Вълчият талисман

Сива игла поклати глава, оглеждайки скришом съпруга си през спуснати клепачи.

 — Той поема цялата вина върху себе си, страхува се да не ни оскверни.

 — Не би трябвало да го прави — намеси се Костен пръстен. — Познавам Малък крак. Той е добър човек. Трябва да е, щом е успял така да вбеси старата Зелен огън. — Тя изръмжа: — Дъще, единственото добро нещо, което е излязло от клана Трите устия, е твоят мъж. Ще поговоря по-късно с него. Сега едва ли ще е в настроение да ме изслуша. Може би когато се върнем в лагера Лоша вода, ще е готов да го направи.

Сива игла и благодари с усмивка, макар и да знаеше, че с това нещата няма да свършат. Още дълго време щяха да теглят от последиците, ако всичко това изобщо имаше край.

Ябълката се обади жално:

 — Убийство по време на Сборището? Лоша работа, помнете ми думата.

 — Сега отново ще плъзнат слухове за магьосници. — Костен пръстен смръщи вежди, загледана в прашните пясъчникови скали на изток. Тя изтри струйката пот, стекла се по пълната и буза. — Не можем да си позволим такива неприятности, не и щом Слънчевите хора са започнали да изпращат групи на юг.

Сива игла хвърли поглед назад към малкото си синче, което племенницата и Бъзов плод носеше в носилка на гърба си. Момичето обичаше бебето сякаш беше нейно. При мисълта за детето и Сива игла усети сладка болка в гърдите си, напращели от мляко: „Ще живее ли детето ми достатъчно дълго, за да заслужи име? И ако това стане, дали над живота му няма вечно да тегне проклятието от това ужасно злодеяние?“

Тя изостана назад и взе детето си от Бъзов плод. Даде му да суче и се заслуша в разговора, който се водеше отпред.

 — Другите лагери ще ни помогнат да отблъснем Слънчевите хора, ако се появят — казваше Ябълката.

Костен пръстен кимна в знак на съгласие.

 — Ще го направят… ако не започнат да се обвиняват един друг в магьосничество. Нищо не разединява племето така, както слуховете за омагьосване. Те ще ни съсипят. — Тя помълча. — Защита срещу Слънчевите хора… поне това обещание получихме на Сборището.

Ябълката отри потта, стичаща се от косата и, и изгледа с копнеж прохладните води на реката на Духовете, течаща вляво от тях. От тревата изпод краката им изхвръкваха скакалци, отдалечавайки се с подскоци. Крилата им блестяха на слънчевите лъчи.

 — Не ми харесва всичко това — добави тихо Сива игла. — Чувствам се сякаш светът се е преобърнал. Силата ще се разгневи. Няма начин да извършиш убийство по време на Сборище и да не разгневиш Силата.

Костен пръстен я изгледа.

 — Твърде много си се наслушала на разказите на Вълчето племе.

Сива игла премести сина си на другата си гърда.

 — Силата си е Сила. Ние гледаме нашите Духове да са доволни, но не мога да кажа, че вярванията на Вълчето племе са глупави. Танцуващият с огън е слязъл от техните планини, когато ни е довел тук. Чудя се колко ли сме се променили от тогава.

 — Предполагам, че доста. — Костен пръстен хвърли поглед назад, за да се увери, че всички — и особено децата — я следват. В горещи дни като този децата обикновено изоставаха. — Но има и още нещо. Скоро не е идвал никой от Племето на вълка. А някой трябваше да мине досега. Зная, че сигурно току-що са привършили Благославянето, но някои от Търговците трябваше да са тръгнали по-рано, за да успеят да дойдат на Сборището.

 — Наистина, това не е обичайно за тях. — Ябълката се озърна нервно наоколо. — Имам лошо предчувствие.

 — Нищо чудно — изсумтя Костен пръстен. — На Сборището бе извършено убийство. Едно мога да ви кажа — отсега нататък всички ще заобикаляме отдалече това място. — Очите и се присвиха. — Щом кланът Трите устия се боеше от омагьосване преди, сега направо ще умират от страх, знаейки, че техният лагер е най-близо до разгневения дух на Черната ръка.

Сива игла имаше чувството, че нещо не е наред.

 — Може би трябва да повикаме мъжете при нас. Ще се почувствам по-добре.

 — Нервите са ти обтегнати, момиче. — Костен пръстен се озърна неспокойно. Долината изведнъж и се стори необичайно тиха. — Май и моите са така.

Мъжете бяха отминали дърветата и сега изкачваха една ниска тераса, пресечена от реката на Духовете. Над спечената пръст трептеше мараня, която замъгляваше фигурите им.

 — Племето ще плати скъпо за това Сборище, помнете ми думата — добави Костен пръстен, клатушкайки се напред. — Може би трябва да извикаме Пеещите камъни, за да изгради с Песни Духовна защита около лагера ни.

 — Добра идея, детето ми — съгласи се Костен пръстен. — Ако някой може да ни предпази от злото, това е Пеещите камъни.

Бяха стигнали подножието на терасата. Сива игла вдигна очи нагоре, проследявайки с поглед стъпките на мъжете. Слънцето сипеше безмилостно жар върху тях, откакто бяха излезли от сянката на тополите. Потта лъщеше по голите ръце на Сива игла и се стичаше по врата и. От върха на терасата щяха да видят Лошата вода и щяха да тръгнат по течението и докато стигнеха до лагера на клана. За щастие през по- голямата част от пътуването щяха да се движат в сянката на тополите покрай речния бряг.

Сива игла изкачи върха и спря да почака Костен пръстен.

От покрития с чакъл връх на терасата стърчаха две потъмнели от времето пясъчникови скали. Мъжете вече бяха минали през тесния процеп между тях. Предчувствието за някаква беда се засили; то почти задушаваше Сива игла, вперила поглед в прашната бяла глина. Жената си каза: „Глупачка! От горещината е. Духът на Черната ръка те подтиска. Просто си разтревожена, това е всичко. Не ти дават мира приказките за магьосници.“

Когато и останалите достигнаха върха, тя отново тръгна напред.

 — Щом видим мъжете, нека да им викнем да ни изчакат — предложи Сива игла, чието безпокойство вече се превръщаше в паника.

 — Точно това щях да предложа и аз — съгласи се Костен пръстен.

От ронливия чакъл се излъчваше горещина, която сякаш изгаряше подметките на мокасините, които носеше Сива игла. Тя вървеше по пътеката, извиваща през високите до гърдите и скали, закриващи този край на терасата. Тя стигна до склона, който се спускаше към речния бряг и изведнъж съзря мъжа на Ябълка, Половин луна. Тялото му бе проснато по очи върху склона

Засадата бе устроена много хитро.

Зад нея се чуха уплашени викове. Сива игла се извъртя, за да побегне, но някакъв мъж изскочи иззад една от скалите. Беше облечен в кожени дрехи с непозната кройка, връхната му дреха стигаше до средата на бедрото. По лицето му бяха татуирани странни фигури, а лъскавата му черна коса бе сплетена на кок отзад. Силните му ръце я сграбчиха. Въпреки, че беше с дете на ръце, тя опита да се съпротивлява. Писъците и процепиха въздуха.

Воините сякаш започнаха да извират от скалите. Мъжът, който я плени, успя да я събори на земята, макар, че тя риташе и пищеше с всички сили. Друг от страховитите воини изтръгна детето от ръцете и. Вдигайки го нагоре, той изкрещя тържествуващо нещо на някакъв непознат език.

 — Пуснете ме! — молеше се тя.

Вълчите му очи се вторачиха в нейните. След това воинът се изсмя и и заговори на неразбираем за нея език. Той изви ръцете и отзад и ги завърза с ремъци от бизонски жили. Изправяйки я рязко на крака, той посочи надолу към склона и и заповяда да върви натам.

Страхът бе сграбчил Сива игла. Питаше се какво ли става с Малък крак. Други воини влачеха напред Ябълката и хлипащата Бъзов плод.

 — Кои сте вие? — изкрещя Сива игла. — Какво правите?

Изведнъж тя съзря Малък крак. Лежеше малко по-надолу на склона в пелиновите храсталаци. Две дълги бойни копия стърчаха от тялото му.

Краката и се подкосиха. Воинът я изрита грубо; от гърлото и се изтръгна изтерзан, невярващ писък.