Буря се надига

съдове.

Мерайз стисна зъби и хвърли поглед към Наришма. Дългата тъмна коса на ашамана беше сплетена на плитки с вързани в краищата им звънчета. Имаше момчешко лице, но погледът му ставаше все по-опасен. Може би заради обучението му с другите Стражници на Мерайз. Или от това, че се бе свързал с хора, готови да подложат на разпит една от Отстъпниците.

— Предупреждението ми… — почна отново Мерайз.

— Имах един субект, който оцеля цял час след трансфузията — продължи Семирага със спокоен и невъзмутим тон. — Броя го за една от най-големите ми победи. През цялото време го болеше ужасно, разбира се. Истинска болка, агония, която се изпитва във всяка вена по тялото, чак до почти невидимите капиляри на пръстите. Не знам друг метод да носи такова страдание до всяка част на тялото едновременно. — Погледна Мерайз в очите. — Ще ти го покажа някой ден.

Мерайз пребледня, макар и съвсем леко.

С шибване на ръката Кацуан заплете щит на Въздух около главата на Семирага, за да й попречи да чува, след това сплете Огън и Въздух на две малки топки светлина и ги постави точно пред очите на Отстъпницата. Светлините не бяха достатъчно ярки, за да увредят очите й, но щяха да й пречат да вижда. Това беше един от специалните трикове на Кацуан — твърде много Сестри щяха да се сетят да отнемат слуха на пленниците, но щяха да ги оставят да виждат. А човек никога не може да знае кой се е научил да разчита по устните. Кацуан изобщо не беше склонна да подценява сегашната си пленничка.

Мерайз я погледна малко раздразнено.

— Губеше контрол над нея — каза твърдо Кацуан и остави чая си на пода до стола.

Мерайз се поколеба, после кимна, искрено ядосана. Вероятно на себе си.

— Тази жена… нищо не й действа — почна сърдито. — Изобщо не променя тона си, каквото и да й правим. Всяко наказание, което мога да измисля, само поражда още заплахи. И всяка — по-зловеща от предишната! Светлина!

Стисна зъби и задиша през нос. Наришма се изправи, готов да тръгне към нея, но тя го спря с махване на ръка. Мерайз се държеше подобаващо твърдо със Стражниците си, макар да се сопваше на всяка Сестра, която се опиташе да ги постави на мястото им.

— Можем да я прекършим — заяви Кацуан.

— Можем ли, Кацуан?

— Пфу! Разбира се, че можем. Тя е човек, като всеки друг.

— Вярно е — отвърна Мерайз. — Макар че е живяла три хиляди години. Три хиляди, Кацуан.

— Повечето от това време го е прекарала затворена — изсумтя пренебрежително Кацуан. — Столетия заключена в затвора на Тъмния, сигурно в транс или хибернация. Приспадни тези години и няма да е по- стара от която и да е от нас. При това доста по-млада от някои, бих казала.

Това беше смътен намек за собствената й възраст, нещо рядко обсъждано между Айез Седай. Целият разговор за възраст беше всъщност признак за това колко е притеснена Мерайз от Отстъпницата. Айез Седай бяха обучени външно да съхраняват спокойствие, но имаше причина Кацуан да задържа онези, които държаха щита извън стаята. Те издаваха твърде много. Дори невъзмутимата обикновено Мерайз твърде често губеше самообладание по време на тези разпити.

Разбира се, на Мерайз и другите — като всички жени в Кулата напоследък — все още не им достигаше онова, което трябваше да е една Айез Седай. На тези млади Айез Седай им се позволяваше да израснат меки и слаби, склонни към препирни. Някои дори си бяха позволили да ги принудят да се закълнат във вярност на Ранд ал-Тор. Понякога Кацуан съжаляваше, че не може просто да ги прати всички на наказание за няколко десетилетия.

Или може би тук просто говореше възрастта й? Беше стара, а това я правеше все по-нетърпелива към глупостта. Преди над две столетия се беше заклела пред себе си да доживее да присъства на Последната битка, колкото и дълго време да отнеме това. Използването на Единствената сила удължаваше годините живот, а тя бе открила, че решимостта и твърдостта могат да проточат тези години още повече. Беше една от най-старите живи.

За жалост, годините я бяха научили, че никаква решимост и планиране не могат да накарат живота да тръгне така, както човек иска. Това обаче не й пречеше да се ядосва, когато не тръгваше. Човек можеше да си помисли, че годините също тъй би трябвало да са я научили на търпение, но беше станало обратното. Колкото по-стара ставаше, толкова по-малко беше склонна да чака, защото знаеше, че не й остават много години.

Всеки, който твърдеше, че старостта му е донесла търпение, беше или лъжец, или оглупял от старост.

— Тя може и ще бъде прекършена — повтори Кацуан. — Няма да позволя лице, което знае сплитове от Приказния век, просто да се измъкне и да умре. Ще изтръгнем всяка трошица знание от мозъка на тази жена, дори да се наложи да обърнем някои от собствените й „творчески“ сплитове срещу нея.

— Ай-дам! Ако лорд Дракона ни беше позволил да го използваме на нея… — Мерайз хвърли поглед към Семирага.

Ако Кацуан изобщо някога беше изкушавана да наруши думата си, то беше сега. Да стегне ай-дам на врата на тази жена… но не, да принудиш някоя да говори с ай-дам, означаваше да приложиш болка. Беше същото като изтезание, а Ранд ал-Тор бе забранил изтезанията.

Семирага беше затворила очи срещу светлините на Кацуан, но лицето й беше сдържано, овладяно. Какво ставаше в ума на тази жена? Дали чакаше избавление? Дали си мислеше да ги принуди да я екзекутират, за да избегне истинско мъчение? Дали наистина допускаше, че може да се спаси и след това да отмъсти на Айез Седай, които я разпитваха?

Вероятно последното… а беше трудно да не изпиташ поне малко опасение. Тази жена знаеше за Единствената сила неща, които не бяха оцелели дори в легенди. Три хиляди години бяха много, много дълго време. Можеше ли Семирага да пробие щит по някакъв начин? Ако можеше, защо вече не го беше направила? Кацуан нямаше да е съвсем спокойна, докато не намери поне малко чай от вилняк.

— Можеш да пуснеш сплитовете си, Кацуан — каза Мерайз. — Вече се овладях. Боя се, че ще се наложи да я увесим през прозореца за малко, както казах. Може би ако я заплашим с болка… Тя няма как да знае за глупавите изисквания на ал-Тор.

Кацуан освободи сплитовете, които държаха кълбата светлина пред очите на Отстъпничката, но без да пуска щита от Въздух, който й пречеше да чува. Очите на Семирага рязко се отвориха и бързо намериха Кацуан. Да, Отстъпничката знаеше кой командва тук. Двете сплетоха погледи.

Мерайз продължи да разпитва за Грендал. Ал-Тор мислеше, че другата Отстъпничка може да е някъде в Арад Доман. Кацуан много повече се интересуваше от други въпроси, но Грендал беше приемливо начало.

Семирага мълчеше и Кацуан неволно се замисли за ал-Тор. Момчето се беше съпротивлявало на поученията й толкова упорито, колкото Семирага се съпротивляваше на разпитването. О, да, беше научил някои дреболии — как да се отнася към нея с известен респект, как поне да имитира вежливост. Но нищо повече.

Кацуан мразеше да признава провал. А това не беше провал все още, но почти. Момчето беше предопределено да унищожи света. И може би да го спаси също. Първото беше неизбежно; второто — условно. Можеше да й се иска двете да разменят местата си, но пожеланията бяха горе-долу толкова полезни, колкото монети, издялани от дърво. Можеш да нарисуваш каквото си искаш на тях, но си остават от дърво.

Стисна зъби и изтласка момчето от ума си. Трябваше да наблюдава Семирага. Всичко, което кажеше Отстъпничката, можеше да е някаква податка.

Как обаче да прекършиш една от най-могъщите жени, живели някога? Жена, извършила неизброими жестокости във времената на чудеса, преди дори Тъмният да бъде освободен? Докато се взираше в черните й като оникс очи, Кацуан осъзна нещо. Забраната на ал-Тор да се наранява Семирага беше безсмислена. Те не можеха да прекършат тази жена с болка. Семирага беше великият мъчител на Отстъпниците, жена, посветила се на смъртта и агонията.