— Този път се издаде, Вълчи съногадателю. — Той се изправи схванато на крака. Стисна юмрук, разтърси го и изкрещя:
— Духовете трябва да се научат да лъжат!
— Да… ще бъда бог. И новия Сън ще смаже стария.
Той пое въздух и изрева към небето:
— Ще видиш!
16.
— Изворът е хей зад онова възвишение — посочи Охлюва черупка към осеяния с пелин хребет пред тях. Жълто-кафеникавата пръст блестеше в следобедните лъчи на слънцето. Високо в небето пухкави облачета плуваха на изток, тласкани от нетърпеливия вятър.
Бяла пепел засенчи очи от ослепителния блясък на слънцето върху пясъка и огледа мястото. Наоколо се издигаха множество дюни като огромни мравуняци. Сърцето и биеше глухо и учестено. Единствено присъствието на Тиха вода до нея и помагаше да издържи всичко това.
— Хайде да спрем и да прекараме остатъка от деня тук. Онази дюна ето там е височка. Ако се разположим на лагер на върха и, ще можем да наблюдаваме околността.
Бягащ като вятъра я изгледа въпросително.
— А после?
Тя събра кураж, опитвайки се да не трепери.
— По здрач ще изкачим възвишението и ще се спуснем до извора за срещата с Храбър мъж.
— Мислиш ли, че ще дойде?
Тя кимна.
— Той е напълно уверен в себе си. В Съня го видях застанал пред един голям огън. Всеки друг би се страхувал да запали такъв огън, за да не привлече неприятели. Но той се мисли за непобедим.
Лицето на Бягащ като вятъра се обтегна и той хвърли поглед към Трепетликата, която ги слушаше, кръстосала ръце, вперила подозрително очи в Бяла пепел. Младият мъж махна рязко с ръка и нареди:
— Охлюва черупка, Син вятър, тръгвате напред. Разузнайте дали няма да попаднем в някоя клопка.
Двамата воини се отдалечиха в лек тръс.
Погледът на Бягащ като вятъра се премести неловко на другите, които все още стояха до него. Той каза на Бяла пепел:
— Трябва да поговорим… насаме.
Тя кимна и сложи ръка на рамото на Тиха вода. Той я погледна угрижено.
— Ще можете ли двамата с Пелинов дух да стъкмите лагера на онази дюна? Бягащ като вятъра и аз ще дойдем след малко.
Съпругът и я потупа нежно по ръката.
— Не се преуморявай. Чака ни дълга нощ. — Той махна на Пелинов дух да го последва и двамата поеха към трептящата от маранята дюна.
Бяла пепел изчака уморено останалите да се отдалечат на достатъчно разстояние, за да не могат да ги чуят.
— Какво има, Бягащ като вятъра?
Той зарови пръстта с мокасината си, отбягвайки погледа и. По красивото му лице бе изписана тревога.
— Не си готова за това, което те чака. Чувствам го. Изплашена си до смърт.
— Бягащ като вятъра… Знаеш ли какво ще направи с мен Храбър мъж?
— Не.
— Ще се опита да ме сломи с помощта на Силата си. Двамата с Тиха вода трябва да му се противопоставим…
— Тиха вода? Та той не е воин! — Погледът на Бягащ като вятъра проследи групата, която се изкачваше по дюната. — И смяташ, че
— Той е единственият…
— Изглежда така, сякаш би се уплашил при вида на най-обикновено прерийно куче! Храбър мъж просто ще го…
— Тиха вода и преди се е изправял срещу Храбър мъж. Той се промъкна в лагера му и ме спаси. — Тя го изгледа сериозно. — Бягащ като вятъра, ти не знаеш нищо за Тиха вода. Преодолял е по-ужасни неща, отколкото ти би могъл да… Но какво значение има това? — Започна да си играе с обшитите си с ресни ръкави и отправи поглед към върха на дюната, където съпругът и и Пелинов дух свалиха вързопите си и коленичиха да ги развържат. Откъслечни думи от разговора им долитаха едва доловимо. — Тиха вода носи единствената Сила, на която мога да разчитам да ме защити.
— Вълчият му талисман?
— Да?
Младият мъж я хвана грубо за ръката.
— Чуй какво ще ти кажа. Аз съм воин. Познавам слабите места на Храбър мъж — знам ги още от времето, когато бяхме деца. Можем много бързо да приключим с цялата тази история. Само ще трябва за момент да му отвлечеш вниманието. Например внезапно да изпищиш… или да припаднеш. Така ще разбера кога да действам. Ще го пронижа с копието си. Трепетликата може да убие още един воин. През това време Охлюва черупка и Син вятър също ще хвърлят копията си. Ако действаме бързо, няма да могат да реагират. След това всичко е само въпрос на време. Останали без водач, Строшените камъни ще загубят бойния си дух. Разговарях за това с Трепетликата. Една малка група наши воини — може би не повече от пет — могат да ударят лагера им, да отвлекат вниманието им, докато съберем силите си. Може би ще успеем да ги сразим веднъж завинаги.
Говореше толкова уверено, с блестящи очи… но щеше ли да се осъществи планът му? Вероятно. Пелинов дух и бе разказал за подвизите на Бягащ като вятъра. В душата на Бяла пепел се появи искрица надежда.
По устните и заигра примирена усмивка.
— Няма да стане. Колкото и добре да обмислим и да подготвим капана, той ще го усети. Силата ще му подскаже. Той може да Сънува, Бягащ като вятъра. Не, не клати глава. Зная, че не можеш да го разбереш, но аз го разбирам. Чрез Спиралата — сърцето на целия живот — Храбър мъж и аз можем да проникваме взаимно в душите си. Никой от двама ни не може да скрои клопка, без другият да я усети.
— Но той ще те унищожи — а след това и клана Черни острия!
Тя потърка пламналите си очи.
— Тази битка не може да бъде решена от воини. Тя е въпрос на воля, Сила и Сънуване. — Положи ръце на раменете му и остави Силата да протече през нея, виждайки как тя го обгръща като син ореол.
—
През тялото му премина силна тръпка. Той се отдръпна с отворена от изумление уста и очите му се разшириха:
— Благословена Гръмовна птицо,
Тя отпусна ръка и я стисна в юмрук.
— Надеждата на племената, Бягащ като вятъра. — Извърна се и пое към дюната, където Тиха вода и Пелинов дух копаеха огнище в мекия пясък.
Бягащ като вятъра я последва, пробивайки си път през трънливите маслодайни храсти и остро ухаещия пелин, отбелязвайки машинално, че цветовете на бодливия кактус бяха станали яркочервени. Слънцето прежуряше върху главата му, издигнало се високо в осеяното с облачета небе. Той вдиша ароматния въздух.
Страхът не му даваше мира. Какво бе направила с него Бяла пепел? Той отново потръпна. Само го бе погледнала в очите и бе почувствал да го пронизва някакъв горещ поток, все едно, че го е ударила мълния.
