Буря се надига

— Ти… сигурна ли си? Как са мислите ти?

„Мисли си, че съм се прекършила под напрежението — осъзна Егвийн. — Бие ме, а аз се смея.“

— Мислите ми са добре — каза тя. — Не се смея, защото съм прекършена, Силвиана. Смея се, защото е нелепо да ме биеш.

Лицето на Наставничката помръкна.

— Не можеш ли да го разбереш? — попита Егвийн. — Не чувстваш ли болката? Агонията да гледаш как Кулата рухва около теб? Може ли какъвто и да е бой да се сравни с това?

Силвиана не отвърна.

„Разбирам — помисли Егвийн. — Не осъзнавах какво всъщност правят айилките. Мислех си, че просто трябва да съм по-твърда и това ще ме научи да се смея на болката. Но изобщо не е твърдостта. Не твърдостта ме кара да се смея. Разбирането е.“

Да остави Кулата да пропадне, да позволи Айез Седай да се провалят — болката от това щеше да я унищожи. Трябваше да го спре, защото тя беше Амирлинският трон.

— Не мога да откажа да те наказвам — каза Силвиана. — Разбираш това.

— Разбира се — отвърна Егвийн. — Но моля те, напомни ми нещо. Какво беше онова, дето го каза за Шемерин? Защо Елайда й смъкна шала накрая?

— Защото Шемерин го прие — отвърна Силвиана. — Отнесе се към себе си все едно, че наистина е изгубила шала. Не се бори за него.

— Аз няма да направя същата грешка, Силвиана. Елайда може да каже каквото си иска. Но това няма да промени същината ми, нито на която и да било от нас. Дори да се опита да промени Трите клетви, ще ги има тези, които ще се опълчат, които ще държат на правотата. И тъй, когато ме биеш, биеш Амирлинския трон. А това би трябвало да е достатъчно смешно, за да разсмива и двете ни.

Наказанието продължи и Егвийн прегърна болката, прие я в себе си, прецени, че е несъществена, и нетърпеливо зачака наказанието да свърши.

Имаше още много работа.

Глава 3Пътищата на честта

Авиенда клечеше в тревата със сестрите си по копие и неколцина съгледвачи от Вярната кръв на билото на ниския хълм и гледаше бежанците долу. Жалка сган бяха тези домански влагоземци, със зацапаните им лица, които не бяха виждали шатра-потилня от месеци, и с измъчените им деца, твърде прегладнели, за да могат дори да заплачат. Едно унило муле теглеше единствената кола сред стотиците тътрещи се хора. Онова, което не бяха струпали във возилото, го носеха. Не че беше много — и едното, и другото. Мъкнеха се на север по трасе, което трудно можеше да се нарече път. Може би имаше село натам. Може би просто бягаха от несигурността на крайбрежните земи.

Хълмистият пейзаж беше гол, ако не се брояха малките групи дървета. Бежанците не бяха видели Авиенда и спътниците й, въпреки че бяха на по-малко от сто крачки от тях. Тя изобщо не разбираше как може влагоземците да са толкова слепи. Не наблюдаваха ли, не забелязваха ли странности на хоризонта? Не можеха ли да схванат, че преминаването толкова близо до било на хълм просто привлича съгледвачи, които да ги дебнат? Трябваше да са подсигурили хълма със свои съгледвачи, преди да се доближат до него.

Все едно ли им беше? Авиенда потръпна. Как може на човек да му е все едно, че нечии очи го следят, очи, които може да са на мъж или на Дева, държаща копие? Толкова ли нетърпеливи бяха да се събудят от съня? Авиенда не се боеше от смъртта, но пък има много голяма разлика между това да прегърнеш смъртта и да я пожелаеш, нали?

„Градовете — помисли си тя. — Те са проблемът.“ Градовете бяха вмирисани, гноясали места, като рани, които никога не зарастват. Някои бяха по-добри от другите — Елейн беше свършила възхитителна работа с Кемлин, — но и най-добрите побираха твърде много хора и ги учеха да живеят удобно, като стоят на едно място. Ако онези бежанци долу бяха привикнали да пътуват и се бяха научили да използват собствените си крака, вместо да разчитат на коне, както толкова често правеха влагоземците, тогава нямаше да им е толкова трудно да напускат градовете си. Сред айилците занаятчиите бяха обучени да се защитават сами, децата можеха да живеят дни наред из околностите и дори ковачите можеха да пропътуват бързо големи разстояния. Цяла септа можеше да се отправи на път за час, понесли всичко, което имат, на гърбовете си.

Влагоземците бяха странни, несъмнено. Но все пак тя изпита жал към бежанците и това я изненада. Въпреки че не беше безсърдечна, дългът й беше свързан с друго, с Ранд ал-Тор. Никаква причина нямаше да я боли сърцето за група влагоземци, които дори не познаваше. Но времето, преживяно с нейната първосестра, Елейн Траканд, я беше научило, че не всички влагоземци са меки и слаби. Повечето бяха обаче. Имаше джи в това да си грижлива към онези, които не могат сами да се грижат за себе си.

Докато наблюдаваше бежанците, Авиенда се опитваше да ги види така, както щеше да ги види Елейн, но все още й беше трудно да разбере нейната форма на водачество. Не беше простото водачество на група Деви в набег — онова бе едновременно инстинктивно и ефикасно. Елейн нямаше да наблюдава тези бежанци за признаци за опасност или за скрити между тях войници. Елейн щеше да изпитва отговорност към тях, макар и да не бяха от собствения й народ. Щеше да намери начин да им прати храна, може би да използва бойците си, за да осигурят безопасен район, където да се заселят — и с това да осигури мира на тази страна за себе си.

Някога Авиенда щеше да остави подобни мисли за главатари на кланове и Надзорници на покрива. Но вече не беше Дева и бе приела това. Тъй че вече живееше под друг покрив. Беше я срам, че толкова дълго се бе съпротивлявала на промяната.

Но това й създаваше един проблем. Каква чест бе останала вече за нея? Вече не беше Дева, нито беше съвсем Мъдра. Цялата й самоличност беше свързана с копията, същността й бе всечена в стоманата им толкова сигурно, колкото въглеродът, който ги беше втвърдил. От дете беше отраснала с убедеността, че ще бъде Фар Дарейз Май. Всъщност при първата възможност се беше вляла в Девите. Горда беше с живота си и с живота на своите сестри на копието. Щеше да служи на своя клан и септа до деня, в който най-сетне паднеше под копието, докато не изкапеше и последната й вода върху сухата, напукана пръст на Триделната земя.

Но това тук не беше Триделната земя и тя беше чула някои алгай’д’сисвай да умуват дали айилците изобщо ще да се върнат там. Животът им се беше променил. Тя не вярваше на промяната. Промяната не можеш да я издебнеш, нито да я намушкаш. Промяната беше по-безшумна от всеки съгледвач, по-опасна от всеки убиец. Не, изобщо не й вярваше, но щеше да я приеме. Щеше да научи прийомите на Елейн и как да мисли като вожд.

Щеше да намери чест в новия си живот. Все някак.

— Те не са заплаха — прошепна Хейрн, присвит с мъжете от Вярната кръв от другата страна на Девите.

Руарк наблюдаваше бежанците настръхнал.

— Мъртвите крачат по земята — заговори вождът на клана Таардад — и хора падат произволно под злото на Заслепителя на зрака, кръвта им е покварена като водата на лош кладенец. Тия там може да са бедни хора, побягнали от разрухата на войната. Или може да са нещо друго. Държим се на разстояние.

Авиенда гледаше все по-смаляващата се в далечината колона бежанци. Не мислеше, че Руарк е прав. Тези не бяха никакви призраци или чудовища. В тях винаги имаше нещо… нередно. Нещо, от което я полазваха тръпки, все едно че някой всеки момент ще я нападне.

Все пак Руарк беше благоразумен. Беше се научил да е предпазлив в Триделната земя, където и най- малката клонка може да те убие. Групата айилци се отдръпна от билото и се спусна в покритата с излиняла трева равнина. Макар и след толкова месеци, преживени във влажните земи, за Авиенда пейзажът все още изглеждаше странен. Дърветата тук бяха високи и с дълги клони, с твърде много пъпки по тях. Когато навлязоха в ивиците прежълтяла пролетна трева сред нападалите зимни листа, всичко като че ли беше толкова пълно с вода, че тя почти очакваше стръковете и листата да се пръснат под ходилата й. Знаеше, че според влагоземците тази пролет е започнала неестествено бавно, но земята все пак вече беше по-тучна,