Буря се надига

в края на пътя си от хиляди мили щеше да е в опасност. Там смяташе да се хвърли сам срещу Сянката, като самотна стрела, пусната срещу тухлен зид…

„Не! — помисли си тя. — Той няма да е сам. Ще се погрижа за това.“

— Е, добре — отрони Нинив и с усилие се съсредоточи. — Да продължим.

Не показваше уважение към Дайгиан. Просто й правеше услуга, като я отвличаше от скръбта. Така поне го беше обяснила Кореле. Срещата им определено не беше в полза на Нинив. Тя нямаше какво да доказва. Беше Айез Седай, все едно какво си мислеха или намекваха другите.

Всичко това беше само игра, за да помогне на Дайгиан. Толкова. Нищо повече.

— Ето го осемдесет и първия сплит — заяви Бялата.

Блясъкът на сайдар лумна около нея и тя преля, изпридаше много сложен сплит от Огън, Въздух и Дух. Сложен, но безполезен. Сплитът създаде във въздуха три горящи пръстена, които заблестяха с необичайна светлина, но какъв беше смисълът от това? Нинив вече знаеше как да прави огнени кълба и топки от светлина. Защо трябваше да си губи времето в учене на сплитове, които повтаряха онова, което вече знаеше, само че по много по-сложен начин? И защо всеки пръстен трябваше да е с малко по-различен цвят?

Нинив махна безразлично с ръка и повтори сплита съвсем точно.

— Честно, това ми изглежда най-безполезното от всичко досега! Какъв е смисълът им изобщо?

Дайгиан нацупи устни. Нищо не отвърна, но Нинив разбра, че според нея всичко това би трябвало да е много по-трудно за нея, отколкото беше всъщност. Най-сетне Бялата проговори:

— Не може да ти се каже много за изпитанието. Единственото, което мога да кажа, е, че трябва да повториш тези сплитове точно и да го правиш, докато си подложена на най-голямо разсейване. Когато му дойде времето, ще разбереш.

— Съмнявам се — изсумтя Нинив и повтори сплитовете още три пъти, докато говореше. — Защото — както мисля, че съм ти казала вече сто пъти — аз няма да минавам през изпитанието. Аз вече съм Айез Седай.

— Разбира се, че си, скъпа.

Нинив стисна зъби. Когато се беше обърнала към Кореле — уж от Аджата на самата Нинив, — тя бе отказала да я приеме за равна. Беше учтива, разбира се, нещо присъщо за Кореле, но намекът беше съвсем ясен. Дори беше проявила съчувствие. Съчувствие! Сякаш Нинив имаше нужда от съжалението й. Беше намекнала, че ако Нинив знае стоте сплита, които всяка Посветена учи за изпитанието си за Айез Седай, това може би ще помогне да получи признание.

Проблемът бе, че това поставяше Нинив в положение, в което се отнасяха с нея едва ли не пак като с ученичка. Тя наистина разбираше ползата да знае стоте сплита — твърде малко време беше прекарала в ученето им и буквално всяка Сестра знаеше това. Но това, че приемаше уроците, не означаваше, че признава, че се вижда като ученичка!

Посегна към плитката си, но бързо се спря. Видимото издаване на емоции бе друг фактор, който влияеше на отношението на другите Айез Седай към нея. Да имаше поне и тяхното лишено от възраст лице! Ба!

Следващият сплит на Дайгиан изпука във въздуха, а самият сплит отново се оказа ненужно сложен. Нинив го повтори почти без да се замисли и в същото време го запамети.

Дайгиан се загледа за миг в сплита с някак отчужден поглед.

— Какво има? — попита сприхаво Нинив.

— Мм? О, нищо. Просто… последния път, когато направих този сплит, беше, за да стресна… аз… все едно.

Ибин. Бившият й Стражник беше млад, най-много шестнайсетгодишен, и тя си го беше обичала много. Ибин и Дайгиан си бяха играли на разни игри по-скоро като момче и по-голямата му сестра, отколкото като Айез Седай и Стражник.

„Младеж само на шестнайсет — помисли Нинив. — Мъртъв. Трябваше ли Ранд да ги набира толкова млади?“

Лицето на Дайгиан се стегна. Владееше чувствата си много по-добре, отколкото Нинив щеше да се научи някога.

„Светлината дано да даде никога да не се окажа в нейното положение — помисли си тя. — Поне за още много, много години.“ Лан все още не й беше Стражник, но беше решила твърдо да го направи такъв колкото може по-скоро. Беше й съпруг в края на краищата. Още я беше яд, че Миреле държеше връзката.

— Бих могла да ти помогна, Дайгиан — заговори тя и сложи ръка на коляното на другата жена. — Ако опитам с Цяра, може би…

— Не — отсече Бялата.

— Но…

— Съмнявам се, че можеш да ми помогнеш.

— Всичко може да се Изцери — настоя Нинив упорито. — Дори и да не знаем все още как. Всичко освен смъртта.

— И какво ще направиш, скъпа? — попита Дайгиан и Нинив се зачуди дали нарочно отказва да я нарече по име, или е несъзнателно заради особените им отношения. Не можеше да използва „Чедо“ като с истинска Посветена, но да я нарече „Нинив“ щеше да е признание за равенство.

— Бих могла да направя нещо — каза Нинив. — Тази болка, която изпитваш, трябва да е резултат от връзката и следователно да има нещо общо с Единствената сила. Ако Силата ти причинява болка, значи Силата може и да отнеме болката.

— А защо трябва да го искам? — попита Дайгиан, отново се беше овладяла.

— Ами… ами, защото е болка. Боли.

— Трябва да боли — отвърна Дайгиан. — Ибин е мъртъв. Ти дали ще поискаш да забравиш болката си, ако изгубиш онзи свой тромав великан? Ще поискаш ли да се изрежат чувствата към него като някакво развалено парче месо от иначе доброто печено?

Нинив отвори уста да отвърне, но спря. Щеше ли да го стори? Не беше толкова просто — чувствата й към Лан бяха истински, а не заради връзката. Той беше мъжът й и тя го обичаше. Дайгиан беше привързана към Стражника си, но нейното беше обич на леля към любимия й племенник. Не беше същото.

Но все пак… щеше ли Нинив да поиска да махнат болката й? Затвори уста, осъзнала изведнъж справедливостта в думите на Дайгиан.

— Разбирам. Извинявай.

— Няма нищо, скъпа — отвърна Дайгиан. — Логиката на това понякога ми се струва проста, но се боя, че други не го разбират. Всъщност би могло да се твърди, че логиката тук зависи от момента и от индивида. Да ти покажа ли следващия сплит?

— Да, моля те — отвърна Нинив и се намръщи. Самата тя бе толкова могъща в Силата — най-могъщата от живите, — че рядко се замисляше за дарбата си. Също както някой много висок човек не обръща внимание колко са високи другите. Всички са по-ниски от него, тъй че различните им ръстове са без значение.

Какво ли беше да си като тази жена, която беше прекарала по-дълго като Посветена от всички други, откакто се помнеше Бялата кула? Жена, която с голяма мъка си беше спечелила шала, и то с ходатайство, както казваха мнозина? Дайгиан трябваше да показва почит към всички други Айез Седай. Ако две Сестри се срещнеха, Дайгиан винаги беше по-низшата. Ако се съберяха повече от две Сестри, Дайгиан им поднасяше чая. Пред по-могъщите от нея се очакваше да пълзи и раболепничи. Е, не чак това, Айез Седай беше все пак, но…

— Има нещо грешно в тази система, Дайгиан — отрони разсеяно Нинив.

— С изпитанието ли? Изглежда уместно да съществува някакъв вид изпит, който да определи стойността ти, а изпълнението на трудни сплитове под силен стрес според мен запълва тази нужда.

— Нямах предвид това — каза Нинив. — Имам предвид системата, която определя как да се отнасяме. Помежду си.

Дайгиан се изчерви. Не беше редно да се обсъжда силата на друга Сестра, по никакъв начин. Но пък Нинив изобщо не я биваше в съобразяването с очакванията на другите. Особено когато очакваха