Буря се надига

направил? Жените не са пожелали да помогнат? Защо?“

Но Луз Терин отново бе започнал да хлипа и гласът му заглъхна.

— Кажи ми! — изрева Ранд и хвърли чашата си на пода. — Да те изгори дано, Родоубиецо! Отговори ми!

Стаята се смълча.

Ранд примига. Никога не… никога не беше заговарял гласно Луз Терин, когато други можеха да го чуят. А те знаеха. Семирага беше говорила за гласа, който чуваше той, с пренебрежение към Ранд като към най- обикновен луд.

Посегна да прокара пръсти през косата си. Но беше вдигнал отсечената ръка и не постигна нищо.

„Светлина! Губя контрол. Половината пъти не знам кой глас е моят и кой — неговият. Това уж трябваше да се оправи, когато прочистих сайдин! Трябваше да съм в безопасност…“

„Не сме в безопасност — измърмори Луз Терин. — Вече сме луди. Лудостта не се лекува.“ И започна да се киска, но смехът премина в ридание.

Ранд огледа стаята. Тъмните очи на Мин бяха толкова загрижени, че трябваше да отклони поглед от нея. Аливия — бе наблюдавала разговора за Семирага с пронизващите си очи — сякаш разбираше всичко. Нинив най-сетне се предаде и дръпна плитката си. Този път поне Кацуан не го сгълча за избухването. Само отпи от виното си. Как можеше да пие тази гадост?

Глупава мисъл. Нелепа. Дощя му се да се разсмее. Само че смехът не излезе от гърлото му. Горчив хумор дори не можеше да намери вече в себе си. „Светлина! Не мога да издържа това. Очите ми виждат като в мъгла, ръката ми изгоря, а старите рани в хълбока ми се отварят, ако направя по-рязко движение от вдишване. Пресъхнал съм като запуснат кладенец. Трябва да довърша работата си тук и да тръгна към Шайол Гул.“

„Иначе от мен няма да остане нищо, което Тъмният да убие.“

Не беше мисъл, която да предизвика смях. Носеше само отчаяние. Но Ранд не заплака, защото от стомана не може да бликнат сълзи.

Засега плачът на Луз Терин изглеждаше достатъчен и за двамата.

Глава 2Естеството на болката

Егвийн се изправи гордо, с пламнал гръб от познатата вече болка от здравия бой под ръцете на Наставницата на новачките. Чувстваше се като парцал, изтупан току-що от прахта. Въпреки това спокойно приглади белите си поли, а след това се обърна към огледалото и спокойно изтри сълзите от ъгълчетата на очите си. Само по една сълза във всяко този път. Усмихна се на отражението си и огледалната й същност също й се усмихна и й кимна със задоволство.

В сребърната повърхност се отразяваше и малката, облицована с тъмно дърво стая зад нея. Сурово място беше, с твърдото столче в ъгъла, с потъмнялата му от много и много години употреба повърхност. С грубото писалище с дебелия том на Наставницата на новачките върху него. На тясната маса точно зад Егвийн личеше някаква дърворезба, но кожената й облицовка изпъкваше повече. Много новачки — и не една Посветена — се бяха навеждали над тази маса, за да изтърпят наказанието за неподчинение. Егвийн почти можеше да си представи, че тъмният й цвят е от постоянните петна от сълзи. Много нейни сълзи бяха пролети тук.

Но нито една днес. Само две и нито една от тях не беше капнала от бузите й. Не че не я болеше — цялото й тяло сякаш изгаряше от болката. Всъщност жестокостта на боя се усилваше, докато тя продължаваше да се опълчва на властта на Бялата кула. Но както наказанията ставаха все по-чести и по- болезнени, така и решимостта на Егвийн да ги издържи се усилваше. Все още не бе успяла да прегърне и да приеме болката като айилките, но чувстваше, че е близо. Айилките можеха да се смеят по време на най- жестоките изтезания. Е, тя поне можеше да се усмихне, когато се изправеше.

Всеки удар, който изтърпеше, всяка болка, която понесеше, беше победа. А победата винаги бе повод за щастие, колкото и да пареше гордостта или болката.

До масата зад Егвийн, отразена в огледалото, стоеше самата Наставница на новачките, Силвиана, и гледаше намръщено ремъка в ръцете си. Лишеното й от възраст четвъртито лице изглеждаше някак смутено. Гледаше ремъка, както човек би гледал нож, отказал да реже, или лампа, отказала да свети.

Жената беше от Червената Аджа — факт, отразен в обшивката на пеша на простата й сива рокля и в ресните на шала на раменете й. Беше висока, с яки мишци, черната й коса бе стегната на кок. В много отношения Егвийн я смяташе за превъзходна Наставница на новачките. Въпреки че все пак й бе наложила нелепо много наказания. А може би точно заради това. Силвиана изпълняваше задължението си. Светлината знаеше, твърде малко бяха останали напоследък в Кулата, за които можеше да се каже същото!

Силвиана вдигна глава и срещна погледа на Егвийн, отразен в огледалото. Бързо остави ремъка и заличи всякакво чувство от лицето си. Егвийн се обърна спокойно.

Силвиана въздъхна — нещо неприсъщо за нея.

— Кога ще се откажеш от това, Чедо? — попита тя. — Вече доказа позицията си по най-възхитителен начин, бих казала, но трябва да знаеш, че ще продължа да те наказвам, докато не се подчиниш. Полагащият се ред трябва да се поддържа.

Егвийн затаи изумлението си. Наставницата на новачките рядко се обръщаше към нея, освен за да й даде указание или за да я порицае. Все пак имало беше пропуквания и преди.

— Полагащият се ред ли, Силвиана? — попита тя. — Че да не би да се поддържа някъде в Кулата?

Устните на Силвиана се свиха на тънка резка. Тя се обърна и си отбеляза в книгата.

— Ще те видя утре заранта. Марш на вечеря.

Сутрешното наказание щеше да е защото бе нарекла Наставницата на новачките по име, без да добави почетното „Седай“. И вероятно защото и двете знаеха, че Егвийн няма да приклекне в реверанс, преди да напусне.

— Ще дойда сутринта — заяви Егвийн, — но вечерята ще трябва да почака. Заповядано ми е тази вечер да посетя Елайда, докато се храни. — Тази среща със Силвиана се беше проточила — Егвийн беше донесла твърде дълъг списък с нарушения — и вече нямаше време за ядене. Стомахът й простена измъчено.

На лицето на Силвиана за миг като че ли пролича нещо. Изненада ли беше?

— И нищо не каза за това?

— Щеше ли нещо да се промени, ако бях?

Силвиана все едно не я чу.

— Значи ще се нахраниш, след като посетиш Амирлин. Ще дам указания на Наставницата на кухните да ти запази храна. Предвид това колко често ти се дава Цярът напоследък, Чедо, трябва да се храниш редовно. Няма да позволя да ми рухнеш заради недояждане.

Строга, но справедлива. Жалко, че такава жена се беше озовала при Червените.

— Добре — отвърна Егвийн.

— А след храната — каза Силвиана и вдигна пръст — ще се върнеш при мен затова, че прояви неуважение към Амирлинския трон. Тя никога няма да бъде просто „Елайда“ за теб, Чедо. — Обърна се отново към книгата си и добави: — Освен това Светлината само знае колко неприятности още ще си навлечеш до вечерта.

Егвийн излезе в широкия коридор със сиви камъни и с подови плочки в зелено и червено и се замисли над последните думи. Може би онова, което бе издало лицето на Силвиана, когато чу за визитата й при Елайда, все пак не беше изненада. Може би беше съчувствие. Елайда нямаше да реагира добре, когато Егвийн се изправеше пред нея тъй гордо, както заставаше пред всички други в Кулата.

Затова ли Силвиана бе решила да я повика за последен бой след ядене? Със заповедите, които й беше дала, Егвийн бе задължена да се нахрани, преди да се върне за наказанието си, та дори ако Елайда струпаше още бой на гърба й.

Беше малка проява на добрина, но Егвийн бе благодарна и на това. Понасянето на ежедневните наказания бе достатъчно тежко, за да пропуска и яденетата.

Докато размишляваше, две Червени сестри — Катерин и Баразайн — се приближиха към нея. Катерин