Буря се надига

Седай са обречени да полудеят. Вероятно ще им трябва повече време да преодолеят недоверието си, след като е било насаждано толкова дълго.

Ранд стисна зъби. Бяха стигнали до малък хълм, на който бе издигната дървена платформа — стрелкова кула за мятане на стрели над вала.

Ранд спря на върха и Девите го обкръжиха. Той загледа салдейския лагер и спретнатите му редици шатри.

Това ли само щеше да остави на света? Прочистена поквара и въпреки това все още мъже, които ги убиват или пращат в изгнание заради нещо, което не могат да избегнат? Беше привързал към себе си повечето народи. И все пак знаеше, че колкото по-здраво стяга човек една бала, толкова по-рязко ще изплющят връзките, щом ги прережат. Какво щеше да стане, след като той умреше? Войни и разруха, по- лоши и от тези по време на Разрушението? Тогава не бе успял да ги предотврати, защото лудостта му и скръбта от смъртта на Илиена го бяха погълнали. Можеше ли този път да ги спре? Имаше ли избор?

Той беше тавирен. Шарката се огъваше и оформяше около него. И все пак бе научил едно нещо от това да си крал: колкото повече власт печелиш, толкова по-малко контрол имаш над собствения си живот. Дългът наистина бе по-тежък от планина: властваше над действията му толкова често, колкото и пророчествата. Или двете бяха едно и също? Дълг и пророчество? Естеството му на тавирен и мястото му в историята? Можеше ли да промени живота си? Можеше ли да остави света по- добър в замяна на своята смърт, вместо да обрече народите на мъки и опустошение?

Гледаше лагера, забързаните по задачите си мъже, конете, които душеха земята да намерят туфи зимна трева, неопасана все още до корените. Макар да беше заповядал тази войска да пътува необременена, в лагера все пак имаше цивилни. Жени да помагат с готвенето и прането, ковачи и сарачи да се грижат за коне и снаряжение, млади момчета да разнасят съобщения или да носят оръжия. Салдеа беше Гранична земя и битката беше начин на живот за този народ.

— Завиждам им понякога — прошепна Ранд.

— Милорд? — попита Флин.

— На войниците — каза Ранд. — Правят каквото им се каже, работят всеки ден под заповеди. Строги заповеди най-често. Но заповеди или не, тези хора са по-свободни от мен.

— От вас ли, милорд? — каза Флин и потърка набръчканото си лице с костелив старчески пръст. — Вие сте най-могъщият жив мъж! Вие сте тавирен. Дори Шарката се подчинява на волята ви, мене ако питате!

Ранд поклати глава.

— Не е така, Флин. Тези хора там… всеки от тях може просто да яхне коня си и да си тръгне. Да избяга, ако поиска. Да остави битката за други.

— Познавал съм доста салдейци през живота си, милорд — каза Флин. — Простете, но се съмнявам, че някой от тях би направил това.

— Но биха могли — каза Ранд. — Възможно е. Въпреки всичките им закони и клетви те все пак са свободни. Колкото до мен, изглежда все едно, че мога да правя каквото пожелая, но съм вързан толкова здраво, че връзките се врязват в плътта ми. Моята власт и влияние са безсмислени срещу съдбата. Свободата ми е само илюзия, Флин. И затова им завиждам. Понякога.

Флин явно не знаеше какво да каже.

„Всички правим каквото трябва — върна се в паметта на Ранд гласът на Моарейн от миналото. — Както Шарката повели. За някои има повече свобода, отколкото за други. Няма значение дали избираме, или сме избрани. Каквото трябва да бъде, трябва да бъде.“

Беше разбрала. „Опитвам се, Моарейн. Ще направя каквото трябва.“

— Милорд Дракон! — разнесе се нечий глас, Ранд се обърна и видя един от съгледвачите на Башийр, млад тъмнокос мъж, да бърза нагоре по хълма. Девите предпазливо го пропуснаха да се приближи.

— Милорд — каза задъхано съгледвачът, след като отдаде чест. — В околностите на лагера има айилци. Видяхме трима да цепят през дърветата на половин миля надолу по склона.

Девите веднага задвижиха ръцете си и заговориха на тайния си език на жестовете.

— Някой от тези айилци махна ли ви с ръка, войник? — попита сухо Ранд.

— Милорд? — попита младежът. — Защо да ни маха?

— Те са айилци. Щом сте ги видели, значи са искали да ги видите — а това означава, че са съюзници, не врагове. Уведоми Башийр, че скоро ще се срещнем с Руарк и Баел. Време е да се подсигури Арад Доман.

Или може би беше време да се унищожи. Понякога беше трудно да се разбере кое от двете.

Мерайз заговори:

— Плановете на Грендал. Кажи ми отново какво знаеш за тях.

Високата Айез Седай — от Зелената Аджа, като самата Кацуан — гледаше строго. Бе скръстила ръце под гърдите си. Отстрани в черната й коса бе пъхнат сребърен гребен.

Тарабонката беше добър избор за водене на разпита. Или поне най-добрият, с който разполагаше Кацуан. Мерайз не показваше ни най-малко притеснение от това, че е толкова близо до едно от най- страшните същества в цялото мироздание, и беше неумолима в разпита си. Дори малко прекаляваше в усилията си да покаже колко е строга. С начина например, по който беше прибрала толкова стегнато косата си в кок, и с начина, по който се перчеше със своя Стражник Аша’ман.

Стаята бе на втория етаж на доманския чифлик на Ранд ал-Тор. Някогашна спалня, сега тя бе опразнена от почти всички мебели. На поръсения с пясък под нямаше дори черга. Всъщност единствената мебел беше грубият стол, на който седеше Кацуан.

Кацуан отпи глътка чай. Излъчваше безкрайна невъзмутимост и самообладание. Това беше важно, особено ако човек изобщо не се чувства толкова невъзмутим. В този момент например на Кацуан й се искаше да строши чашата с пръсти и поне цял час след това да тъпче чирепите по пода.

Отново отпи.

Източникът на безсилието й — и обектът на разпитването на Мерайз — висеше във въздуха, задържан с главата надолу от сплитове на Въздух, с ръце, стегнати зад гърба. Пленничката имаше къса леко къдрава коса и тъмна кожа. Лицето й не отстъпваше на това на Кацуан по спокойствие и сдържаност въпреки обстоятелствата, в които се намираше. Беше облечена в проста бяла рокля — полите бяха стегнати около краката й със сплит Въздух, за да не паднат върху лицето й, — вързана и заслонена, но гледаше така, все едно тя държи положението под контрол.

Мерайз стоеше пред нея. Наришма, единственият друг в стаята, се беше подпрял на стената.

Самата Кацуан не водеше разпита. Засега. Това, че бе оставила друга да го води, й даваше предимство. Даваше й възможност да мисли и да планира. Извън стаята Ериан, Сарийн и Несуне държаха щита на пленничката. Цели три. Тоест две повече от смятаното обикновено за необходимо.

С Отстъпничка не можеше да се рискува.

Пленничката им беше Семирага. Чудовище, за което мнозина мислеха, че е просто легенда. Кацуан не знаеше колко от историите, разправяни за тази жена, са верни. Знаеше, че Семирага не е лесна за плашене, изнервяне или манипулиране. И това беше проблем.

— Е? — настоя Мерайз. — Чу въпроса ми. Имаш ли отговор?

Семирага я изгледа, после заговори. Гласът й бе изпълнен с ледено презрение.

— Знаеш ли какво става с човек, когато кръвта му се смени с нещо друго?

— Не те пи…

— Умира, разбира се — каза Семирага, думите й режеха като нож. — Смъртта често идва мигновено, а бързата смърт не представлява голям интерес. С експерименти открих, че някои разтвори могат да заменят кръвта по-ефективно, като позволяват на субекта да поживее още малко след трансфузията.

И замълча.

— Отговори на въпроса — каза Мерайз, — или пак ще виснеш вън от прозореца и…

— Самата трансфузия изисква прилагане на Силата, разбира се — отново я прекъсна Семирага. — Други методи не са достатъчно бързи. Сама изобретих сплита. Може изведнъж и мигновено да изтегли кръвта от дадено тяло и да я излее в кофа, като в същото време взима разтвор и го вкарва в кръвоносните