Буря се надига

който според нея злоупотребява с някой под закрилата й. Освен ако самата Нинив не вършеше злоупотребата, разбира се.

Днес беше облякла рокля в сиво с жълт шарф на кръста над колана — нова доманска мода, както беше чул — и носеше обичайната червена точка на челото си. Плюс дълъг златен гердан, тънко златно коланче и подходящи гривни и пръстени, всичките отрупани с големи червени, зелени и сини скъпоценни камъни. Накитите бяха тер-ангреали — или по-скоро няколко от тях, и ангреали също така — сравними с носените от Кацуан. Ранд беше чувал Нинив да мърмори недоволно, че нейните тер-ангреали с натруфените геми изобщо не подхождали на никакво облекло.

Докато Нинив не беше никаква изненада, то Аливия беше. Ранд не беше си давал сметка, че бившата дамане е въвлечена в… събирането на информация. Все пак за нея се предполагаше, че е по-силна и от Нинив в Единствената сила, тъй че навярно беше доведена за подкрепа. Човек никога не можеше да е прекалено предпазлив, когато си имаше работа с Отстъпниците.

В косата на Аливия имаше бели кичури и тя бе съвсем мъничко по-висока от Нинив. Това бяло в косата й беше красноречиво — всякакво бяло или сиво в косата на жена, която боравеше с Единствената сила, означаваше преклонна възраст. Много преклонна при това. Аливия твърдеше, че е на четири столетия. Днес бившата дамане носеше яркочервена рокля, сякаш възнамеряваше да се държи войнствено. Повечето дамане, след като им махнеха нашийника, си оставаха плахи. С Аливия не беше така — у нея имаше някаква напрегнатост, която почти напомняше за Бял плащ.

Ранд усети как Мин се вцепени и усети недоволството й. Аливия щеше да помогне той да умре един ден. Това бе едно от виденията на Мин — а виденията на Мин никога не бъркаха. Само дето беше казала, че е сбъркала за Моарейн. Може би това означаваше, че и на него няма да му се наложи да…

Не. Всичко, което го караше да мисли, че ще преживее Последната битка, всичко, което го караше да се надява, беше опасно. Трябваше да е достатъчно твърд, за да приеме онова, което щеше да го сполети. Достатъчно твърд, за да умре, когато дойде времето.

„Ти каза, че можем да умрем — заговори в тила му Луз Терин. — Ти обеща!“

Кацуан мина през стаята, без да продума, наля си чаша от виното с подправки на масичката за сервиране до леглото, после седна на един от столовете от червен кедър. Добре поне, че не настоя той да й налее. Не че щеше да й е неприсъщо.

— Е, какво научи? — попита той, след като отиде да налее и на себе си. Мин отиде до леглото — от кедрови дъски с боядисана в тъмно ръждивокафяво табла, — седна и сложи ръце в скута си. Гледаше напрегнато.

При резкия му тон Кацуан вдигна вежда. Той въздъхна и се опита да потисне раздразнението си. Беше я помолил да му е съветничка и се бе съгласил на условията й. Мин казваше, че имало нещо важно, което трябвало да научи от Кацуан — друго нейно видение, — а и той бе открил, че съветите й са от полза. Заслужаваше си да се съобразява с постоянните й натяквания да се държи прилично.

— Как мина разпитването, Кацуан Седай? — попита той по-кротко.

Тя се усмихна мило.

— Достатъчно добре.

— Достатъчно добре ли? — сопна се Нинив. Тя не беше давала обещания на Кацуан да се държи прилично. — Тя е нагла!

Кацуан бавно отпи от виното.

— Ами какво друго може да очаква човек от една Отстъпничка, чедо? Разполагала е с твърде много време, за да се упражнява в… наглост.

— Ранд, онова… същество е камък — каза Нинив и се намръщи още повече. — Не е изрекла и едно полезно изречение въпреки толкова дни разпити! Само ни обяснява колко сме низши и изостанали и от време на време подхвърля, че рано или късно ще ни избие всички. — Нинив посегна към дългата си плитка… но спря малко преди да я дръпне. Все по-добра ставаше в това. Ранд се зачуди защо изобщо си прави труда, след като гневът й е толкова явен.

— Въпреки цялото драматично говорене на малката — рече Кацуан и кимна към Нинив, — тя все пак е схванала добре ситуацията. Пфу! Като казах „достатъчно добре“ трябваше да го изтълкуваш в смисъл „толкова добре, колкото може да се очаква предвид неприятните ни ограничения“. Не можеш да вържеш очите на художника и да се изненадваш, че няма какво да ти нарисува.

— Това не е изкуство, Кацуан — каза сухо Ранд. — Това е изтезание. — Мин го погледна и той усети загрижеността й. Загриженост за него? Не беше той, когото изтезаваха.

„Сандъкът — прошепна Луз Терин. — Трябваше да умрем в сандъка. Тогава… всичко щеше да е свършило.“

Кацуан отпи от виното си. Ранд не беше опитал своето — подправките бяха толкова силни, че го правеха безвкусно. Но по-добре това, отколкото алтернативата.

— Притискаш ни за резултати, момче — каза Кацуан. — Но ни отказваш инструментите, които ни трябват, за да ги постигнем. Все едно дали ще го наречеш изтезание, разпитване или печене, аз го наричам глупост. Виж, ако ни беше позволил да…

— Не! — изръмжа Ранд и махна с ръка… с чукана… към нея. — Няма да я заплашваш, нито нараняваш.

Време, прекарано в тъмен сандък, дърпат те и те бият непрекъснато. Нямаше да допусне жена под неговата власт да бъде третирана така. Дори да е от Отстъпниците.

— Можете да я разпитвате, но някои неща няма да позволя.

Нинив изсумтя.

— Но тя е една от Отстъпниците, опасна е до невъзможност!

— Наясно съм със заплахата — мрачно отвърна Ранд и погледна чукана на мястото на лявата си ръка. Лъскавата златночервена татуировка на драконово тяло заискри на светлината на лампата. Главата му бе погълната в Огъня, който за малко не го беше убил.

Нинив си пое дъх.

— Ами тогава трябва да разбереш, че нормалните правила не би трябвало да се прилагат към нея!

— Казах не! Ще я разпитвате, но няма да я наранявате! — „Не и жена. Ще се задържа за тази единствена трошица светлина вътре в мен. Вече причиних смъртта и скръбта на твърде много жени.“

— Щом настояваш за това, момче — каза сприхаво Кацуан, — значи ще бъде направено. Само недей да хленчиш, че не можем да изтръгнем от нея какво е яла вчера за закуска, камо ли местонахожденията на другите Отстъпници. Започвам да се чудя защо изобщо настояваш да продължаваме този фарс. Може би трябва просто да я предадем на Бялата кула и да се свърши.

Ранд й обърна гръб. Отвън войниците бяха приключили с коневръзите. Изглеждаха добре. Равни и прави, със съвсем леко отпуснати поводи на животните.

Да я предадат на Бялата кула? Това никога нямаше да стане. Кацуан нямаше да изпусне Семирага, преди да е изтръгнала отговорите, които искаше. Вятърът продължаваше да духа, знамената плющяха пред очите му.

— Да я предадете на Бялата кула значи? — подхвърли той и я погледна през рамо. — Коя Бяла кула? Би ли я поверила на Елайда? Или имаше предвид другите? Съмнявам се, че Егвийн ще се зарадва, ако хвърля една от Отстъпниците в скута й. Егвийн по-скоро би пуснала Семирага на свобода и мен би пленила вместо нея. От нея ако зависеше, вече да ме е поставила на колене пред правосъдието на Бялата кула и да ме е опитомила, само за да си спечели още една щръбка на колана.

Нинив се намръщи.

— Ранд! Егвийн никога не би…

— Тя е Амирлин. — Изпи чашата на една глътка. Виното беше точно толкова гадно, колкото го помнеше. — Айез Седай до мозъка на костите. За нея аз съм просто поредната пионка.

„Да — каза Луз Терин в ума му. — Трябва да стоим настрана от всички тях. Те отказаха да ни помогнат, знаеш. Отказаха! Казаха, че планът ми е безразсъден. Така останах само със Стоте етаири, без жени, които да оформят кръг. Предателки! Вината е тяхна. Но… но аз убих Илиена. Защо?“

Нинив отвърна нещо, но Ранд я пренебрегна. „Луз Терин? — каза безмълвно на гласа. — Какво си