Тръгна по външния край на лагера, войнишките палатки се падаха от лявата й страна. Стъмваше се и фенерите, които горяха ценно масло, осветяваха безредно разхвърляните колиби и палатки отдясно. Пред нея, откъм страната на армията, се издигаше малка кръгла палисада. Не заграждаше цялата армия — всъщност побираше само петдесетина офицерски палатки и няколко големи командни тенти. Трябваше да действа като укрепление при извънредно положение, а постоянно — като оперативна база: Брин държеше да има физическа преграда, която да отделя по-големия лагер от мястото, където провеждаше съвещанията с офицерите си. Иначе при бъркотията в цивилния лагер и при толкова дългата граница за патрулиране щеше да е много лесно до командните му палатки да проникнат шпиони.
Палисадата не беше довършена, но работата напредваше бързо. Може би Брин щеше да реши да огради цялата армия след време, ако обсадата се проточеше дълго. Засега обаче смяташе, че този малък укрепен команден пост не само ще внушава сигурност на войниците, но и ще затвърждава авторитета на офицерите.
Високите осем стъпки дървени стълбове се издигаха от земята в плътна редица като застанали рамо до рамо стражи, с изпънати към небето заострени върхове. При поддържане на обсада обикновено имаше достатъчно човешка сила за такава работа. Стражите при портата на палисадата знаеха, че трябва да я пуснат, и тя бързо се отправи към палатката на Брин. Наистина я чакаше много пране, но повечето щеше да изчака до сутринта. След стъмване трябваше да се срещне с Егвийн в Тел-айеран-риод, а залезът вече започваше да гасне.
Палатката на Брин както винаги беше огряна с едва мъждукаща светлина. Докато хората отвън разхищаваха маслото си на поразия, на него му се свидеше. Повечето му хора живееха по-добре от него. Глупав човек. Сюан нахлу в палатката, без да се обади. Ако се окажеше толкова глупав, че да се преоблича, без да иде зад паравана, щеше да си е заслужил да го видят.
Той седеше зад писалището си и работеше на светлината на единствената запалена свещ. Като че ли четеше донесения на съгледвачи.
Сюан изсумтя и остави платнището на входа да се спусне зад нея. Една лампа нямаше запалена! Какъв човек!
— Ще си съсипеш очите от четене на толкова оскъдна светлина, Гарет Брин.
— Чел съм на светлината на свещ през повечето си живот, Сюан — отвърна той и отгърна страницата, без да вдига глава. — И мога да те уверя, че зрението ми си е същото, както когато бях момче.
— О? Искаш да ми кажеш, че зрението ти си е било лошо поначало?
Брин се усмихна, но продължи да чете. Сюан изсумтя отново, по-силно този път, за да е сигурна, че ще чуе. После запреде кълбо светлина и я отпрати във въздуха до писалището. Глупак. Нямаше да го остави да ослепее толкова, че да падне в битка от нападение, което не е видял. След като нагласи светлината до главата му — може би прекалено близо, защото го принуди рязко да се дръпне настрани, — отиде да събере прането от въжето за сушене, изпънато през средата на палатката. Не беше възразил, че използва
— Някаква жена от лагера вън говори днес с мен — каза Брин и вдигна нова купчина страници. — Предложи ми перачески услуги. Каза, че организирала група перачки в лагера, и твърдеше, че може да пере дрехите ми по-бързо и ефикасно от една разсеяна слугиня.
Сюан замръзна и го погледна крадешком. Брин прелистваше страниците. Волевата му брадичка бе осветена отляво от равномерната светлина на сферата, а отдясно — от мъждукащата светлина на свещта. Възрастта придаваше немощ на някои мъже и правеше други да изглеждат уморени или занемарени. Брин просто бе станал изящен като колона, изваяна от майстор каменоделец и оставена след това на стихиите. Възрастта не беше намалила ефективността или вътрешната му сила. Просто му беше придала характер, бе запрашила със сребро слепоочията му и нашарила суровото му лице с бръчиците на мъдростта.
— И ти какво каза на тази жена? — попита тя.
Брин отгърна следващата страница.
— Казах й, че съм доволен как ме перат. — Вдигна очи към нея. — Трябва да призная, че съм изненадан, Сюан. Допускал бях, че една Айез Седай може и да разбира нещичко от пране, но униформите ми рядко са притежавали такова чудесно съчетание от стегнатост и удобство. Заслужаваш похвала.
Сюан се извърна, за да не я види, че се изчервява. Глупак! Тя беше карала крале да й падат на колене! Манипулираше Айез Седай и замисляше как да избави човечеството! А той я хвалеше за уменията й като
Работата бе в това, че от устата на Брин похвалата звучеше сериозно. Той не гледаше с презрение на перачките или на момчетата, разнасящи съобщения. Отнасяше се с всички равнопоставено. В очите на Гарет Брин човек не печелеше престиж с това, че е крал или кралица. Печелеше уважението му с това, че спазва клетвите си и изпълнява дълга си. За него похвала за добро пране бе толкова сериозна, колкото и медал за войник, който не е отстъпил от позицията си срещу противника.
Обърна се пак към него. Брин продължаваше да я гледа. Глупав мъж! Тя взе припряно още една от ризите му и започна да я сгъва.
— Така и не ми обясни задоволително защо наруши клетвата си — рече той.
Сюан замръзна, взряна в нашарената със сенките на висящото на въжето пране задна стена на палатката.
— Мислех, че си разбрал — отвърна му и продължи да сгъва ризата. — Получих важно сведение за Айез Седай в Салидар. Освен това не можех току-така да оставя Логаин да избяга, нали? Трябваше да го намеря и да го пратя в Салидар.
— Това са извинения — рече Брин. — О, знам, че са верни. Но ти си Айез Седай. Не можеш да приведеш четири факта и с тях да прикриеш същинската истина така ефективно, както друг би го направил с лъжи.
— Твърдиш, че съм лъжкиня ли? — тросна се тя.
— Не. Само клетвонарушителка.
Тя присви очи. Добре, щом толкова държеше, щеше да му каже суровата…
Поколеба се. Той я гледаше, окъпан от сиянието на двете светлини, замислено. Сдържано, но не обвинително.
— Този въпрос ме привлече тук, знаеш ли — заговори Брин. — Затова те преследвах по целия път. Затова най-сетне се заклех на тези бунтовнички Айез Седай, макар да нямах никакво желание да се въвличам в поредна война при Тар Валон. Направих го, защото трябваше да разбера. Трябваше. Защо? Защо жената с онези очи — онези страстни, терзаещи очи — нарушава клетва.
— Казах ти, че щях да се върна и да изпълня онази клетва. — Сюан отново се извърна от него и тръсна ризата, за да махне гънките.
— Поредното оправдание — промълви той. — Пореден отговор от Айез Седай. Никога ли няма да науча пълната истина от теб, Сюан Санче? Някой изобщо чувал ли я е?
Въздъхна и тя чу как прошумоляха страниците — светлината на свещта леко потрепна, — щом се върна към донесенията.
— Докато все още бях Посветена в Бялата кула — заговори тихо Сюан, — бях едно от четирите присъствали лица, когато едно Прорицание възвести предстоящото раждане на Преродения Дракон на склоновете на Драконова планина.
Шумоленето секна.
— Една от другите две присъствали умря на място — продължи Сюан. — Другата също умря скоро след това. Убедена съм, че тя — самата Амирлински трон — беше убита от Черната Аджа. Да, тя съществува. Ако кажеш на който и да било, че съм го признала, ще ти отрежа езика.
— Все едно. Преди да издъхне, Амирлин прати Айез Седай да търсят Дракона — продължи Сюан. — Една по една, тези жени изчезнаха. Черните трябва да са изтръгнали имената им с изтезания от Тамра, преди да я убият. Тя нямаше да ги издаде така лесно. Още потръпвам, като си помисля какво ли е преживяла.
— Скоро останахме само две, които знаеха. Моарейн и аз. Ние не трябваше да чуем Прорицанието. Бяхме само Посветени, случайно се бяхме озовали в стаята. Вярвам, че Тамра по някакъв начин е успяла да затаи имената ни от Черните, защото иначе несъмнено щяхме да бъдем убити като другите… Така останахме двете. Единствените две в целия свят, които знаеха какво предстои. Или поне единствените две, които
