усърдни огиерски ръце, за да будят почуда и възхита с красотата си. Тук някой купол напомняше за очертанията на изгряващото слънце. Там някой фонтан пръскаше струите си от самия връх на сграда, като пенест гребен на две разбиващи се една в друга вълни. На една застлана с каменни плочи улица две триетажни здания се издигаха едно срещу друго, изваяни във форма на девици. Мраморните творения — наполовина статуи, наполовина жилищни сгради — се протягаха с каменни ръце едно към друго като за поздрав, косите им се развяваха назад неподвижни, ала изваяни тъй деликатно, че всеки косъм сякаш се вълнуваше под напора на вятъра.
Самите улици съвсем не бяха толкова великолепни. О, бяха прокарани грижливо, излъчваха се от Бялата кула като лъчи слънчева светлина. Но тази слънчева светлина бе помрачена от боклука и безредието, следи от човешкото стълпотворение, което бе причинила обсадата. А може би стълпотворението не беше единствената причина за хаоса. Табелите и тентите пред дюкяните бяха неизмити и небоядисвани от много дълго. Купища смет гниеха струпани в задните улички и привличаха мухи и плъхове, но отблъскваха всички останали. Опасни улични главорези се мотаеха по ъглите. Някога изобщо нямаше да дръзнат да се покажат или най-малкото — не и с такава наглост.
Къде беше Бялата кула, къде беше законът? Млади глупаци се смееха, казваха, че бедите на града са заради обсадата и че нещата щели да се оправят, щом бунтовничките бъдат разбити. По-старите мъже клатеха побелелите си глави и мърмореха, че нещата никога не са били толкова зле, дори когато дивите айилци бяха обсадили Тар Валон преди двайсет години.
Търговците не обръщаха внимание нито на едните, нито на другите. Те си имаха свои проблеми, най- вече на Южен пристан, където притокът на стоки към града по реката почти беше замрял. Работници напъваха здрави мишци под зоркия поглед на една Айез Седай, заметнала шал с червени ресни. С помощта на Единствената сила тя премахваше прегради, за да отслаби камъка, докато работниците го къртеха и изнасяха.
Работниците бяха навили ръкави, оголили къдрици черни косми по мускулестите си ръце, размахваха кирки и чукове и блъскаха древните камъни. Лееха пот по камъка или във водата долу и къртеха към корените на веригата, която преграждаше достъпа към града по реката. Половината от тази верига вече бе несъкрушим куендияр, наричан от някои и сърцекамък. Усилието да я изтръгнат и да осигурят достъпа до града бе изтощително. Каменният пристан — величествен и здрав, съграден от самата Сила — бе само един от видимите белези на мълчаливата война между бунтовничките Айез Седай и онези, които държаха Кулата.
Вятърът задуха през пристана, на който останали без работа носачи стояха и зяпаха как работниците трошат камъните един по един и сечивата им ръсят сиво-бяла прах над водата. Най-разумните — а може би най-неразумните — шепнеха, че такива поличби може да означават само едно. Тармон Гай-дон, Последната битка, май идеше. Бързо.
Вятърът залудува отвъд кейовете, прехвърли високите бели укрепления, знайни като Бляскавите стени. Тук човек най-сетне можеше да намери чистота и порядък в застаналата на стража Гвардия на Кулата. Гладко обръснати, облечени в безукорно чисти бели табарди, стрелците наблюдаваха иззад бойниците с опасната готовност на змии, готови за удар. В никакъв случай нямаше да позволят Тар Валон да падне, докато са на пост. Тар Валон беше отблъсквал всякакъв враг. Тролоци бяха минавали през крепостните стени, но бяха съкрушени в града. Артур Ястребовото крило не бе успял да превземе Тар Валон. Дори забулените в черно айилци, опустошили земята по време на Айилската война, така и не бяха завзели града. Мнозина твърдяха, че това било велика победа. Други се чудеха какво би станало, ако айилците
Вятърът мина над западния ръкав на река Еринин, остави зад себе си остров Тар Валон, мина над моста Алиндаер, зареян високо отдясно сякаш в насмешлива подкана към враговете да минат по него и да умрат. А след моста нахлу в Алиндаер, едно от многото села край Тар Валон. Беше почти обезлюдено, след като семействата бяха побягнали по моста, за да потърсят убежище в града. Вражеската армия се бе появила ненадейно, довята сякаш от зимна фъртуна. Малцина се учудиха на това. Тази бунтовническа армия се водеше от Айез Седай, а тези, които живееха в сянката на Бялата кула, рядко подлагаха на съмнение какво точно могат и какво не могат да правят Айез Седай.
Бунтовническата армия беше уседнала здраво на позициите си, но бе разколебана. Над петдесет хиляди души лагеруваха в огромен кръг шатри около по-малкия стан на Айез Седай. Между вътрешния и външния стан имаше плътен защитен кордон, вдигнат съвсем наскоро с цел да не допуска мъже, особено такива, които можеха да боравят със сайдин.
Човек почти можеше да помисли, че лагерът на бунтовниците е решил да се установи тук за постоянно. Из него цареше атмосфера на обикновено делово ежедневие. Шетаха облечени в бяло фигури, някои в официалното облекло на новачки, много други — в одежди, подобни на техните. Погледнеше ли по- внимателно, човек щеше да види, че много от тях съвсем не са млади. Косите на някои вече бяха побелели. Но ги наричаха „чеда“ и те с най-голямо послушание перяха дрехи, тупаха черги и чистеха шатри под зорките погледи на ведролики Айез Седай. И въпреки че тези Айез Седай се озъртаха необичайно често към стърчащата като гвоздей Бяла кула, човек щеше да сгреши, ако допусне, че са притеснени или изнервени. Айез Седай пазеха самообладание. Винаги. Дори сега, когато бяха претърпели ужасно поражение: Егвийн ал-Вийр, Амирлинският трон на бунтовничките, беше пленена и затворена в Кулата.
Вятърът развя полите на няколко рокли, събори пране от просторите и продължи устремно на запад. На запад, покрай извисяващата се Драконова планина с нейния прекършен и димящ връх. Над Черните хълмове и над просторните степи на Каралайн. Тук заслонени преспи сняг се задържаха вкопчени в сенките под груби скални издатини или край малки горички планинско черно дърво. Беше време да дойде пролетта, време млади стръкове да изникнат изпод зимната трева и пъпки да напъпят по тънкоклони върби. Но почти ги нямаше. Земята още дремеше, затаила сякаш дъх в очакване. Неестествената горещина от предната есен се беше проточила чак през зимата и бе притиснала земята със суша, която бе изпекла живота в почти всички растения, освен най-жилавите. Когато зимата най-после дойде, дойде с буря от лед и сняг и дълго задържал се убийствен мраз. Сега, след като студът най-сетне се беше отдръпнал, малобройните селяци напразно се взираха с надежда в небето.
Вятърът помете над излинялата трева, разтърси голите все още клони на дърветата. На запад, щом доближи до земята, знайна с името Арад Доман — прехвърлил хълмове и ниски ридове, — нещо изведнъж изплющя срещу него. Нещо невидимо, нещо родено от далечния мрак на север. Нещо, което потече срещу естествения напор на въздушните течения. Вятърът бе погълнат от него, изтласкан устремно на юг, през ниските върхове и кафяви планински подножия към един чифлик, самотна къща, кацнала сред обраслите с борове хълмове в източната част на Арад Доман. Вятърът задуха над чифлика и вдигнатите шатри на широкото открито поле пред него, зашумя в иглите на боровете.
Ранд ал-Тор, Прероденият Дракон, стоеше с ръце зад гърба, загледан през отворения прозорец на господарската къща. Все още мислеше за тях така, като за „ръцете си“, макар вече да имаше само една. Лявата беше отсечена в китката и свършваше с чуканче. Усещаше гладката, изцерена със сайдар кожа под пръстите на здравата си ръка. И все пак
„Стомана — помисли си. — Аз съм стомана. Това не може да се поправи, така че продължавам.“
Сградата — постройка от дебели дънери бор и кедър, съградена по план, предпочитан от богатите домански земевладелци, — простена под напора на вятъра и затихна. Нещо, понесено от този вятър, миришеше на гнило месо. Не толкова необичайна миризма напоследък. Месото се разваляше най- неочаквано, понякога само минути след заколването на добичето. Сушенето и осоляването не помагаха. Това бе допирът на Тъмния и се усилваше с всеки изминал ден. Колко ли време имаше още, докато станеше смазващо, мазно и гадно като покварата, която доскоро зацапваше сайдин, мъжката половина на Единствената сила?
Стаята, в която стоеше, бе широка и дълга, дебели дънери оформяха външната стена. Дъхави дъски бор оформяха другите. Стаята бе обзаведена оскъдно: козяк на пода, два стари кръстосани меча над камината, сковани от дърво мебели, с оставена по краищата кора. Цялата бе направена така, че да намеква за идиличен дом сред горите, далече от суетнята на големите градове. Не хижа, разбира се — беше твърде голяма и разкошна за хижа. Убежище.
— Ранд? — попита тих глас. Той не се обърна, но усети как пръстите на Мин докосват ръката му. След
