Буря се надига

отколкото в отечеството й.

В Триделната земя тази морава — с хълмовете, предлагащи наблюдателни позиции и укритие — щеше веднага да се заграби от някоя септа и да се стопанисва. Тук беше само един от хилядите късове недокосната от човешка ръка земя. Вината отново бе в градовете. Най-близките бяха твърде далече от този район, за да е добро място за стопанство на влагоземец.

Осемте айилци бързо прегазиха тревите, придвижваха се бързо и скришом. Конете изобщо не можеха да се сравнят с човешките стъпала, а и тропотът от препускането им… Ужасни зверове — защо толкова настойчиво ги предпочитаха влагоземците? Объркващо. Авиенда изобщо не можеше да проумее как трябва да разсъждава вожд или кралица, но знаеше, че никога няма да може напълно да разбере влагоземците. Просто бяха твърде странни. Дори Ранд ал-Тор.

Особено Ранд ал-Тор. Усмихна се, щом си помисли за вглъбения, настойчив поглед в очите му. Спомни си мириса му — влагоземските сапуни, които миришеха на масло, примесено с онзи особено землист дъх, който си беше съвсем негов. Щеше да се омъжи за него. Беше толкова решена, колкото и Елейн в това отношение. След като вече бяха първосестри, можеха заедно да се омъжат за него, както се полагаше. Само че как можеше Авиенда да се омъжи тепърва? Честта й беше в копията й, но Ранд ал-Тор вече ги носеше на кръста си, набити и изковани в тока за колан, даден му от собствената й ръка.

Веднъж й бе предложил брак. Мъж да предлага брак! Поредният от многото странни влагоземски обичаи. Дори да пренебрегнеше странността му — да пренебрегнеше обидата, която предложението му бе донесло на Елейн, — тогава Авиенда изобщо не можеше да го приеме за свой съпруг. Не можеше ли да разбере той, че една жена трябва да донесе чест в брака? Какво можеше да предложи една жалка чирачка? Щеше ли той да иска да отиде при него като по-низша? Щеше да е пълен позор за нея!

Сигурно не беше разбрал. Не мислеше, че е жесток, просто беше глупав. Щеше да отиде при него, когато тя бе готова, и да положи брачния венец в нозете му. А не можеше да го направи, докато не узнае коя е.

Пътищата на джи-е-тох бяха сложни. Авиенда знаеше как да измери честта като Дева, но Мъдрите бяха съвсем различни същества. Беше си помислила, че печели някаква трошица чест в очите им. Бяха й позволили например да прекара много време със своята първосестра в Кемлин. Но след това изведнъж Доринда и Надийр се бяха появили и я уведомиха, че пренебрегва обучението си. Спипали я бяха като дете, ослушващо се плахо извън шатрата потилня, и я повлякоха да се върне при другите в клана си, когато тръгнаха за Арад Доман.

А сега… а сега Мъдрите се държаха с нея с по-малко уважение, отколкото преди! Не й предложиха никакво учене. По някакъв начин беше сгрешила в очите им. Стомахът й се свиваше от това. Да се посрами пред Мъдрите бе почти толкова лошо, колкото да издаде страх пред толкова храбра като Елейн!

Засега Мъдрите й бяха оставили малко чест, като й позволиха да отслужи наказания, но тя преди всичко не знаеше как се беше посрамила. Питането щеше — разбира се — да й донесе още повече срам. Докато не разплетеше проблема, не можеше да срещне своя тох. Още по-лошо, имаше реална опасност отново да допусне грешка. Докато не разрешеше този проблем, щеше да си остане чирачка и изобщо нямаше да може да донесе достоен брачен венец на Ранд ал-Тор.

Стисна зъби. Друга жена можеше и да заплаче, но каква полза щеше да й донесе това? Каквато и да беше грешката й, сама си я беше направила и дългът й беше да я поправи. Щеше отново да намери чест и щеше да се омъжи за Ранд ал-Тор, преди той да загине в Последната битка.

А това означаваше, че каквото и да трябва да научи, трябва да го направи бързо. Много бързо.

Срещнаха се с друга група айилци, които чакаха на малка поляна сред борова горичка. Земята бе покрита с дебел килим нападали кафяви иглички, небето — накъсано от извисените стволове. Групата беше малка по мерките на кланове и септи, едва сто души. В средата на поляната стояха четири Мъдри, всичките с кафяви вълнени поли и бели блузи. Авиенда носеше сходно облекло, в което вече се чувстваше толкова естествено, колкото и в кадин-сор някога. Разузнаващата група се разпадна, мъже и жени се запътиха към членовете на своите кланове и общества. Руарк тръгна към Мъдрите и Авиенда го последва.

Всяка от Мъдрите — Амис, Баир, Мелайне и Надийр — я погледна накриво. Баир, единствената айилка с групата, която не беше Таардад или Гошиен, бе пристигнала едва наскоро, може би за съгласуване с другите. Каквато и да беше причината, нито една от тях не изглеждаше доволна. Авиенда се поколеба. Ако напуснеше сега, щеше ли да изглежда, че се опитва да избегне вниманието им? Смееше ли вместо това да остане и да си навлече още повече недоволство?

— Е? — обърна се Амис към Руарк. Макар да имаше бяла коса, Амис изглеждаше доста млада. В нейния случай не се дължеше на боравенето със Силата — косата й бе започнала да посребрява още като дете.

— Беше както го описаха съгледвачите, утеха на сърцето ми — отвърна Руарк. — Нова окаяна група влагоземски бежанци. Не видях никаква скрита опасност в тях.

Мъдрите кимнаха все едно, че точно това бяха очаквали.

— Това е десетата бежанска група за по-малко от неделя — отрони състарената Баир. Воднистите й сини очи гледаха умислено.

Руарк кимна.

— Има слухове за сеанчански нападения на пристанища на запад. Може би хората се придвижват навътре в сушата, за да избегнат набезите им. — Погледна Амис. — Тази страна кипи като вода, хвърлена на горещ камък. Клановете не са сигурни какво иска Ранд ал-Тор от тях.

— Той беше много ясен — вметна Баир. — Ще е доволен, ако вие и Добрайн Таборвин подсигурите Бандар Еваан, както помоли.

Руарк кимна.

— Но все пак намеренията му не са ясни. Помоли ни да възстановим реда. Значи ли това, че трябва да бъдем като влагоземска градска стража? Това не е място за айилци. Не трябва да завоюваме, тъй че не получаваме петината. И все пак това, което правим, много прилича на завоевание. Заповедите на Кар-а- карн може да са ясни, но все пак са объркващи. Има дарба в тази област според мен.

Баир се усмихна.

— Може би очаква да направим нещо с тези бежанци.

— А какво трябва да направим? — попита Амис и поклати глава. — Да не сме Шайдо и да се очаква да направим от влагоземците гай-шайн? — Тонът й не остави съмнение какво мисли за Шайдо и за идеята да превърнат влагоземците в гай-шайн.

Авиенда кимна в съгласие. Както бе казал Руарк, Кар-а-карн ги бе изпратил в Арад Доман „да възстановят реда“. Но това беше влагоземско понятие. Айилците носеха своя ред със себе си. Войната означаваше хаос и боеве, вярно, но всеки айилец разбираше мястото си и щеше да действа според мястото си. Малките деца разбираха от чест и тох и една твърдина щеше да продължи да съществува дори след като всички водачи и Мъдри бъдеха убити.

С влагоземците не беше така. Разбягваха се като гущери, пуснати върху камъните, без изобщо да се погрижат за продоволствие в бягството си. Щом водачите им се окажеха заети или вниманието им бъдеше отвлечено, започваше да властва разбойничество и хаос. Силните грабеха слабите и дори ковачите не бяха в безопасност.

Какво можеше Ранд ал-Тор да очаква да направят айилците по въпроса? Не можеха да научат цял народ на джи-е-тох. Ранд ал-Тор им беше казал да избягват избиването на домански войници. Но тези войници — често самите те покварени и превърнали се в разбойници — бяха част от проблема.

— Може би той ще обясни повече, когато пристигнем в онази негова къща чифлик — каза Мелайне и поклати глава. Слънчев лъч докосна червено-златистата й коса. Бременността й едва започваше да напира под блузата на Мъдра. — А ако не го направи, то за нас все пак ще е по-добре да сме тук, в Арад Доман, вместо да си губим времето в земята на дървоубийците.

— Както кажеш — отстъпи Руарк. — Да тръгваме тогава. Все още ни чака доста разстояние за бягане. — Отдръпна се настрани, за да поговори с Баел. Авиенда понечи да се отдели, но строгият поглед на Амис я