След това бе почувствал отчаянието и, бе изпитал Силата на думите и. Тя бе докоснала душата му и му бе разкрила истинската същност на ужасната борба, която предстоеше.
Трепетликата го чакаше на склона на дюната, вперила въпросително очи в него.
Той поклати глава и въздъхна:
— Каза, че няма да стане, че Силата ще ни издаде.
Тя се напрегна и го погледна.
— Все още виждам любовта ти към нея в очите ти.
— Ако виждаш толкова добре, би трябвало да видиш там и любовта ми към теб. Да, аз винаги ще я обичам. Дори по-силно от преди. Но любовта ми към нея не е същата като тази, която изпитвам към теб. Тя е… — Наклони глава и се намръщи. — Тя ни е като майка. Да. И е готова да се пожертва, за да ни предпази от нещо, което не мога да разбера — някакво видение за съдбата ни, което я ужасява.
Прочете безпокойството в очите на Трепетликата и стисна здраво ръката и. Един червеноопашат ястреб се носеше по въздушните течения над върха на дюната. Бягащ като вятъра погледна как хищникът оглежда пелиновите храсти за мишки и зайци.
— Просто трябва да направим така, както ни каза Бяла пепел. Мисля, че сега това е единственият начин да и помогнем.
Тиха вода седеше в лагера на върха на дюната, сложил в скута си главата на Бяла пепел. От един час насам тя бе потънала в неспокоен сън; дългата и черна коса покриваше като тъмно було кожените му панталони. Той се взря в красивото и лице, а след това хвърли поглед към Вълчия талисман. Беше извадил свещения предмет и внимателно го бе поставил върху вързопа, за да може да вижда лагера на Храбър мъж, разположен в равнината. Не беше сигурен как виждат Духовете, но след като бе извадил Талисмана в гаснещата светлина на деня, усети, че Силата му нараства. Сърцевидният предмет сякаш излъчваше Силата около себе си, плъзвайки нишките си в душите на хората, насядали около него, които разговаряха тихо. Трепетликата, Бягащ като вятъра и Пелинов дух се въртяха неспокойно на местата си, поклащайки глави, поглеждайки от спящата Бяла пепел към лагера на Храбър мъж, където воините обхождаха дюните.
Тиха вода напрегнато въздъхна. Залезът бе окъпал земята в яркочервено, озарявайки една пясъчна вихрушка, която се носеше през падините като огнена спирала. Стадо антилопи стояха на върха на един хълм; силуетите им се открояваха ясно на фона на индигово синьото небе на изток. Вдигнали глави, те наблюдаваха внимателно околността, а полегатите лъчи посребряваха опашките им.
— Охлюва черупка и Син вятър още не са се върнали — отбеляза мрачно Трепетликата.
Пелинов дух преведе думите и на Тиха вода.
— Зная, но не можем да чакаме повече. — Тиха вода потърка с ръка гърдите си в областта на сърцето. От известно време насам то бе започнало да бие по-учестено. Той посегна почтително към Вълчия Талисман. Силата му отново протече по ръката му, гъделичкайки я — и Бяла пепел внезапно се сепна и отвори широко очи, в които се четеше смъртна уплаха.
— Не исках да те будя.
Тя седна в постелята и се взря в Талисмана.
— Вината не е твоя, Тиха вода. Талисманът изкрещя името ми. Време е.
Той преглътна с усилие.
— Тогава по-добре да тръгваме.
— След малко. Първо трябва да ми попееш, да ми помогнеш да се приготвя — каза Бяла пепел с треперлив глас.
Той кимна и затвори очи. Откъслечните спомени отново изплуваха в съзнанието му: усмивката на Топъл огън… Лява ръка, смръщил озадачено вежди… нощта, в която Непослушко се бе загубил в снежната буря. Изпита отново вледеняващия студ, докато издърпваше младата жена от реката. Пеещите камъни отново седеше на върха на хребета, заобиколен от омаяните лосове… отново се спъна в трупа, лежащ в тъмнината, и най-сетне удари Храбър мъж по коляното с каменното си дърво… а сега лежеше в прегръдките на Бяла пепел, потънал в любовта и. Всичко, което му се бе случило досега, го бе подготвяло за този последен миг. Дали Силата бе успяла да завърши копието си с невероятно майсторство?
Той отвори очи и вдигна Талисмана към гаснещото слънце. Започна да напява, думите се понесоха във въздуха, изпълвайки душата му, сякаш бяха подтиквани от някаква друга Сила, а не от неговата.
Усещаше как Бяла пепел търси Върховното цяло. Душата и докосна неговата като топло, гъделичкащо перо.
Тиха вода не чу ахването на Бягащ като вятъра, когато от пелиновите храсти излезе черен вълк и се настани до Бяла пепел; жълтите му очи внимателно оглеждаха хората в лагера един по един. Силата изпълваше нощта.
Тиха вода подскочи, като чу как Бяла пепел нададе тих вик и през трептящия от Сила въздух пропълзя видение на някаква зелена мъхеста маса. Разбра, че
Вълчият Талисман запулсира в ръката му и Тиха вода почувства пукане като при потриването на лисича козина, за да я накараш да пуска искри. Силата се движеше непрекъснато, променяше се, ту напредваше, туи се отдръпваше.
— Трябва да вървим — прошепна Бяла пепел. Тя бавно се изправи на крака. Тиха вода застана до нея, хващайки я за ръката, за да има тя опора.
— Не можем да тръгнем без Охлюва черупка и Син вятър — каза Трепетликата на Бягащ като вятъра; в гласа и прозвуча паника. Тиха вода се намръщи, чудейки се за миг как така я разбира, без някой да му превежда. След това забеляза златистото сияние във въздуха, сякаш Силата бе хвърлила огромна мрежа върху тях. Вълчият Талисман в ръката му пулсираше като задъхано сърце.
Той хвърли поглед към останалите. Никой освен него не забелязваше сиянието. Бяла пепел пое надолу по склона на дюната, а черният вълк тръгна по петите и, сякаш искаше да я закриля. Непослушко подтичваше след Тиха вода с настръхнала козина.
Те изкачиха следващата дюна, докато небето постепенно потъмняваше в синьо-сиво. Както бе предсказала Бяла пепел, Храбър мъж седеше там до един голям огън. Зад него се бяха скупчили една жена и петима воини.
Тиха вода усети с болезнена яснота страха на Трепетликата и Бягащ като вятъра; душите им стрелкаха пъстроцветни мълнии, които пронизваха златистата мрежа. Бяла пепел и Пелинов дух стояха твърдо на място, сякаш вцепенени от вида на Храбър мъж.
От гърлото на черния вълк излезе полуръмжене, полускимтене и той пое към вражеския лагер. Бяла пепел го следваше по петите. Тиха вода притисна Талисмана до гърдите си и се затича да ги настигне. Един тих гласец пропищя в душата му.
Бяла пепел кръжеше на границата на Върховното цяло, оставяйки меката сива мъгла да се процежда през нея. Храбър мъж наблюдаваше как тя се приближава със странна незаинтересованост.
Ехото на страха, останал в отдалеченото и тяло, не и позволяваше да се съсредоточи. Усещането за живота, растящ в утробата и, включи вековния рефлекс на майчината бдителност. Душата на детето запърха около нейната, стрелкайки своите нишки във Върховното цяло.
— Не мога — още не — прошепна тя едва доловимо. Отчаяно се опита да изтръгне от мислите си спомена за Пеещите камъни, за да постигне душевно равновесие. Топлотата на Върховното цяло, плуваща толкова близо отвъд хоризонта на душата и я зовеше.
Изпаднала в транс, тя вървеше през пелиновите храсталаци. Всяка стъпка я приближаваше още повече
