Буря се надига

глупост.

— Ето те тебе — продължи Нинив. — Знаеш колкото всяка друга Айез Седай — знаеш повече от много други, бих се обзаложила, — а в момента, в който някоя Посветена, едва-що пусната се от полите на майка си, спечели шала, ти си длъжна да правиш каквото тя каже.

Дайгиан се изчерви още повече.

— Трябва да продължим.

Не беше редно. Нинив обаче изостави проблема. Беше нагазвала вече точно в тази яма, когато научи Родственичките да държат на себе си пред Айез Седай. Много скоро те вече се опълчваха и на Нинив, а намерението й не беше това. Не беше сигурна дали държи да постигне същия обрат и сред самите Айез Седай.

Опита се отново да се върне към урока, но усещането за предстояща буря непрекъснато привличаше погледа й към прозореца. Стаята бе на втория етаж и имаше добър изглед към лагера отвън. По чисто съвпадение успя да зърне Кацуан. Сивият й кок, нагизден с най-невинни на вид тер-ангреали, се набиваше на очи отдалече. Кацуан бързаше през двора, Кореле почти подтичваше до нея.

„Какво прави?“ — зачуди се Нинив. Изражението на Кацуан я изпълни с подозрение. Какво беше станало? Нещо с Ранд? Ако пак беше пострадал…

— Извини ме, Дайгиан — каза Нинив и стана. — Трябва бързо да проверя нещо.

Бялата се сепна.

— О! Е, ами добре, Нинив. Можем да продължим и друг път.

Едва когато Нинив излезе и забърза надолу по стълбите, осъзна, че Дайгиан всъщност я нарече по име. Усмихна се и тръгна през моравата.

В лагера имаше айилци. Само по себе си това не беше необичайно: около Ранд често имаше Деви, които действаха като охрана. Но тези айилци бяха мъже, облечени в мръснокафявия кадин-сор, и носеха къси копия. Мнозина носеха на главите си превръзки със символа на Ранд на тях.

Затова значи Кацуан се беше разбързала толкова. Щом вождовете на айилските кланове бяха дошли, то Ранд щеше да иска да се срещне с тях. Нинив закрачи през зелената морава — която изобщо не беше толкова зелена — запъхтяна. Ранд не я беше повикал. Може би не защото не беше поискал да я включи, а защото беше прекалено тъп, за да се сети. Прероден Дракон или не, този човек рядко се сещаше да сподели плановете си с други. Въпреки че след цялото това време като че ли трябваше да е разбрал колко е важно да потърсиш съвет от някой малко по-опитен. Колко пъти се беше оставял да го отвлекат, да го ранят или пленят заради неговата припряност!

Всички тези хора в лагера можеше и да му се кланят, да му се мазнят и угодничат, но Нинив знаеше, че той всъщност е просто един овчар от Емондово поле. Все още изпадаше в беда също като едно време, когато двамата с Матрим щурееха като момчета. Само дето, вместо да стряска момичетата, можеше да хвърли цели народи в хаос.

На отсрещния край на моравата — точно срещу къщата и близо до насипа — новодошлите айилци устройваха стана си. Подреждаха жълто-кафявите си шатри различно от салдейците: вместо в прави редици, предпочитаха да ги струпват на групички, по кланове и септи. Някои от хората на Башийр подвикваха за поздрав на минаващите айилци, но никой не им се притече на помощ. Айилците бяха докачлива пасмина, а макар Нинив да намираше салдейците за доста по-благоразумни от повечето хора, те все пак бяха Пограничници. Стълкновенията с айилци се бяха превърнали в начин на живот за тях през годините, а и самата Айилска война не беше чак толкова далече в миналото. Засега всички воюваха на една и съща страна, но не пречеше салдейците да са малко по-предпазливи, след като айилците бяха дошли с голяма чет.

Нинив се огледа за Ранд или някой познат айилец. Съмняваше се, че Авиенда ще е с групата. Тя трябваше да е в Кемлин с Елейн, да й помага да укрепят трона на Андор. Самата Нинив се чувстваше гузна, че ги беше оставила, но все някоя трябваше да помогне на Ранд да прочисти сайдин. Не беше нещо, което да го оставиш да свърши сам, нали?

Спря на границата между салдейците и новия айилски стан. Войници с пики в ръцете й кимаха почтително. Айилци в кафяво и зелено се плъзгаха през тревата плавно като вода. Жени в синьо и зелено носеха пране от потока до къщата на чифлика. Боровете потръпваха на вятъра. Лагерът вреше и кипеше като селската морава на Бел Тин. Къде беше отишла Кацуан?

Усети преливане на североизток. Усмихна се и закрачи решително натам, жълтата й пола зашумоля по тревата. Преливането щеше да е или от Айез Седай, или от Мъдра. Много скоро видя, разбира се, една по- голяма айилска шатра, вдигната в ъгъла на моравата. Закрачи право към нея, като погледът й — или реномето й може би — подканяха салдейските войници бързо да се отдръпват от пътя й. Девите, които пазеха входа, не се опитаха да я спрат.

Ранд стоеше вътре, облечен в черно и червено, и прелистваше карти върху една груба дървена маса; лявата му ръка бе извита зад гърба му. Башийр стоеше до него, кимаше замислено и оглеждаше една малка карта.

Щом Нинив влезе, Ранд вдигна глава. Кога бе започнал толкова много да прилича на Стражник, с този мигновен преценяващ поглед? С тези очи, които улавяха всяка заплаха, с напрегнатото тяло, сякаш очакващо всеки момент нападение? „Изобщо не трябваше да позволявам на онази жена да го отведе от Две реки — помисли си тя. — Виж какво му направи.“

Моментално се намръщи на глупостта си. Ако Ранд беше останал в Две реки, щеше да полудее и да ги унищожи всички — стига, разбира се, тролоците и Сенките на самите Отстъпници да не го направеха преди него. Ако Моарейн не беше дошла за Ранд, той вече щеше да е мъртъв. И с него щеше да си е отишла светлината и надеждата на света. Просто беше трудно да изостави старите си предразсъдъци.

— А, Нинив — каза Ранд, отпусна се и се върна към картите. Махна на Башийр да погледне една, след което отново се обърна към нея. — Канех се да пратя да те повикат. Руарк и Баел са тук.

Нинив повдигна вежда и скръсти ръце.

— О? — каза кисело. — Аз пък си помислих, че всички тия айилци в лагера означават, че сме нападнати от Шайдо.

Лицето му се изопна от тона й, а очите му станаха… опасни. Но после грейна отново и той тръсна глава. Нещо от стария Ранд — някогашното невинно овчарче — сякаш се върна.

— Стига де — каза той. — Радвам се, че дойде. Ще започнем веднага щом дойдат вождовете на клановете. Настоях да се погрижат хората им да се устроят, преди да започнем.

Махна й да седне. По пода имаше възглавнички. Айилците ги предпочитаха, а Ранд щеше да държи да се чувстват удобно. Нинив го изгледа накриво, изненадана колко са се изопнали нервите й. Беше си просто един тъп селянин, колкото и влиятелен да беше станал. Така де.

Но не можеше да се отърси от този поглед в очите му, от проблесналия гняв. Казваха, че короната на главата променяла много мъже към по-лошо. Тя възнамеряваше да се погрижи това да не се случи с Ранд ал-Тор, но към какво можеше да прибегне, ако той изведнъж решеше да заповяда да я затворят? Нямаше да го направи, нали? Не и Ранд.

„Семирага каза, че е луд — помисли Нинив. — Каза, че… чувал гласове от предишния си живот. Това ли става, когато кривне главата си все едно, че слуша неща, които никой друг не може да чуе?“

Нинив потръпна. Мин беше в шатрата, разбира се, седеше в ъгъла и четеше книга: „След Разрушението“. Гледаше страниците твърде съсредоточено. Слушала беше разговора между Ранд и Нинив, разбира се. Какво си мислеше тя за промените у него? Беше по-близо до него от всеки — толкова близо, че ако бяха в Емондово поле, Нинив така щеше да ги скастри тия двамата, че… Въпреки че не бяха в Емондово поле и тя вече не беше Премъдра, беше се погрижила Ранд да разбере за неодобрението й. Отговорът му беше прост:

— Ако се оженя за нея, смъртта ми ще й донесе още повече болка.

Поредната идиотщина, разбира се. Щом се каниш да се въвличаш в опасност, още по- наложително е да се ожениш. Очевидно. Нинив се настани на пода, оправи полите си и съзнателно не помисли за Лан. Него го чакаше толкова дълъг път и…

И тя щеше да се погрижи да й дадат връзката, преди да е стигнал до Погибелта. Просто за всеки случай.