Изтощена, разтревожена от огъващия камък мехур на злото, Егвийн крачеше към крилото на Кулата с жилищата на новачките. Какво още бе нужно, за да убеди тези глупави жени, че няма време за губене в дребни свади?!
Часът бе късен и по коридорите минаваха малко жени. И нито една новачка, разбира се. Егвийн подмина няколко слугини, забързани по късните си нощни задачи, обутите им в чехли крака стъпваха тихо по подовите плочки. Тези сектори на Кулата бяха достатъчно обитавани, за да има светилници по стените. Стотици лъскави плочки отразяваха примигващите бледооранжеви пламъци — като очи, които следяха стъпките й.
Трудно й беше да проумее, че тази спокойна вечер се бе превърнала в капан, който едва не бе убил Леане. Щом и на самата земна твърд не можеше да се довери човек, на какво можеше тогава? Егвийн само поклати глава, твърде уморена и пребита, за да може да мисли в момента за решения. Едва забеляза, когато плочките по пода от сиви станаха тъмнокафяви. Просто продължи напред в крилото на Кулата, като отброяваше вратите, които подминаваше. Нейната беше седемнайсетата…
Замръзна и изгледа намръщено две Кафяви сестри: Менадрин, салдейка, и Негаин. Двете си шепнеха нещо и се навъсиха, когато я видяха. Егвийн ги подмина. Защо трябваше да са тук, в жилищния отсек на новачките?
Но почакай. Жилищата на новачките нямаха кафяви подови плочки. Този сектор трябваше да е с невзрачно сиви плочки. А вратите по коридора бяха прекалено нарядко. Това изобщо не приличаше на отсека на новачките! Нима толкова се беше уморила, че беше тръгнала в погрешна посока?
Върна се и отново мина покрай двете Кафяви сестри. Стигна до един прозорец и погледна навън. Белият правоъгълник на крилото на Кулата се изпъна пред нея точно както трябваше. Не се беше объркала.
Озадачена, тя отново погледна по коридора. Менадрин беше скръстила ръце и я гледаше с тъмните си очи. Негаин, висока и източена, закрачи към Егвийн.
— Каква работа имаш тук по това време на нощта, дете? — попита строго. — Някоя Сестра ли те изпрати? Трябва да си в стаята си и да спиш.
Без да каже и дума, Егвийн посочи през прозореца. Негаин се намръщи и надникна навън. Замръзна и ахна. Погледна през рамо към коридора, после отново навън, сякаш не можеше да повярва къде се намира.
След минути из цялата Кула цареше суматоха. Егвийн, забравена, стоеше в пълния със сънени новачки коридор, а Сестрите спореха и се мъчеха да решат какво да правят. Изглежда, две секции на Кулата бяха разменили местата си и потъналите в нощна дрямка Кафяви сестри бяха преместени от секторите си на горните нива долу в крилото. Стаите на новачките — непокътнати — се бяха озовали в доскорошния сектор на Кафявата Аджа. Никой не помнеше някакво движение или вибрации при разместването. Една редица подови плочки беше разцепена точно по средата и след това слята с плочки от другия сектор.
„Става все по-лошо и по-лошо“, помисли Егвийн, щом Кафявите сестри решиха — временно, — че ще трябва да приемат размяната. Нямаше как да преместят Сестри в стаи с големина за новачки.
С това Кафявите щяха да са разделени, половината в крилото и другата половина — на старото им място, с група новачки помежду им. Раздвоение, което много точно отразяваше по-малко видимите разделения, които преживяваха Аджите.
Накрая пратиха новачките да спят. Егвийн въздъхна — трябваше да се изтътри нагоре по много стълбища, преди да стигне до леглото си.
Глава 7
Планът за Арад Доман
Буря иде — каза Нинив, загледана навън през прозореца.
— Да — отвърна Дайгиан от стола край камината, без да си прави труда да поглежда към прозореца. — Мисля, че май си права, скъпа. Заклевам се, имам чувството, че е облачно вече няколко недели!
— Една неделя само — каза Нинив и стисна дългата си черна плитка. — Точно от десет дни не съм видяла и едно късче чисто небе.
Дайгиан се намръщи. Беше от Бялата Аджа, приятно закръглена и сладка. Носеше камъче на челото си, както Нинив някога, макар че при нея беше подходящо бял лунен камък. Традицията явно имаше нещо общо с това, че беше кайриенска благородничка, както и четирите цветни ивици на роклята й.
— Десет дни, казваш? Сигурна ли си?
Нинив беше повече от сигурна. Обръщаше внимание на времето. Това бе едно от задълженията й като селска Премъдра. Сега беше Айез Седай, но това не означаваше, че е престанала да бъде това, което беше. Времето винаги си беше там, в онова кътче в ума й. Можеше да усети дъжда, слънцето или снега в шепота на вятъра.
Напоследък обаче това усещане изобщо не беше като шепот. По-скоро като далечни викове, които се усилваха. Или като вълни, разбиващи се една в друга, все още далече на север — но ставаше все по-трудно да ги пренебрегнеш.
— Е — каза Дайгиан, — сигурна съм, че това не е единственият случай в историята, когато е било облачно десет дни.
Нинив поклати глава и подръпна плитката си.
— Не е нормално. И тези облачни небеса не са бурята, за която говоря. Тя все още е далече, но идва. И ще е ужасна. По-лоша от всичко, което съм виждала. Много по-лоша.
— Добре де — заговори малко притеснено Дайгиан, — с бурята ще се оправяме, когато дойде. Ще седнеш ли все пак, за да можем да продължим?
Дайгиан беше изключително слаба в Силата. Белите изобщо бяха може би най-слабите Айез Седай, които Нинив познаваше. По традиция — негласна все още — това означаваше, че Нинив трябваше да бъде оставена да води нещата.
За съжаление положението на Нинив все още беше спорно. Егвийн я беше издигнала до шала с декрет, също както беше издигнала и Елейн: нито беше имало изпитание, нито Нинив се беше заклела над Клетвената палка. За повечето — дори за тези, които приемаха мястото на Егвийн като истинската Амирлин — тези пропуски превръщаха Нинив в нещо по-долно от Айез Седай. Не точно Посветена, но не и съвсем равна на Сестра.
Сестрите с Кацуан бяха особено лоши, тъй като все още не се бяха определили към Бялата кула ли са, или на страната на бунтовничките. А Сестрите, които се бяха заклели на Ранд, бяха още по-лоши. Повечето продължаваха да са верни на Бялата кула и не виждаха никакъв проблем в това, че подкрепят едновременно Елайда и Ранд. Нинив се чудеше какво ли си мисли Ранд, като позволява на Сестри да му се заклеват във вярност. Беше му обяснила грешката му при няколко повода — съвсем разумно, — но да се говори с Ранд напоследък беше все едно да говориш на камък. Само че по-безполезно и неописуемо по- дразнещо.
Дайгиан продължаваше да я чака да седне. Вместо да провокира борба на воли, Нинив го направи. Дайгиан още страдаше от загубата на Стражника си — Ибин, Аша’ман — по време на битката с Отстъпничката. Тогава Нинив бе изцяло погълната в осигуряването на неимоверно количество сайдар.
Все още помнеше чистата радост — възхитителната еуфория, мощ и пълното усещане за живот, — която я бе обгърнала при извличането на толкова много сила. Плашеше я. Радваше се, че тер-ангреалът, който бе използвала, за да се докосне до толкова сила, беше унищожен.
Но мъжкият тер-ангреал си оставаше непокътнат: ключ за достъп до мощен ша-ангреал. Доколкото Нинив знаеше, Ранд не беше успял да убеди Кацуан да му го върне. И толкова по-добре. Никое човешко същество, дори Прероденият Дракон, не биваше да прелива толкова много от Единствената сила. Нещата, които можеше да се изкуси да направи…
Не, най-добре беше да не мисли
