Буря се надига

спечели борбата.

Правеше това, което трябваше да се прави, когато трябваше да се прави. А точно сега Арад Доман трябваше да се бори. Щяха да загубят, но децата им винаги щяха да знаят, че бащите им не са се предали. Тази съпротива щеше да е важна след сто години, когато дойдеше въстание. Ако дойдеше.

Итуралд се изправи, готов да се върне при чакащите го войници.

Туран посегна към меча си. Итуралд се поколеба.

— Ще го направиш ли? — попита Туран.

Итуралд кимна и извади меча си от ножницата.

— За мен беше чест — промълви Туран и затвори очи. Миг след това мечът на Итуралд — белязан със знака на чаплата — отнесе главата му. Мечът на самия Туран също носеше чапла, едва видима на полуиздърпаното острие. Жалко, че двамата не бяха успели да ги кръстосат… макар че в известен смисъл през последните няколко недели бяха правили точно това, в друг мащаб.

Итуралд почисти меча си и го хлъзна в ножницата. Измъкна меча на Туран и го заби в земята до падналия генерал. След това се метна на коня си, кимна на вестоносеца и пое обратно през загърнатото в сенки поле от трупове.

Гарваните бяха започнали пира си.

— Опитах се да прелъстя някои от слугите и дворцовите стражи — каза тихо Леане, седеше до решетките на килията си. — Но е трудно. — Усмихна се на Егвийн, която седеше на столче пред килията. — Някак не се чувствам особено изкусителна напоследък.

Егвийн отвърна с кисела усмивка. Разбираше я. Леане носеше същата рокля, с която я бяха пленили, и не я беше прала оттогава. Всяка трета сутрин я сваляше и я почистваше в умивалника със сутрешното ведро вода — след като се измиеше с влажен парцал. Но без сапун не можеше да направи нищо повече. Сплиташе косата си, за да изглежда малко по-спретнато, но нищо не можеше да направи с изпочупените си и изгризани нокти.

Леане въздъхна, замислена за дългите сутрини, през които трябваше да стои в ъгъла на килията, съвсем гола, докато чакаше роклята и долната й риза да изсъхнат. Това, че беше доманка, още не означаваше, че обича да се показва без нищо по себе си. Правилното съблазняване изискваше умение и деликатност. Голотата нямаше нужда и от двете.

Килията й изобщо не беше лоша като за килия — имаше си легло, храна, вода и нощно гърне, което се сменяше ежедневно. Но никога не я пускаха навън и винаги я пазеха две Сестри, които я държаха заслонена. Единствената, която я посещаваше — освен онези, които се опитваха да изтръгнат сведения, свързани с Пътуването, — беше Егвийн.

Амирлин замислено седеше на столчето си. Да, тя беше Амирлин. Невъзможно беше да мисли другояче за нея. Как можеше едно толкова младо дете да се е научило толкова бързо? Този изправен гръб, това съсредоточено изражение. Самообладанието не говори толкова за силата, която имаш, колкото за силата, която внушаваш, че имаш. Същото като да се оправяш с мъжете всъщност.

— Ти… научи ли нещо? — попита Леане. — Какво се канят да правят с мен?

Егвийн поклати глава. Две Жълти сестри седяха на близката пейка и си бъбреха, осветени от лампа на масата до тях. Леане не беше отговорила на нито един от въпросите, които й задаваха, а законът на Кулата беше много изричен за разпитването на Сестри. Не можеха да я наранят, особено с помощта на Силата. Но можеха да я оставят да изгние.

— Благодаря, че идваш да ме видиш в тези вечери — каза Леане, посегна през решетките и хвана ръката на Егвийн. — Вярвам, че дължа на теб това, че съм опазила разума си.

— За мен е удоволствие — отвърна Егвийн, макар очите й да издаваха изтощението, която несъмнено изпитваше. Някои от Сестрите, които посещаваха Леане, споменаваха за боя, който Егвийн понася като „наказания“ за неподчинението си. Странно как една новачка, която трябваше да бъде обучавана, можеше да бъде бита, но затворничка, подложена на разпит, не можеше. И въпреки болката Егвийн идваше да посети Леане в килията й буквално всяка вечер.

— Ще се погрижа да бъдеш освободена, Леане — обеща Егвийн и стисна пръстите й. — Тиранията на Елайда не може да издържи дълго. Убедена съм, че няма да е задълго.

Леане кимна, пусна ръката й и изправи гръб. Егвийн се хвана за решетките и се надигна на крака, като съвсем леко потръпна. Кимна й за довиждане, после се намръщи.

— Какво има? — попита Леане.

Егвийн отдръпна ръце от решетките и погледна дланите си. Като че ли бяха зацапани с някакво лепкаво като восък вещество. Намръщена, Леане погледна решетките и се стъписа, като видя отпечатъците от пръстите на Егвийн по желязото.

— Какво, в името на Светлината… — възкликна изумено и пипна с пръст една пречка. Тя се огъна под пръста й като горещ восък.

Изведнъж камъните под стъпалата й се раздвижиха и тя усети, че затъва. Извика. Бучки стопен восък закапаха от тавана и се разплискаха по лицето й. Не бяха горещи, но някак си бяха втечнени. И бяха с цвета на камъка!

Ахна, обзета от паника, и започна да залита и да се хлъзга, стъпалата й затъваха все по-дълбоко в станалия изведнъж много хлъзгав под. Една ръка улови нейната. Тя погледна нагоре и видя сграбчилата я Егвийн. Решетките се стапяха пред очите й, желязото се огъваше и се втечняваше.

— Помощ! — изпищя Егвийн към Жълтите. — Да ви изгори дано! Стига сте зяпали!

Леане зашари отчаяно с ръце да се хване за нещо, опита се да се издърпа нагоре по решетките към Егвийн. Докопа се само до восък. Една от железните пръчки се изтръгна в ръката й и потече между пръстите й, подът около нея се изкриви и я засмука надолу.

А след това нишки Въздух я сграбчиха и я дръпнаха рязко нагоре. Стаята пред очите й подскочи, щом тя излетя към Егвийн и я събори по гръб. Двете Жълти — белокосата Мусарин и ниската Геларна — скочиха на крака и сиянието на сайдар ги обкръжи. Мусарин извика за помощ; бе зяпнала невярващо разтапящата се килия.

Леане се надигна. Роклята и краката й бяха оплескани със странния восък. Отстъпи от килията. Подът в коридора беше твърд. Светлина, как й се искаше самата тя да може да прегърне Извора! Но стомахът й беше пълен с отвара от вилняк, да не говорим за щита.

Егвийн също стана. Лампата на масата примигваше. Всички бяха зяпнали килията. Топенето беше спряло, решетките бяха скъсани, горните пречки бяха замръзнали с капки стомана по краищата, долните — огънати навътре. Подът на килията беше огънат, като фуния. По камъните личаха дири от пръсти, където Леане беше драскала по тях.

Бяха минали само няколко секунди. Какво трябваше да направят? Да побягнат? Щеше ли и останалата част от коридора да се стопи?

Егвийн пристъпи напред и подритна една пречка. Желязото не помръдна. Леане също направи крачка напред и роклята й изпращя, посипаха се късчета камъни, като хоросан. Тя се пресегна, забърса с пръсти полата и усети по нея грапава като камък повърхност вместо восък.

— Такива явления стават все по-чести — каза спокойно Егвийн и извърна поглед към двете Жълти. — Тъмният става все по-силен. Последната битка приближава. Какво прави вашата Амирлин по въпроса?

Високата застаряваща Мусарин изглеждаше дълбоко обезпокоена. Взела пример от Егвийн, Леане се постара да възвърне самообладанието си и пристъпи до Амирлин; от роклята й се посипаха каменни късчета.

— Хм — измърмори Мусарин. — Трябва вече да се връщаш в стаята си, новачко. А ти… — Тя погледна Леане, след това пак килията. — Ще… трябва да те преместим другаде.

— И да ми донесете нова рокля — каза Леане и скръсти ръце.

Очите на Мусарин пробягаха към Егвийн.

— Хайде, върви. Това вече не е твоя работа, дете. Ние ще се погрижим за затворничката.

Егвийн стисна зъби, после се обърна към Леане.

— Бъди силна.

И забърза по коридора.