Буря се надига

Заетостта й с шетните на новачка и с уроците й бе оставила малко време да обмисли сблъсъка си с лъжливата Амирлин. Това бе жената, която бе свалила Сюан, жената, която се беше гаврила с Ранд, жената, която бе тласнала Айез Седай на самия ръб на погрома. Елайда трябваше да познае гнева й, трябваше да бъде унизена и посрамена! Тя…

Спря пред позлатената врата на Елайда. Не!

Лесно можеше да си представи сцената. Елайда разгневена, Егвийн — хвърлена в тъмните килии под Кулата. Каква полза щеше да донесе това? Не можеше да й се опълчи. Все още. Това щеше само да доведе до мимолетно удовлетворение, последвано от обезсилващ провал.

Но Светлина, не можеше и да се преклони пред Елайда! Амирлин не правеше такова нещо!

Или… не. Амирлин правеше това, което се изискваше от нея. Кое беше по-важно? Бялата кула или гордостта на Егвийн? Единственият начин да спечели тази битка бе да накара Елайда да си мисли, че тя печели. Не… Не, единственият начин да спечели бе да накара Елайда да си мисли, че няма никаква битка.

Можеше ли да задържи езика си достатъчно вежлив, за да оцелее тази нощ? Не беше сигурна. Но трябваше да напусне тази вечеря, като остави Елайда с чувството, че се е наложила и че Егвийн е подобаващо уплашена. Най-добрият начин да постигне това и същевременно да съхрани малко гордост бе изобщо да не казва нищо.

Мълчание. Това щеше да е оръжието й тази вечер. Егвийн се стегна и почука на вратата.

Първата й изненада дойде, когато й отвори Айез Седай. Елайда нямаше ли слуги, които да вършат това? Егвийн не познаваше Сестрата, но лишеното от възраст лице говореше красноречиво. Беше от Сивата, както издаваше шалът й, и беше стройна и с пищен бюст. Златистокафявата й коса падаше до средата на гърба й. В очите й имаше измъченост, сякаш наскоро е била под голямо напрежение.

Елайда седеше. Егвийн се поколеба на прага: виждаше съперничката си за първи път, откакто бе напуснала Бялата кула с Нинив и Елейн, за да ловят Черната Аджа — обрат, който изглеждаше преди цяла вечност. Чаровна и изящна като статуя, Елайда като че ли бе изгубила донякъде суровостта си. Седеше уверена и леко усмихната, все едно си мислеше за някоя шега, която разбира само тя. Столът й бе почти трон, резбован, позлатен и боядисан с червено и бяло. До масата имаше второ място за сядане, вероятно за безименната Сива сестра.

Егвийн никога досега не беше посещавала покоите на самата Амирлин, но можеше да си представи как биха изглеждали при Сюан. Простичко, без да е аскетично. Достатъчно украса, за да изтъкне, че това е стаята на важна особа, но не толкова, че да разсейва. При Сюан всичко трябваше да изпълнява определена функция, може би няколко функции наведнъж. Маси с тайни чекмеджета. Стенни пана, разгъващи се в карти. Кръстосани мечове над камината — но задължително смазани за в случай, че потрябват на Стражниците.

Или може би само си го въобразяваше. Все едно, Елайда не само беше взела други стаи за свои покои; украсите й също бяха прекалени. Целият апартамент все още не бе украсен и обзаведен — говореше се, че ден след ден добавяла нови стаи, — но това, което бе украсено, беше много пищно. Нови коприни и брокат, всичко в червено, висяха от стени и тавани. Тайренският килим на пода изобразяваше птици в полет и беше толкова фино изтъкан, че почти можеше да се сбърка с живопис. Из стаята бяха пръснати мебели в десетина различни стилове и направи, всеки изящно резбован и инкрустиран с кост. Тук виещи се лози, там вълнисти повърхности, там — преплетени змии.

По-възмутително от екстравагантната украса бе епитрахилът на раменете на Елайда. Беше обшит с шест цвята. Не седем, а шест! Макар самата Егвийн да не си беше избрала Аджа, щеше да предпочете Зелената. Но това не й попречи да изпита гняв, като видя, че синият цвят е махнат. Не можеш просто така да разпуснеш една от Аджите, дори да си Амирлинският трон!

Задържа обаче езика си зад зъбите. В тази среща важно бе оцеляването. Можеше да понесе ударите на ремъка за доброто на Кулата. Можеше ли да понесе и наглостта на Елайда?

— Никакъв реверанс? — попита я Елайда, щом пристъпи в стаята. — Казаха ми, че си опърничава. Добре, тогава ще посетиш Наставницата на новачките, когато тази вечеря свърши, и ще я уведомиш за пропуска си. Е, какво ще кажеш?

„Че си най-злата и разрушителна чума, поразявала някога това здание, града и хората. Че си…“

Егвийн откъсна погледа си от Елайда. И — усещаше как срамът вибрира във всяка нейна кост — сведе глава.

Елайда се изсмя, явно схванала жеста буквално.

— Честно, очаквах, че ще си по-голяма беля. Изглежда, Силвиана все пак си знае задължението. Това е добре. Опасявах се, че тя, като твърде много други в Кулата напоследък, клинчи. Е, хайде, действай. Няма да чакам вечерята си цяла нощ.

Егвийн стисна юмруци, но си замълча. До задната стена бе поставена дълга маса за сервиране с няколко сребърни блюда, лъскавите им издути капаци бяха запотени от горещото съдържание. Имаше и сребърен супник. Встрани от нея Сивата сестра стоеше присвита до вратата. Светлина! Жената беше ужасена. Егвийн рядко бе виждала такова изражение на Сестра. Какво го причиняваше?

— Хайде, Мейдани — обърна се Елайда към Сивата. — Цяла нощ ли ще стърчиш там? Сядай!

Егвийн прикри мигновеното си стъписване. Мейдани? Тя беше една от пратените от Шериам и другите да шпионират Бялата кула! Докато проверяваше съдържанието на всяко блюдо, Егвийн й хвърли поглед през рамо. Мейдани вече стоеше до малкия, не толкова украсен стол до Елайда. Винаги ли се обличаше Сивата толкова изящно за вечеря? Шията й искреше от смарагди, а матовозелената й рокля бе от най-скъпа коприна, акцентираща бюста, който можеше да мине за среден при друга жена, но изглеждаше пищен на тънкото тяло на Мейдани.

Беонин бе казала, че е предупредила Сивите сестри, че Елайда знае, че са шпионки. Защо тогава Мейдани не беше избягала от Кулата? Какво я задържаше тук?

Добре, изражението й на ужас поне вече бе разбираемо.

— Мейдани — каза Елайда, след като отпи от бокала с вино, — много си пребледняла днес. Излизаш ли достатъчно на слънце?

— Много време прекарвам в проучване на исторически записки, Елайда — отвърна с колеблив глас Мейдани. — Забрави ли?

— Ах, да — отрони Елайда замислено. — Добре ще е да се знае как са наказвали предателките в миналото. Обезглавяването ми изглежда прекалено леко и просто наказание. Тези, които разцепват Кулата, тези, които се перчат с измяната си, за тях ще е нужна много специална отплата. Е, продължавай проучванията си.

Мейдани седна, с ръце в скута. Ако не беше Айез Седай, щеше да й се наложи да трие пот от челото си. Егвийн стисна черпака така, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Елайда знаеше. Знаеше, че Мейдани е шпионка, и въпреки това я беше поканила на вечеря. Да си играе с нея.

— По-бързо, момиче — сопна й се Елайда.

Егвийн вдигна супника — дръжките бяха горещи — и пристъпи до масичката. Напълни купите с кафеникава супа с гъби „краличина корона“. Миришеше толкова тежко на пипер, че всякакъв друг аромат щеше да е незабележим. Толкова много храна се беше развалила, че без подправка супата нямаше да става за ядене.

Егвийн заработи механично, като колело на фургон, затъркаляло се зад воловете. Не й се налагаше да мисли. Не беше длъжна да реагира. Просто работеше. След като напълни купите, донесе кошницата с хляб и постави по едно парче — без много кора — на всяка от двете порцеланови чинийки. Върна се с по една кръгла филийка масло за всяко, отряза ги бързо и точно от големия калъп с две первания с ножа. Все пак беше дъщеря на ханджия и от съвсем мъничка знаеше как да сервира.

Но докато работеше, отвътре й кипеше. Всяка стъпка беше мъчителна и не заради все още парещия й гръб. Странно, физическата болка сега изглеждаше незначителна. Беше вторична пред болката от това да мълчи, болката от това да не си позволява да се опълчи на тази ужасна жена, толкова властна и толкова нагла.

Щом двете започнаха супата — преструвайки се, че не забелязват гъгриците в хляба, — Егвийн се отдръпна в другия край на стаята и застана там, стиснала ръце пред себе си, вдървена. Елайда й хвърли