Буря се надига

— Ще проверя това — заяви Лелейн. Нямаше значение какво щеше да открие. Докато продължаваше да се притеснява от Романда, нямаше да може да заделя толкова много време, за да краде от силата на Егвийн.

Егвийн. Амирлин трябваше да побърза и да приключи с кроежите си в Бялата кула. Каква полза щеше да има да подкопае властта на Елайда, ако Айез Седай отвън се разпаднеха, останали без надзора й? Сюан не можеше да държи вниманието на Романда и Лелейн отвлечено за много дълго, особено сега, след като Лелейн печелеше значително предимство. Светлина! Някои дни имаше чувството, че се опитва да жонглира с намазана с масло жива сребруша.

Погледна нагоре да види положението на слънцето в сивото небе. Беше късен следобед.

— Рибешки карантии! — измърмори тя. — Трябва да тръгвам, Лелейн.

— Имаш да переш ли? На онзи твой грубиян генерал?

— Той не е грубиян — сопна се Сюан и веднага се изруга наум. Щеше да изгуби много предимство, ако продължаваше да се държи рязко с онези, които се мислеха за по-добри от нея.

Лелейн се усмихна и в очите й заиграха весели пламъчета все едно, че знаеше нещо по-специално. Непоносима жена. Приятелка или не, Сюан почти бе готова да…

Не.

— Извинявам се, Лелейн — промълви Сюан с усилие. — Изнервям се, като се сетя какво иска този мъж от мен.

— Да. Мислила съм за това, Сюан. Амирлин може и да търпеше тормоза на Брин над Сестра, но аз няма да го търпя. Ти вече си една от компаньонките ми.

„Една от компаньонките ти? Нали уж трябваше само да те подкрепям, докато Егвийн се върне.“

— Да — разсъди на глас Лелейн. — Мисля, че е време да сложим край на слугуването ти на Брин. Аз ще ти изплатя дълга, Сюан.

— Да ми изплатиш дълга? — възкликна в паника Сюан. — Разумно ли е? Не че не бих искала да се освободя от този мъж, но положението ми предлага доста полезни възможности да слушам за плановете му.

— Планове ли? — попита Лелейн намръщено.

Сърцето на Сюан се сви. Светлина, последното, за което искаше да намекне, беше недобросъвестност от страна на Брин. Той бе толкова точен, толкова стриктен, че пред него и Стражниците щяха да изглеждат нехайни в спазването на клетвите си.

Трябваше просто да позволи на Лелейн да сложи край на глупавото й слугуване, но стомахът й се свиваше от тази мисъл. Брин вече бе разочарован от това, че бе нарушила клетвата си пред него преди месеци. Е, тя не беше нарушила онази клетва — просто бе отложила периода на слугуване. Но хайде опитай се да го убедиш упорития му глупак!

Ако сега избереше лесния начин да се измъкне, какво щеше да си помисли за нея? Щеше да си помисли, че е спечелил, че тя е доказала, че не може да удържи на думата си. Нямаше да го позволи това.

Освен това нямаше да позволи точно Лелейн да я освобождава. Това само щеше да измести дълга й от Брин към Лелейн. Айез Седай щеше да си го събере по много по-дискретни начини, но накрая всяка монета така или иначе щеше да бъде изплатена, макар и само чрез настоявания за вярност.

— Лелейн — заговори тихо Сюан. — Не подозирам генерала в нищо. Само че той командва нашите войски. Може ли наистина да му се доверим, че ще прави каквото трябва без никакъв надзор?

Лелейн изсумтя.

— Не съм сигурна дали човек може да се довери на който и да е мъж без надзор.

— Мразя да му пера — каза Сюан. Е, наистина мразеше. Въпреки че нямаше да спре да го прави и срещу всичкото злато на Тар Валон. — Но ако това ми дава възможност да съм близо до него и да надавам ухо…

— Мда. — Лелейн кимна замислено. — Да, права си. Няма да забравя саможертвата ти, Сюан. Добре, свободна си.

И Лелейн погледна ръката си, сякаш виждаше нещо на нея. Сигурно пръстена с Великата змия, който — като Амирлин — щеше да може да поднесе за целувка при раздяла с друга Сестра. Светлина, Егвийн наистина трябваше да се върне скоро. Намазана с масло сребруша! Проклета намазана с масло сребруша!

Армията обкръжаваше лагера на Айез Седай в широк пръстен, но Сюан се намираше от другата страна на пръстена спрямо Брин. Имаше половин час ходене до командния му пост. За щастие един колар, който караше товар провизии, донесени през портал, нисък набит мъж с посребряла коса, веднага се съгласи да я повози с ряпата, макар да изглеждаше озадачен защо не е взела кон, както й се полагаше като на Айез Седай. Е, не беше чак толкова далече, а возенето със зеленчуци беше далеч по-малко унизително от това да си принудена да се друсаш на конски гръб. Само да посмееше Гарет Брин да мрънка за закъснението й, здравата щеше да го нахока, да!

Облегна се на един чувал, провеси крака от задницата на фургона и докато той се катереше по полегатия склон, загледа лагера на Айез Седай и белите му, организирани като град палатки. В пръстен около него беше армията, с по-малки палатки в спретнати редици, а около тях беше нарастващият кръг от цивилни, съпътстващи войниците.

Зад всичко това пейзажът беше кафяв, зимните снегове се бяха стопили, но пролетни стръкове бяха поникнали съвсем нарядко. Околността беше прошарена с горички дъбов шубрак. Сенки из долините и виещ се от комините дим издаваха далечните селца. Изненадващо беше колко близки и ласкави изглеждаха тези степни земи. Когато за първи път бе дошла в Бялата кула, беше сигурна, че никога няма да заобича този лишен от морски простор и забутан в сушата край.

Вече бе преживяла повече в Тар Валон, отколкото в Тийр. Понякога й беше трудно да си спомни онова момиче, което беше кърпило мрежи и бе излизало рано сутрин на тралене с баща си. Беше се превърнала в нещо друго, в жена, която търгуваше с тайни вместо с риба.

Тайни. Могъщи, опасни тайни. Бяха се превърнали в нейния живот. Никаква любов — освен момичешките увлечения. Никакво време за оплитания във връзки, малко място за приятелства. Беше се съсредоточила само върху едно: да намери Преродения Дракон. Да му помага, да го напътства, с надеждата да го контролира.

Моарейн беше загинала в преследване на същата цел, но тя поне беше могла да излезе навън и да види света. Сюан беше остаряла — духом, ако не телом — затворена горе в Кулата, докато дърпаше нишките си и подбутваше света в правия път. Беше направила нещо добро. Времето щеше да покаже дали усилията й са били достатъчни.

Не съжаляваше за живота си. Да, в този момент, докато подминаваше военните палатки — дупки и разровени коловози по пътеката разтърсваха колата и тя дрънчеше като сухи рибешки кости в котле, — завиждаше на Моарейн. Колко пъти бе поглеждала навън към красивия, потънал в зеленина пейзаж, преди всичко да започне бързо да линее? Почти никога. Двете с Моарейн толкова здраво се бяха борили да спасят този свят… а накрая бяха останали без нищо, което да ги радва в него.

Може би Сюан бе направила грешка, като остана със Синята, за разлика от Леане, която се беше възползвала от усмиряването и Изцеряването им, за да се прехвърли към Зелената Аджа. „Не — помисли си, докато се друсаше на вмирисаната на горчива ряпа каруца. — Не, все още съм длъжна да работя за спасяването на този проклет свят.“ Нямаше да има прехвърляне към Зелената за нея. Макар че като си помислеше за Брин, съжаляваше, че Сините не бяха малко повече като Зелените в някои отношения.

Сюан Амирлин нямаше никакво време за любовни афери, но Сюан компаньонката? Насочването на хората с кротко манипулиране изискваше много повече умение от натиска над тях с властта на Амирлинския трон и освен че се оказваше по-ефективно, я освобождаваше от смазващото бреме на отговорността, което беше носила през годините, докато оглавяваше Бялата кула. Дали пък в живота й нямаше и малко място за още някои промени?

Фургонът стигна до другия край на войсковия лагер и тя тръсна глава, ядосана на собствената си глупост, скочи долу и кимна благодарно на коларя. Да не би да беше някакво си момиченце, едва пораснало за първия си пълен ден тралене на черна риба? Нямаше полза да мисли по този начин за Брин. Най-малкото не и точно сега. Твърде много работа имаше.