Буря се надига

посока от селото. Мъжете тръгнаха без възражения, пеша, повели животните, та оттеглянето им да е тихо и безопасно.

Мислите му се върнаха към смъртта на Хамар и Кулин. Самият Брин го беше учил, че бойното поле понякога неочаквано превръща съюзници във врагове. Гавин се беше сражавал с бивши свои учители и беше победил. Толкова.

Отскоро обаче го беше обзела решимост да изкопае труповете им и да ги отнесе. Защо сега, след толкова време?

Подозираше, че чувството му за вина има нещо общо с това, че се налага да се изправи срещу Брин, първия си и най-влиятелен учител във военното дело. Гавин поклати глава и подръпна юздите на Претендент. Държеше хората си далече от пътя, за да не би съгледвачите на Брин да са поставили наблюдатели. Петдесетимата мъже около него крачеха тихо, конските копита почти не издаваха звук в рохкавата пролетна пръст.

Брин сто на сто се беше изненадал от появата на ударна сила, нападаща предните му конни отряди, но Гавин беше също толкова изненадан, когато видя трите звезди на униформите на мъжете, които беше убил. Как враговете на Бялата кула бяха привлекли на своя страна най-великия военен ум в цял Андор? И най- вече — какво търсеше капитан-генералът на Гвардията на кралицата тук, да се бие с група бунтовнички Айез Седай? Трябваше да е в Кемлин и да пази Елейн.

Слава на Светлината, че Елейн все пак беше пристигнала в Андор. Не беше възможно да е все още с бунтовничките. Не и след като отечеството се нуждаеше от своята кралица. Дългът й към Андор натежаваше над дълга й към Бялата кула.

„А твоят дълг, Гавин Траканд?“

Не беше сигурен дали му е останал дълг — или чест. Може би гузната му съвест за Хамар, кошмарите му за война и смърт при Думайски кладенци се дължаха на бавното осъзнаване, че може да се е обвързал с грешната страна. Предаността му беше към Елейн и Егвийн. Защо тогава продължаваше да води битка, която не го интересуваше, защо помагаше на страна, която — ако съдеше по всичко — беше противопоставена на избраната от Елейн и Егвийн?

„Те са само Посветени — каза си. — Елейн и Егвийн не избраха тази страна — те просто правят каквото им е заповядано да правят!“ Но нещата, които Егвийн му беше казала преди всичките тези месеци, още в Кайриен, подсказваха, че е взела решението си съзнателно.

Беше избрала страна. Хамар беше избрал страна. Гарет Брин също беше избрал страна. Но Гавин продължаваше да иска да бъде на двете страни. Разделението го разкъсваше.

На един час път от селото даде заповед да се качат на конете и да излязат на пътя. Надяваше се, че съгледвачите на Брин няма да помислят да претърсят района толкова далече. Ако го направеха обаче, нямаше начин да не забележат следата, оставена от петдесет коня. Е, това нямаше как да се избегне. Най- доброто в момента бе да стигнат твърд терен, където следите от преминаването им нямаше да личат. Две двойки войници препуснаха напред, други две се задържаха назад да пазят. Останалите продължиха да мълчат, въпреки че копитата на конете затупаха по земята в здрав галоп. Никой не попита защо се оттеглят, макар Гавин да знаеше, че се чудят също като Джисао.

Бяха добри мъже. Може би прекалено добри.

Раджар доближи коня си до Гавин. Само допреди няколко месеца Раджар беше още момче. Но сега Гавин не можеше да мисли за него другояче, освен като за войник. Ветеран. Някои бойци трупат опит с години. Други — с месеци, докато гледат как приятелите им умират.

Гавин погледна небето. Не видя звездите. Криеха лицата си зад облаците. Също като айилци зад черните була.

— Къде сбъркахме, Раджар? — попита той, докато препускаха.

— Сбъркахме ли, лорд Гавин? — попита Раджар. — Не знам да сме сбъркали в нещо. Не можехме да знаем кои села ще реши да претърси патрулът или че няма да обърнат по Коларския път, както се надявахте. Някои от хората може да са объркани, но беше правилно да се оттеглим.

— Не говоря за набега — каза Гавин и поклати глава. — Говоря за цялата тази проклета ситуация. Ти не трябваше да тръгваш на набези по обози и да си губиш времето в избиване на съгледвачи. Трябваше вече да си станал Стражник на някоя новоизлюпена Айез Седай. — „А аз трябваше да съм в Кемлин, с Елейн.“

— Колелото лъкатуши така, както пожелае — отрони младежът.

— Е, нас ни излъкатуши в дупка — промърмори Гавин и отново погледна към облачното небе. — А Елайда май не гори от желание да ни измъкне от нея.

Раджар го погледна с укор.

— Методите на Бялата кула са си нейни, лорд Гавин, както и мотивите й. Не е наша работа да ги оспорваме. Каква полза от Стражник, който оспорва заповедите на своята Айез Седай? Добър начин и двамата да бъдат убити, това е.

„Ти не си Стражник, Раджар. Това е проблемът!“ Гавин обаче си замълча. Никой от останалите Младоци като че ли не се измъчваше от тези въпроси. За тях светът беше много по-прост. Човек прави каквото Бялата кула и Амирлинският трон заповядат. Все едно дали тези заповеди като че ли са замислени да те убият.

Триста младоци срещу сила от над петдесет хиляди калени войници, командвани от самия Гарет Брин? Волята на Амирлин или не, това беше гибелен капан. Единствената причина Младоците все още да са оцелели бе, че Гавин познаваше добре прийомите на своя учител. Знаеше къде Брин ще прати патрули и съгледвачи и знаеше как да избегне схемите му на претърсване.

И все пак си беше напразно усилие. Гавин не разполагаше с нужния брой бойци за ударна сила, особено след като Брин се бе окопал. Освен това налице беше забележителният факт с пълната липса на снабдителна линия за армията. Как получаваха храна? Изкупуваха продоволствие от околните села, но то съвсем не беше достатъчно, за да се изхранват. Възможно ли беше просто да са си донесли всичко, което им трябва, и в същото време да са се придвижили достатъчно бързо, за да се появят изненадващо посред зима?

Атаките на Гавин бяха почти безсмислени. Това бе достатъчно, за да накара човек да си помисли, че Амирлин просто иска да премахне него и другите Младоци. Преди Думайски кладенци Гавин бе подозирал, че е това. Сега се убеждаваше. „Но въпреки това продължаваш да изпълняваш заповедите й.“

Поклати глава. Съгледвачите на Брин се приближаваха опасно към базата му, а той не можеше да рискува да убие още от тях, без да се издаде. Време беше да тръгне обратно към Дорлан. Може би Айез Седай щяха да му дадат съвет как да постъпи.

„Светлина, да можех поне да видя звездите“ — помисли си.

Глава 5Приказка за кръв

Ранд крачеше по отъпканата морава на имението. Знамената плющяха, шатрите бяха изпънати в редици, конете цвилеха на коневръзите. Из въздуха се носеха миризмите на добре устроен военен лагер: пушекът и ароматът от къкрещите котли с яхния бе много по-силен от случайния лъх на конски тор или неизмито тяло.

Хората на Башийр поддържаха спретнат лагер, улисани в стотиците си дребни задачи, които позволяват на една войска да функционира добре: точене на мечове, смазване на кожена сбруя, кърпене на седла, носене на вода от потока. Някои упражняваха атаки с пики в другия край на моравата, отляво, в пространството между редиците шатри и голите дървета край потока. Тренировките не само поддържаха уменията им, но упражняваха и конете.

Както винаги, след Ранд се точеше върволица придружители. Девите бяха охраната му, а айилците бдително следяха с погледи салдейските войници. До него имаше няколко Айез Седай. Е, те вече винаги бяха край него. В Шарката нямаше място за някогашното му настояване всички Айез Седай да се държат на ръка разстояние. Шарката тъчеше, както тя пожелаеше, а опитът бе показал, че Ранд се нуждае от тези Айез Седай. Какво искаше вече нямаше значение и той добре разбираше това.

Не беше особена утеха, че много от тези Айез Седай бяха положили клетва за вярност към него. Всички знаеха, че Айез Седай изпълняват клетвите си по свой начин и сами решават какво изисква тяхната