Вълчият талисман

 — Не и обръщай внимание. Сега трябва да мислим за по-важни неща. Тя трепна, почувствала как стомахът и се преобръща. Да не би отново да и стане лошо?

Тиха вода се отдели от групата и тръгна надясно. Бяла пепел видя Корен, който ги гледаше от края на лагера. Момчето бе застанало с ръка на кръста, от която висеше бойната му тояга. Чичо му помаха. Младежът кимна за поздрав, наблюдавайки ги с някаква странна напрегнатост.

Очите на Тиха вода се присвиха и Бяла пепел усети, че го човърка нова тревога. Той стисна зъби и тръгна отново напред.

Тя се загледа пред себе си, оставяйки Тиха вода насаме с мислите му. Къде бе изчезнала силата и? Чувстваше се уморена, разтревожена и объркана. Защо ставаше така точно сега, когато се нуждаеше от цялата яснота на ума си.

„А ако не успея да овладея Върховното цяло, когато се изправя пред най-лошия от всичките ми страхове, ще обрека всички ни на гибел.“

* * *

Бяла врана бе застанала до Храбър мъж и наблюдаваше изпитателно пратеника на Черните острия. Той бе застанал непоколебим пред тях — красив млад мъж с навити черупки, татуирани по бузите му. По прашното му мускулесто тяло се стичаше пот. Носеше само препаска на слабините си, а косата му бе сплетена в обикновена плитка отзад. Вперил поглед в очите на Храбър мъж, той не трепваше, сякаш притежаваше безгранична смелост. Единствено от пулсиращата му вратна артерия Бяла врана разбираше колко го в страх.

Воините на Строшените камъни се бяха скупчили около тях с готови копия, а в очите им блестеше хищен поглед. По северния склон зад тях се изкачваше главната колона на клана, която трябваше да достигне ниската седловина на Зелената планина. От двете им страни се издигаха скалистите сиво-зелени склонове на планината. Тук-там скалните късове блестяха от слънчевите лъчи. По-голямата част от склоновете бяха осеяни с хвойна и нискостеблени борове, които близо до върха преминаваха в горички от ели и смърчове. Един орел се виеше по спиралата на въздушното течение.

Тя наклони глава, заслушана в думите на Черното острие.

 — Аз съм Охлюва черупка, воин от клана Черни острия. Дошъл съм при Строшените камъни, за да предам съобщение на Храбър мъж.

 — Кажи ми го — усмивката на Храбър мъж бе като замръзнал огън.

Охлюва черупка вдигна гордо глава.

 — Бяла пепел ме изпрати да ти кажа, че ще се срещне с теб утре вечер. В края на прохода има извор. — Той посочи на юг. — Там Бяла пепел ще влезе в двубой с теб.

 — Няма да отида сам — заяви Храбър мъж. — Да не ме смята за глупак?

 — Тя реши, че сигурно ще искаш да вземеш…

 — Петима воини — уточни той. — А едноръкият мъж ще бъде ли с нея?

Мускулчетата на челюстта на Охлюва черупка изпъкнаха сякаш за да не издадат треперенето на устата му.

 — Да, нейният съпруг ще я придружи.

Самодоволната усмивка на Храбър мъж стана по-широка.

 — Щом нейният „съпруг“ ще я придружи, то и жена ми ще дойде с мен и петимата ми воини. Храбър мъж е съгласен само при тези условия.

В очите на Охлюва черупка се появи разбиране и той стана по-уверен.

 — Тя вече е поела насам с петимата си воини. Ще дадеш ли дума като Човек с летяща душа на Строшените камъни, че всичко ще бъде точно така? Само петима воини?

Храбър мъж го изгледа с присвити очи. След това каза високо:

 — Храбър мъж дава дума, че само петима воини и Бяла врана ще го придружат на срещата му с Бяла пепел! Ще бъде както казах.

Наобиколилите ги воини се размърдаха и се спогледаха. Летящият ястреб се усмихна и кимна, хвърляйки на воина Черно острие поглед, който би отправил към парче вкусно месо.

 — Петима воини? — запита Бяла врана.

Храбър мъж кимна.

 — Битката, която ще водим с Бяла пепел, не може да бъде спечелена с копия и бойни тояги. — Той отметна глава назад, излагайки лице на слънчевите лъчи. — Аз я принудих да се изправи срещу мен. Тя не иска Силата ми да нарастне още повече. Усетила е докосването ми в Съня си, както и аз усетих нейното. Дошло е време да сломя съпротивата и. Ще се разправим с останалите Черни острия, когато Силата ми добие пълната си мощ. Тогава никой няма да може да ни излезе насреща.

Лицето на Охлюва черупка се напрегна.

Храбър мъж се изсмя.

 — Какво? Черно острие, аз я познавам. Зная точно колко е силна. — Помълча. — Познавам и своите сили. Може би ще се присъединиш към нас? Имал си смелостта да дойдеш сам тук. При мен винаги има място за храбреци като теб.

 — Но нали трябва да премине изпитанието на клана? — обади се отстрани Бизонска опашка.

 — Аз решавам кой е достоен — заяви Храбър мъж, пронизвайки го с изгарящ поглед. Воинът отстъпи назад и сведе очи. Храбър мъж отново насочи вниманието си към Черното острие. — Ще дойдеш ли с мен, Охлюва черупка? Ще станеш ли боец на новия ред? Или ще предпочетеш да тръгнеш след жена?

 — Аз имам чувство за чест, Човеко с летяща душа. Строшените камъни не е моя клан.

Храбър мъж подпря брадичката си.

 — Предложението си остава. То важи и за всеки друг воин на Черните острия, който е смел като теб. Разбирам верността ти към клана. Да, разбирам и я уважавам. Засега си обвързан със своя клан. След като победя вашата Съногадателка, след като я направя своя жена, може би ще стигнем до споразумение… между мен и вашите воини. Кажи това на съплеменниците си; кажи им, че се задава ново бъдеще, сътворено от Храбър мъж.

 — Ще предам думите ти. — Безизразното лице на Охлюва черупка сякаш бе изсечено от стар гранит.

 — Значи се разбрахме. Ще дойда до извора, за който ми каза, с петима воини и Бяла врана. Нека Бяла пепел също доведе петима воини и едноръкия си съпруг. Тогава ще се борим в Съня за бъдещето на народите. И веднъж завинаги ще отнема Силата и.

 — Чух думите ти, Човеко с летяща душа. С твое позволение, ще ги отнеса на племето си.

 — Върви — махна му Храбър мъж.

Охлюва черупка тръгна гордо през редиците воини, които ги бяха наобиколили.

 — Трябваше да го убием — прошепна Бяла врана.

Храбър мъж и се усмихна иронично:

 — И да погазим обичаите на клана? Не, той дойде без оръжие.

 — Но само петима воини? Да не си полудял? — Тя направи изумен жест. — Не бих оставила на Черно острие дори да избърше дупето на някое бебе!

 — Аз вярвам не на Черните острия.

 — Така ли? — запита тя, докато продължаваха нагоре по седловината.

Той куцукаше напред със сакатия си крак.

 — Вярвам на Бяла пепел.

 — На Бяла пепел? Та тя иска да те убие!

Той се усмихна разсеяно.

 — Точно това ще направи победата ми над нея още по-сладка.

 — Не мисля, че разбираш какво си… — Жената преглътна страха, надигнал се в гърлото и.

Храбър мъж я изгледа неодобрително с крайчеца на окото си.

 — Ти не разбираш. Битката между мен и Бяла пепел не е работа за воини. Там ще действа само Силата. — Описа кръг с ръка, посочвайки воините, които се движеха около тях. — Дори и да хвърля всички тези млади храбреци срещу Бяла пепел, няма да постигна нищо. Тя вече не е достатъчно обучена, за да