в будно състояние. Може би и това, което ти си мислиш, че постигаш, също е илюзия! — Тя почти веднага съжали, че е изрекла толкова груби думи.

Разочарованието се бе свило на кълбо в гърдите и. Беше следвала напътствията на стареца с цялата си душа и сърце. В продължение на цял лунен цикъл бе достигнала отново и отново крайчеца на това ефирно докосване, изживявала чувството за падане в пространството. И всеки път усещането за Върховното цяло се изпаряваше точно когато се опиташе да прекрачи този последен праг и да потъне в сивата мъгла.

Объркана и раздразнена, тя стисна зъби: „Какво ми става? Може би не съм героинята, за която се мисля. А от обикновен човек е прекалено да се иска толкова много“

След това се обърна към Пеещите камъни:

 — Съжалявам. Не биваше да говоря така.

Старецът кимна едва забележимо.

 — Знам какви чувства те обземат в момента. Чувстваш се като малко дете, което се е изправило, но не