Не, нямаше да я прекършат така, дори ако им беше позволено. Докато се вглеждаше в тези очи, Кацуан си помисли, че вижда в тях нещо от самата себе си. Старост, лукавство и непоколебимост.
Значи това поставяше въпрос за самата нея. Ако й се възложеше, как щеше да постъпи Кацуан, за да прекърши самата себе си?
Идеята бе толкова смущаваща, че тя изпита облекчение, когато след малко дойде Кореле и прекъсна разпита. Тъничката усмихната мурандийка беше вярна на Кацуан и задължението й беше да наблюдава ал- Тор този следобед. Вестта, донесена от Кореле — че ал-Тор скоро ще се срещне с айилските вождове — сложи край на разпита и трите Сестри, които поддържаха щита, влязоха и поведоха Семирага към стаята, където щяха да я вържат и да запушат устата й с потоци Въздух.
Кацуан тръсна глава. Семирага бе само началната сцена за деня. Време беше да се заеме с момчето.
Глава 6
Когато се топи желязото
Родел Итуралд беше виждал много битки през живота си. Някои неща винаги бяха едни и същи. Мъртъвци, лежащи на купища, захвърлени като дрипи. Гарвани, нетърпеливи да започнат своя пир. Стонове, викове, ридания и ропот от онези, които не са извадили достатъчно късмет да издъхнат бързо.
Всяко бойно поле също тъй имаше своя собствен отпечатък. Човек можеше да разчете една битка като следа от мимолетна игра. Трупове, налягали в смущаващо прави редици, издаваха пехотинска атака, спряна със залпове стрели. Разпръснати и стъпкани тела бяха резултатът от съкрушена от тежката конница пехота. Тази битка свидетелстваше за голям брой сеанчанци, разбити пред стените на Дарлуна, където се бяха сражавали отчаяно. Премазани в каменните зидове. Един участък от стената беше напълно разбит — там някои дамане се бяха опитали да се спасят, като пробият в града. Боевете по улиците и между домовете щяха да дадат предимство на сеанчанците. Не бяха успели навреме обаче.
Итуралд подкара дорестия си кон през бъркотията. Една битка винаги беше бъркотия. Единствените подредени битки бяха описаните в историческите книги. Те бяха почистени и излъскани с изрядния почерк на търсещите краткостта учени. „Агресорът спечели, петдесет и три хиляди убити“ или „Защитникът устоя, двайсет хиляди паднали“.
Какво щеше да се напише за тази битка? Щеше да зависи от това кой го пише. Щяха да пропуснат кръвта, превърнала пръстта в кал. Телата — съсечени, пронизани, осакатени. Земята, раздрана на ивици от разгневените дамане. Може би щяха да помнят числата — те като че ли бяха най-важни за писачите. Половината от стоте хиляди на Итуралд мъртви. На всяко друго бойно поле петдесет хиляди жертви щяха да го засрамят и разгневят. Но тук се беше противопоставил на сила три пъти по-голяма от неговата, и с
Продължи след младия вестоносец, който го беше довел, момче на около дванайсет години, облечено в сеанчанска униформа в червено и зелено. Минаха покрай паднало знаме, върхът на скършения прът бе забит в калта. Гербът беше слънце, пресечено от шест чайки. Итуралд обичаше да знае Домовете и имената на хората, с които се сражаваше, но с тези чужди сеанчанци нямаше как да се разбере.
Хвърляните от гаснещото слънце сенки бяха нашарили полето. Скоро покровът на тъмнината щеше да загърне телата и оцелелите щяха да могат за малко да се престорят, че степта е гроб за техните приятели. И за хората, които техните приятели бяха убили. Заобиколи малко хълмче и стигна до разпръсната група паднали воини от сеанчанския елит. Повечето носеха прословутите насекомоподобни шлемове. Огънати, разбити или очукани. Мъртви очи гледаха безизразно изпод забралата.
Сеанчанският генерал беше жив. Шлемът му беше свален, на устните му имаше кръв. Беше се подпрял на голям, покрит с мъх балван, все едно чакаше да му донесат ядене. Образът, разбира се, се помрачаваше от безжизнените му крака и прекършеното копие, пронизало го в корема.
Итуралд слезе от коня. Като повечето от хората си, беше облечен в дрехи на ратай — прости кафяви панталони и палто, заети от мъжа, който бе взел неговата униформа като част от капана.
Почувства се неловко, че е без униформа. Мъж като генерал Туран не заслужаваше да види в сетния си час войник в селяшки дрехи. Итуралд махна на вестоносеца да се задържи назад, за да не чува, и се приближи до сеанчанеца.
— Ти си значи — отрони с провлечения сеанчански говор Туран и вдигна очи към Итуралд. Беше як мъж, набит, с остър нос. Късо подстриганата му черна коса беше обръсната на два пръста ширина нагоре по слепоочията. Шлемът му с трите пера лежеше до него на земята. Посегна с разтреперана ръка в черна метална ръкавица и отри кръвта от ъгълчето на устата си.
— Аз съм — отвърна Итуралд.
— В Тарабон те наричат „велик капитан“.
— Така е.
— Заслужено е — каза Туран и се закашля. — Как го направи? Нашите съгледвачи… — Кашлицата го задави.
— Ракен — каза Итуралд, след като кашлицата заглъхна, и седна на земята до противника си. Слънцето вече беше тънка резка на запад. — Вашите съгледвачи виждат от въздуха, а истината лесно се скрива от разстояние.
— Армията зад нас?
— Жени и младоци, повечето — отвърна Итуралд. — И доста селяни, също. Облечени в униформите на моите войници тук.
— А ако се бяхме обърнали да нападнем?
— Нямаше да го направите. Вашите ракен ви казаха, че отстъпвате по численост. По-добре да подгоните по-малката сила пред вас. Още по-добре да тръгнете към града, за който съгледвачите ви казват, че е почти без защита, дори това да означава да подкарате хората си в изтощителен марш.
Туран закашля отново и кимна.
— Да. Но градът беше празен. Как вкара войска в него?
— Съгледвачите във въздуха — отвърна Итуралд — Не могат да видят вътре в сградите.
— Заповядал си на войниците си да се крият толкова дълго?
— Да. На смени, за да може малка част от тях всеки ден да работи на нивите.
Туран поклати глава невярващо, после каза:
— Разбираш какво си направил. — В гласа му нямаше и намек за заплаха. Всъщност имаше нещо като възхищение. — Върховна лейди Сурот никога няма да приеме този провал. Тя ще
— Знам — каза Итуралд и се изправи. — Но не мога да ви изтласкам, като ви атакувам в укрепленията ви. Трябваше вие да дойдете при мен.
— Не разбираш колко сме много… — почна Туран. — Това, което ти унищожи днес, беше само полъх в сравнение с бурята, която вдигна. Достатъчно мои хора се спасиха днес, за да разкажат за хитростите ти. Те няма да подействат повече.
Беше прав. Сеанчанците се учеха бързо. Итуралд беше принуден да прекрати набезите си в Тарабон заради бързата им реакция.
— Знаеш, че не можеш да ни надвиеш — промълви Туран. — Виждам го в очите ти, велики капитане.
Итуралд кимна.
— Защо тогава? — попита Туран.
— Защо враните летят? — на свой ред попита Итуралд.
Туран закашля немощно.
Итуралд наистина знаеше, че не може да спечели войната срещу сеанчанците. Странно, всяка негова победа го правеше все по-убеден в неизбежното му поражение. Сеанчанците бяха умни, добре снаряжени и много дисциплинирани. Нещо повече — бяха упорити.
Самият Туран трябваше да е разбрал, че е обречен, още в мига, в който портите се бяха отворили. Но не се беше предал. Беше се сражавал докрай. Туран разбираше, че понякога поражението не си струва цената. Беше приел смъртта, но един войник може да претърпи и много по-лош край. Да предадеш отечеството си на нашественици… е, Итуралд не можеше да направи това. Дори да не беше възможно да
