„вярност“.
Елза. Пенфел — една от придружаващите го днес — беше от заклелите се. Беше от Зелената Аджа и лицето й можеше да се сметне за хубаво, стига човек да не забележеше липсата на възраст, която я отличаваше като Айез Седай. Беше приятна като за Айез Седай, въпреки че бе помогнала в пленяването на Ранд и затварянето му в сандъка.
Луз Терин изръмжа някъде в главата му.
Онова беше минало. Елза се беше заклела и това бе достатъчно, за да позволи на Ранд да я използва. Другата, която го придружаваше днес, беше по-малко предсказуема. Беше от свитата на Кацуан. Кореле Ховиан — Жълта със стройна фигура, сини очи, тъмна черна коса и неизменна усмивка — не беше положила никакви клетви да прави каквото й се нареди. И все пак той се изкушаваше да й се довери, тъй като някога бе спасила живота му. Беше оцелял само благодарение на нея, Самицу и Деймир Флин. Едната от двете рани на хълбока му — подарък от прокълнатата кама на Падан Фейн — още му напомняше за този ден. Постоянната болка от забиращото зло се наслагваше върху също толкова болезнената по-стара рана отдолу, онази, която бе получил в битката си с Ишамаел преди толкова време.
Скоро тези рани — а може би само едната — щяха да пролеят кръвта му по скалите на Шайол Гул. Не беше сигурен само дали те ще го убият, или не. При толкова многото и различни фактори, надпреварващи се да отнемат живота му, дори Мат нямаше да знае на какво ще е най-добре да заложи.
Щом Ранд си помисли за Мат, в полезрението му се завихриха цветове и се сляха в образа на жилав мъж с кафяви очи и с шапка с широка периферия, който хвърляше зарове пред малка тълпа гледащи го войници. Беше се ухилил и сякаш се стремеше да се изтъкне, което не беше необичайно за него, макар да не се виждаха монети, които да сменят притежателя си.
Виденията идваха всеки път, когато си помислеше за Мат или за Перин, и Ранд беше престанал да ги пренебрегва. Не знаеше какво кара образите да се появяват. Може би беше заради неговата същност на тавирен, съчетаваща се с другите двама тавирен от родното му село. Каквото и да беше, той го използваше. Просто поредният инструмент. Мат като че ли все още беше с Бандата, но вече не на стан в гориста местност. Трудно беше да се разбере от ъгъла, но като че ли се намираше някъде извън град. Най-малкото наблизо се виждаше широк път. Ранд от доста време не беше виждал малката смугла жена с Мат. Коя беше тя? Къде беше отишла?
Видението угасна. Дано само Мат скоро да дойдеше. Щеше да му потрябва с тактическите си умения в Шайол Гул.
Един от интендантите на Башийр — мъж с гъсти мустаци, криви крака и набито тяло — забърза към Ранд, но той му махна да се отдръпне. Не беше в настроение да слуша доклади в момента. Интендантът отдаде чест и се оттегли моментално. Преди време Ранд може би щеше да се изненада колко бързо му се подчиняват, но вече не. Редно е войниците да се подчиняват. Ранд беше крал, макар в момента да не носеше Короната от мечове.
Излезе от лагера и подмина недовършения земен вал. Боровете продължаваха надолу по полегатия склон. Леко вдясно, закътан сред малка група дървета, беше теренът за Пътуването, четвъртит отсек земя, заграден с въжета, за да осигури безопасно местоположение на порталите.
Един от тях в момента висеше във въздуха — отвор към друго място. През него се провираха хора и излизаха на осеяната с шишарки трева. Ранд успя да види сплитовете, от които бе съставен порталът. Този бе сътворен със сайдин.
Повечето в групата носеха пъстрото облекло на Морския народ — мъжете гологърди въпреки студа на пролетния въздух, жените — с широки ярки блузи. Всички носеха широки панталони и всички имаха обеци на ушите и носовете — сложността на накитите издаваше ранга на всеки.
Един от войниците, които охраняваха терена за Пътуването, се приближи към Ранд със запечатано писмо. Сигурно бе пратено чрез Аша’ман от някой от хората му на изток. Щом го отвори, видя, че е от Дарлин, краля на Тайрен. Ранд го беше оставил със заповед да събере армия и да я подготвя за поход в Арад Доман. Събирането беше приключило вече от доста време и Дарлин питаше — за пореден път — какви ще са заповедите му по-натам. Никой ли не можеше просто да прави каквото му се каже?
— Пратете вестоносец — каза Ранд на войника и нервно прибра писмото. — Дарлин да продължи с набора. Искам да запише всеки тайренец, годен да държи меч, и или да го обучи за бой, или да го прати на работа в ковачниците. Последната битка е близо. Много близо.
— Слушам, милорд Дракон — отвърна войникът и отдаде чест.
— Кажете му, че ще пратя Аша’ман, когато поискам да тръгне — добави Ранд. — Все още смятам да го използвам в Арад Доман, но първо трябва да видя какво са открили айилците.
Войникът пак отдаде чест и тръгна. Ранд се обърна към Морския народ. Една жена пристъпи към него.
— Корамуур. — Беше Харайн, чаровна жена на средна възраст вече, с бели кичури в косата. Блузата й беше яркосиня, достатъчно ярка, за да впечатли и Калайджия, и носеше впечатляващи пет пръстена на всяко ухо, както и златна верижка от носа с нанизани на нея златни медальончета.
— Не очаквах да дойдеш да ни посрещнеш лично — продължи Харайн.
— Имам към теб въпроси, които не могат да чакат.
Харайн се стъписа. Беше посланичка на Морския народ при Корамуур, тяхното име за Ранд. Бяха ядосани на Ранд заради неделите, които беше прекарал без пазачка от Морския народ — беше обещал да държи при себе си една непрекъснато, — и въпреки това Логаин бе споменал за колебанието им да върнат Харайн. Защо беше това? Дали беше получила по-висок ранг, който да я прави твърде важна, за да служи на него?
— Ще отговоря, ако мога — отвърна Харайн предпазливо. Зад нея носачи прехвърляха останалите й вещи през портала. Флин стоеше от другата страна и го задържаше отворен.
— Добре — каза Ранд и закрачи напред-назад пред нея, докато говореше. Понякога се чувстваше толкова уморен — уморен почти до костите, — че знаеше, че трябва да не спира да се движи. Изобщо да не спира. Спреше ли, враговете му щяха да го намерят. Или това, или собственото му изтощение, душевно, както и физическо, щеше да го смаже.
— Кажи ми следното — настоя той, докато крачеше. — Къде са корабите, които ми бяха обещани? Хората на Доман гладуват, докато зърното на изток гние. Логаин каза, че сте се съгласили с исканията ми, но не съм видял нищо от корабите ви. Вече няколко недели!
— Нашите кораби са бързи — заговори тя сприхаво, — но и разстоянията са дълги, а и трябва да минаваме през води, контролирани от Сеанчан. Патрулите на нашествениците са изключително усърдни и нашите кораби в няколко случая бяха принудени да обръщат и да бягат. Нима очакваше, че ще можем да ти докараме храната мигновено? Може би удобството на тези портали те е направило нетърпелив, Корамуур. Ние трябва да се съобразяваме с реалностите на корабоплаването и войната, та дори ти да не го правиш.
Тонът й намекваше, че в този случай
— Искам резултати — каза Ранд и поклати глава. — Искам да няма забавяния. Знам, че не обичате да ви принуждават за нищо, но няма да търпя забавяне, за да ми доказвате свободомислието си. Хора умират заради бавенето ви.
Харайн го изгледа все едно я е ударил през лицето.
— Разбира се, Корамуур не намеква, че не искаме да спазим Сделката си.
Морският народ бяха упорити и горди, а Надзорниците на вълните — повече от всички. Бяха като цяла пасмина Айез Седай. Ранд се поколеба. „Не бива да я обиждам само защото съм изнервен заради други неща.“
— Не — заяви той. — Не намеквам това. Кажи ми, Харайн, много ли беше наказана заради участието си в споразумението ни?
— Увесиха ме за глезените и ме биха с камшик, докато не можех да пищя повече. — Щом думите излязоха от устата й, очите й се разшириха от изненада. Често, повлияни от естеството му на тавирен, хората казваха неща, които нямаха намерение да признават.
— Толкова сурово? — попита Ранд, искрено изненадан.
