— Май е заспала. Е, да идем да одерем зайците. После може да опечем един на огъня, за да поговорим още малко.
Храбър мъж седеше на възвишението, от което се откриваше гледка на юг. Беше постлал еленова кожа върху чакъла и камъчетата, които иначе щяха да се впият в тялото му. Вятърът шушнеше между бледите листа на пелина и вечерният въздух се огласяше от птичи песни. Чуваше скимтенето на прерийните кучета долу в равнината. Пое си дълбоко дъх, вдишвайки заедно с него и душата на земята. Прочисти съзнанието си, търсейки шепнещите гласове, освобождавайки душата си.
Какво го бе докоснало в нощта, когато едноръкият му бе отнел Бяла пепел? Какво бе предизвикало оглушителния писък на гласовете? Бе почувствал някаква друга Сила, идваща от Вълчия Талисман. Дали щеше отново да се опита да го спре?
Гласовете съскаха:
Там ли се криеше истинската Сила? Нима се бе заблуждавал през всички тези години, мислейки, че тя идва от Дух, който се намира извън него? Все пак Съновиденията и пророческите им разкрития го спохождаха през нощта, когато бе заспал, душата му бе свободна и в главата му нямаше мисли, които да го объркват.
Тази нощ никой нямаше да го безпокои. Бяла врана бе разговаряла с Летящ ястреб, който бе разпратил цяла мрежа от съгледвачи, така че нито един воин на Черните острия да не може да се промъкне през нея. Поне веднъж щеше да се радва на пълно спокойствие.
Той намести крака си по-удобно и бавно изпусна дъха си, за да може да се освободи от напрежението. Не мислеше за нищо. Лека-полека се остави на течението, търсейки източника на Съновиденията.
Освободи се от всичките си сетива. Спомените се опитаха да нахлуят в съзнанието му.
Примигна, усещайки твърдите камъни, върху които седеше. Главоболието внезапно заби ножове в черепа му.
— Какво беше това?
Той кимна бавно на себе си. В нощта, в която едноръкият бе дошъл за Бяла пепел, бе почувствал същото нещо.
Затвори отново очи, изтривайки главоболието; вече имаше голям опит в това. Малко по малко започна да се отпуска. Ако можеше да се докопа до тази Сила, може би щеше да се пребори с едноръкия и да си върне Бяла пепел.
Ще научи всичко това. Дори и да отнеме остатъка от живота му.
Гласовете в съзнанието му го уверяваха:
15.
Преди да започне съветът, Бягащ като вятъра хвърли поглед към Бяла пепел — зад сдържаното и изражение се криеше отчаяние. Виждаше го в очите и, в напрегнатите и устни. Въпреки това неволно започна да се любува на красотата и. Обедното слънце блестеше в гъстата и гарвановочерна коса. Тънката и рокля от кожа на антилопа бе прилепнала към всяка извивка на тялото и, подчертавайки заоблените и гърди.
Напрежението и се бе предало на всички. Сакатият Земен човек седеше до нея; грозноватото му лице бе угрижено. Точно срещу него се бе настанил Черна луна; изглеждаше нервен, сякаш отчаяно се опитваше да намери правилната посока, в която да поведе своя клан. Неспокойните воини, насядали в кръг, въртяха копията в ръцете си. Те си разменяха мрачни погледи, правейки си тайни знаци.
Окъпаният от слънцето лагер около тях бе застинал в очакване. От запад духаше горещ вятър, а медночервеникавото слънце прежуряше в небето.
Бягащ като вятъра стисна по-здраво тънката ръка на Трепетликата. Докосването до нея го успокои. Бе взел правилния избор. Сега вече го знаеше. Бяла пепел принадлежеше на Силата. А и никога не бе могъл да я нарече своя.
Останалите членове на клана Черни острия се събираха, шушукайки помежду си. Само децата повишаваха глас, задавайки въпроси. Отнякъде изръмжаваше куче, но след това се чуваше тъп удар, последван от изквичаване.
Когато видя, че всички са се събрали, Черна луна запита:
— Какво е твоето желание, Бяла пепел?
Жената заговори тихо, вперила поглед в нещо, което само тя виждаше.
— Един вестоносец ще отиде да посрещне Строшените камъни. Той ще бъде невъоръжен и ще поиска от Храбър мъж да се срещне с нас в подножието на планините. Храбър мъж ще пожелае да го придружат пет воини. Ние също ще вземем петима воини. Ще се срещнем привечер край неговия огън. Там двамата ще поведем двубой за бъдещето на народите.
— Но кого да изпратим като вестоносец? — запита Черна луна, оглеждайки кръга на съвета. Кой ще отнесе съобщението на Бяла пепел?
Воините се спогледаха и се размърдаха неспокойно под въпросителния поглед на Черна луна.
— Аз ще го направя — каза Охлюва черупка. Той облиза устни. — Видях как Бяла пепел повика при себе си животните. Ще приема тази чест.
— А кои ще бъдат петимата воини, които ще придружават Бяла пепел при срещата и със Строшените камъни? — Вождът вдигна въпросително вежда, оглеждайки последователно всички лица.
— Аз ще тръгна с дъщеря си — каза Пелинов дух. Той приклекна на пети зад Бяла пепел и Земния човек. — И без това толкова време съм бил част от тази Сила. Искам да видя накъде води тя.
— Аз също ще отида — обади се Синият вятър. — Ще покажа на Строшените камъни колко голяма е смелостта на Черните острия.
Охлюва черупка разпери ръце:
— Ако трябва само да предам съобщението, мога да кажа на Строшените камъни какво е казала Бяла пепел и после да пресрещна групата и, ако някой ми донесе оръжията… Така ще бъде най-добре. Ако не се появя, тя ще знае, че нещо не е наред, и ще има време да избяга. Освен това искам да видя края на тази история… и да попреча на Синия вятър да офейка като страхливец в последния момент. — Ухили се на приятеля си. Синият вятър също му се усмихна и продължи да пресипва пясък от едната си ръка в другата.
Сред воините се разнесе нервен смях.
Бягащ като вятъра преглътна заседналата в гърлото му буца.
— Аз също ще отида.
Той усети как ръката на Трепетликата се напрегна. Тогава се обади и тя:
— Аз също знам как се хвърля копие. Аз ще бъда петият човек.
Черна луна изсумтя:
— Бяла пепел? Какво ще правят останалите от клана? Искам да ги отведа на някое място, където ще бъдат по-далеч от воините на Строшените камъни.
Тя кимна:
— Направи както сметнеш за добре, вожде.
Охлюва черупка въздъхна и се надигна. Изгледа замислено Бяла пепел.
