Буря се надига

означаваше ли това, че той и Луз Терин са две отделни личности, принудени да обитават едно и също тяло?

„Няма никакво значение дали гласът му е реален — беше казала Семирага. — Всъщност това още повече влошава положението…“

Шестима войници оглеждаха конете на коневръза покрай десния край на моравата, между последната редица шатри и гората. Преглеждаха копитата, едно по едно.

Ранд не можеше да мисли за лудостта си. Не можеше да мисли и какво прави Кацуан със Семирага. Оставаше му да мисли само за плановете си. „Северът и Изтокът трябва да са едно. Западът и Югът трябва да са едно. Двете да са едно.“ Този отговор бе получил от странните същества отвъд червения каменен вход. Само с това разполагаше.

Северът и Изтокът. Трябваше да наложи на страните мир, все едно дали го искаха, или не. Имаше крехко равновесие на изток, с Иллиан, Майен, Кайриен и Тийр под негов контрол, по един или друг начин. Сеанчанците властваха над Юга, Алтара, Амадиция и Тарабон бяха под техен контрол. Муранди може би скоро щеше да стане тяхна, ако настъпваха в тази посока. Така оставаше Андор и Елейн.

Елейн. Тя беше далече, далече на изток, но той все още усещаше вързопчето от чувствата й в главата си. При такова разстояние бе трудно да долови много, но му се струваше, че тя изпитва… облекчение. Означаваше ли това, че борбата за власт в Андор върви добре? А армиите, които я бяха обсадили? И какво все пак крояха онези Пограничници? Бяха изоставили постовете си, събрали се бяха ведно и бяха тръгнали в поход на юг, за да намерят Ранд, но без да дават никакво обяснение какво искат от него. Бяха едни от най-добрите войници западно от Гръбнака на света. Помощта им щеше да е безценна в Последната битка. Но бяха напуснали северните земи. Защо?

Не желаеше да се конфронтира с тях обаче — от опасение, че това може да означава нова битка. Битка, каквато не можеше да си позволи в момента. Светлина! Трябваше да се съобрази и с това, че може да се окаже зависим точно от подкрепата на Пограничниците срещу Сянката.

Но все едно. Засега. Имаше мир или нещо близко до него в по-голямата част от земята. Стараеше се да не мисли нито за наскоро потушения бунт в Тийр, нито за променливите граници с владенията на Сеанчан, нито за заговорите на благородническото съсловие в Кайриен. Всеки път, щом сметнеше, че е осигурил спокойствие в една държава, десет други като че ли се разпадаха. Как можеше да донесе мир на народ, който отказва да го приеме?

Пръстите на Мин се стегнаха на рамото му и той вдиша дълбоко. Правеше каквото можеше и засега имаше две цели. Мир в Арад Доман и примирие със сеанчанците. Думите, които бе получил зад онзи портал, вече бяха ясни. Не можеше да воюва едновременно със сеанчанците и с Тъмния. Трябваше да задържи настъплението на Сеанчан, докато свърши Последната битка. След това Светлината да ги изгори всички.

Защо сеанчанците бяха пренебрегнали поканите му за среща? Ядосани ли бяха, че е пленил Семирага? Беше пуснал сул-дам на свобода. Не говореше ли това за добрата му воля? Арад Доман щеше да докаже намеренията му. Ако можеше да прекрати боевете в равнината Алмот, щеше да покаже на сеанчанците, че е сериозен в стремежа си към мир. Щеше да ги накара да разберат!

Вдиша дълбоко, все така загледан през прозореца. Осемте хиляди войници на Башийр вдигаха шатри, копаеха ров и вдигаха насип около моравата. Израстващият тъмнокафяв вал контрастираше с белите шатри. Ранд бе заповядал Аша’ман да помогнат с изкопните работи и макар да се съмняваше, че този унизителен труд ги радва, той все пак ускоряваше много процеса. Освен това Ранд подозираше, че те — също като него — тайно се радват на всеки повод да държат сайдин. Виждаше малка група от тях, виждаше сплитовете, кръжащи около тях, докато изравяха нова ивица земя. Бяха десетима в лагера, макар че само Флин, Неф и Наришма бяха пълни Аша’ман.

Салдейците работеха бързо. Някои тимаряха конете и разставяха външните постове. Други гребяха лопати пръст от струпаната от Аша’ман могила и я отъпкваха по насипа. Ранд можеше да види недоволството, изписано на лицата на кривоносите салдейци. Не им харесваше, че правят лагер в горист район, нищо, че беше съвсем рядко обрасъл с борове по този склон. Дърветата можеха да скрият приближаването на врага.

Даврам Башийр обикаляше лагера и ревеше заповеди изпод дебелия си мустак. До него крачеше лорд Телаен, едър мъж с дълго палто и с тънък, домански мустак.

Лорд Телаен всъщност се излагаше на риск с това, че бе приютил Ранд. Подслоняването на войски на Преродения Дракон можеше да се вземе за държавна измяна. Но имаше ли кой да го накаже? Арад Доман тънеше в хаос, тронът бе под заплаха от няколко въстанали фракции. А го имаше и великия домански пълководец Родел Итуралд с неговата изненадващо успешна война срещу сеанчанците на юг.

Също като хората си, Башийр обикаляше без оръжие. Беше с късото си синьо палто и торбестите панталони, с крачоли, затъкнати във високите до коленете ботуши. Какво ли си мислеше за това, че се беше оплел в тавиренската паяжина на Ранд? За това, че се беше оказал ако не в пряка опозиция на волята на своята кралица, то поне неудобно близо до това? Откога не беше се отчитал пред законната си владетелка? Не беше ли обещал на Ранд, че подкрепата на кралицата му ще дойде много скоро? Преди колко месеца беше това?

„Аз съм Прероденият Дракон — помисли Ранд. — Аз отменям всички съглашения и обети. Старите съюзи не са важни. Само Тармон Гай-дон има значение. Тармон Гай-дон и слугите на Сянката.“

— Чудя се дали ще намерим Грендал тук — каза замислено.

— Грендал ли? — попита Мин. — Защо мислиш, че може да е тук?

Ранд поклати глава. Ашмодеан беше казал, че Грендал е в Арад Доман, макар това да беше преди месеци. Още ли беше тук? Изглеждаше правдоподобно: това бе една от малкото по-важни държави, където можеше да е. Грендал обичаше да разполага със скрита база за влияние, далече от местата, където дебнеха другите Отстъпници. Нямаше да се устрои в Андор, Тийр или Иллиан. Нито щеше да се остави да я хванат в земите на югозапад, не и при сеанчанското нашествие.

Щеше да си има скрито убежище някъде. Така действаше тя. Може би в планините, скътано някъде в Севера. Не можеше да е сигурен, че е в Арад Доман, макар да му се струваше редно от онова, което знаеше за нея. От онова, което Луз Терин знаеше за нея.

Но това бе само възможност. Щеше да е предпазлив, да е нащрек. Всеки премахнат Отстъпник щеше да направи Последната битка много по-лесна. Щеше да…

Зад затворената врата се чуха тихи стъпки.

Ранд пусна Мин и двамата бързо се обърнаха, той посегна за меча си… безполезно всъщност. Без лявата си ръка беше уязвим, ако се озовеше срещу опитен противник. Въпреки че сайдин бе много по- могъщо оръжие, първият му инстинкт бе да посегне за меча. Трябваше да промени това. Можеше да го убие някой ден.

Вратата се отвори и влезе Кацуан, уверена като кралица на дворцов съвет. Беше чаровна жена, с тъмни очи и кокалесто лице. Тъмносивата й коса беше прибрана на кок с десетина златни накита, увиснали по него, всеки тер-ангреал или ангреал. Роклята й беше от проста вълна, стегната на кръста с жълт колан и с жълто везмо по яката. Самата рокля беше зелена, съвсем обичайно, след като това бе и цветът на нейната Аджа. Ранд понякога имаше чувството, че строгото й лице — лишено от възраст като на всяка Айез Седай, боравила достатъчно дълго със Силата — ще е по на място в Червената Аджа.

Спря да стиска меча, но не го пусна. Пръстите му опипваха увитата с плат дръжка. Оръжието беше дълго, леко закривено, лакираната ножница бе изрисувана с виещ се дракон от червено и златно. Изглеждаше все едно мечът е изработен специално за Ранд… и все пак беше отпреди столетия, изровен от земята съвсем наскоро. Колко странно, че трябваше да го намерят точно сега и да му го подарят, без изобщо да съзнават какво държат…

Беше почнал да го носи веднага. Оръжието прилягаше добре в ръката му. Не беше казал на никого, дори на Мин, че го е познал. И странно, не от спомените на Луз Терин — а от своите.

С Кацуан дойдоха и други. Нинив се очакваше: напоследък вървеше след Кацуан като котка, намерила съперничка в района си. Заради него го правеше, сто на сто. Тъмнокосата Айез Седай така и не беше престанала да бъде Премъдрата на Емондово поле, каквото и да казваше, и беше безпощадна към всеки,