В душата и пламна гняв. Тя насочи изкривения си пръст към него.
— Я ме чуй, момче, и си отвори добре ушите! Откакто Топъл огън умря, се държиш като побъркан. Хайде сега мирни малко! Дръж се прилично… или ще накарам… Котешка опашка…
Тя млъкна уплашено. Корен бе направил заплашително крачка към нея, очите му блестяха от гняв, а треперещите му ръце се протягаха към врата и. В този кратък миг очите и се срещнаха с неговите и тя видя там черна ярост, която можеше да избухне всеки момент.
— Корен, не… — Но думите и увиснаха във въздуха, защото момчето вече се бе отдалечило тичешком между колибите.
Ларкспър си пое дълбоко дъх и отри пламналото си лице.
— Бих му изтръгнала черната душица начаса, стига да можех. — Веднага щом изрече тези думи, тя съжали и и се прииска да може да ги върне назад. Хвърли обезпокоен поглед към гранитните скали, издигащи се зад внезапно притихналия лагер. Хвърлените от колибите сенки бяха плъзнали гърбиците си по утъпканата глина.
Всички дечица я наблюдаваха с ококорени очи. Сдържала досега дъха в крехкия си гръден кош, тя избухна и им махна с ръце:
— Хайде де, продължавайте! Продължавайте да си играете!
Но играта с пелиновата пръчка бе замряла. Дечицата наклякаха в кръг и започнаха да си шушукат, ровейки с пръсти земята.
Старото черно куче Жълтият зъб изведнъж се сепна и навири муцуна, за да подуши въздуха. От гърлото му излезе заплашително ръмжене и то нададе предупредителния лай, който старицата познаваше от години.
— Тихо! Млъкни! — изпъшка тя, изправи се на крака и взе пръчката си за копане.
Останалите кучета също се събудиха и се разлаяха, втурнаха се през лагера в посоката, в която бе изчезнал Корен, и се шмугнаха в пелиновите храсти.
— Ако онова проклето момче се е скрило в храстите и е надянало някоя меча кожа, кълна се, че…
Някъде в храстите едно от кучетата изквича от болка. След това се разнесе цял хор от скимтене и квичене. Стори и се, че чу тъп удар — сякаш някой биеше животно.
Това глупаво момче нямаше право да си изкарва яда на кучетата. Ако е ударил стария Жълт зъб с тояга, ще накара Котешка опашка да му извие врата. Тя се провикна:
— Корен! Ти ли си?
Момчешки писък процепи въздуха и внезапно секна, сякаш някой бе запушил устата на момчето.
Сърцето на Ларкспър се сви от страх.
— Деца, влизайте вътре. — Тя посочи колибата си с пръчката за копане.
Те седяха неподвижно, с изплашени личица.
—
Малките хукнаха към входното покривало.
Старицата преглътна със свито гърло и се заклатушка напред.
— Корен? Ти ли си? Пак ли си правиш някаква глупава шега?
Една кафява кучка изпълзя иззад колибата; едно окървавено копие стърчеше от хълбока и. Животното се строполи на земята и изквича пронизително.
Двама татуирани воини се появиха иззад колибата; ходилата им, обути в мокасини, утъпкваха кръвта на кучето в пръстта на лагера Облите скали. Те носеха отчаяно мятащия се в ръцете им Корен.
Ларкспър понечи да побегне, но от всички страни наизскачаха още воини. За момент тя замръзна на място, вцепенена от страх. Те започнаха да стесняват кръга около нея; в силните си ръце стискаха дълги бойни тояги.
Внезапно умът и се възвърна заедно със старата надменност.
— Махайте се от моя лагер!
Завладяна от гняв, тя се понесе напред на старите си крака, вдигайки пръчката за копане. Чу зад себе си груб мъжки смях и се опита да спре устремната си атака. Писъкът на Корен процепи въздуха, но тя не го чу. Трясъкът от разбития и череп я оглуши секунда преди тъмнината да я обгърне.
Бягащ като вятъра огледа момчето отгоре надолу и обратно. То изглеждаше по-голямо от четиринадесетгодишно, макар и майка му да твърдеше обратното. Раменете му бяха започнали да стават широки. Лицето на момчето не изразяваше нищо, то сякаш бе от камък. Въпреки това след едно-две лета младите жени нямаше да могат да откъснат поглед от него.
Бягащ като вятъра размишляваше, изучавайки жълтеникаво-кафявите пръстени колиби. Във вечерния здрач заоблените гранитни скали, издигащи се зад лагера, блестяха на фона на небето като купчина черепи на странни приказни зверове. Залязващото слънце, което се спускаше все по-ниско и по-ниско над западния хоризонт, обагряше земята в червено.
Хвърли изпитателен поглед на Пелинов дух.
— Ще задържиш ли момчето?
Той кимна.
— То е силно. Дете е на жената, която си взех. Погледни го: от него ще стане добър боец. Никога не съм имал син, когото да обучавам. Само дъщери, а жената има и дъщеря.
— Да, така е. — Съгласи се Бягащ като вятъра. — Дъщерята е достатъчно малка, за да може да израстне като Черно острие и да не питае омраза към нас. Но, чичо, боя се, че ако задържиш това момче, някой ден ще те намерим с копие в гърба.
Пелинов дух пое дълбоко дъх и гръдните му мускули се издуха.
— Вече питах момчето. Казва, че е съгласно да стане Черно острие.
Бягащ като вятъра пристъпи към юношата, взирайки се в очите му.
— Накарай го да каже и на мен.
Пелинов дух заговори на езика на Земните хора, гълтайки думите като тях.
Момчето кимна; в суровите му черни очи проблесна някаква странна решителност. После каза завалено на езика на Слънчевите хора:
— Ще стана воин.
— Ще го следиш ли отблизо? — запита го Бягащ като вятъра.
— Ще го държа под око. — Направи знак с ръка, който означаваше, че ще стане както е казал.
— Тогава нека остане. Ще видим как ще се държи, но го накарай да разбере, че всички наши воини ще го следят.
Пелинов дух се обърна към момчето и заговори, а после посочи към колибата. Юношата кимна и се отдалечи към пръстеното жилище, което Пелинов дух си бе избрал. Майката на момчето — висока и хубава жена, застанала отпред, го прегърна.
Бягащ като вятъра потри врата си.
— Надявам се, че знаеш какво правиш.
Пелинов дух му се усмихна кисело.
— И аз се надявам. — След това погледна към залеза. — Тя няма да може да замени Ярка луна. Но ще ми топли постелята. Още е доста силна, макар да има такъв голям син. — Той помълча. — Мисля, че достатъчно дълго живях със спомени.
— Ти си един от нас… и въпреки това се държиш някак настрани.
Пелинов дух потри ръце.
— Има нещо такова. Племеннико, благодаря ти, че споделяше с мен жилището си. Но дойде време отново да имам свое собствено. — Той помълча. — Старите навици умират трудно, но има и нещо друго — докато живеех при теб, се чувствах стар. Все още не съм готов за това усещане.
— Ще разбереш дали си стар, ако посееш в утробата и още едно дете. — Бягащ като вятъра отново
