Буря се надига

ме.

Мейдани вдигна очи и я изгледа.

— Как… как го правиш това? Казват, че те наказват по три, по четири пъти на ден, че между всяко наказание ти трябва Цяр, за да могат да те бият още. Как можеш да го понесеш?

— Понасям го, защото трябва — отвърна Егвийн и отпусна ръката си. — Така, както всички правим каквото трябва. Твоята служба тук да наблюдаваш Елайда е трудна, разбирам го, но знай, че работата ти се забелязва и одобрява.

Не знаеше дали Мейдани наистина е изпратена да шпионира Елайда, но винаги беше добре за една жена да мисли, че страданието й е за добра цел. Казаното като че ли се оказа подходящо, защото Мейдани изправи рамене, окуражи се и кимна.

— Благодаря ти.

Елайда се връщаше зад трите си слугини.

— Повикай ме — отново заповяда Егвийн на Мейдани, шепнешком. — Аз съм една от малкото в тази Кула, която има добро оправдание да се движи между отсеците на различните Аджи. Мога да помогна да се изцери това, което беше прекършено, но ще ми трябва помощта ти.

Мейдани се поколеба, след това кимна.

— Добре.

— Ти! — сопна се Елайда и пристъпи към Егвийн. — Вън! И да кажеш на Силвиана да те напердаши така, както никога не е пердашила жена преди! Искам да те накаже, после да те Изцери на място и отново да те набие! Върви!

Егвийн се изправи и даде кърпата на една от слугините. После тръгна към вратата.

— И не си мисли, че непохватността ти ще ти позволи да се измъкнеш от задълженията си — продължи зад нея Елайда. — Ще се върнеш тук и ще ме обслужиш на друга дата. И ако пак разлееш и една капка, ако изтървеш и една трошица, ще заповядам да те заключат в килия без прозорци и светлина за цяла неделя. Разбра ли?

Егвийн излезе. Тази жена… що за Айез Седай беше, да не може да наложи пълен контрол над емоциите си?

Но пък и самата тя бе изгубила контрол. Изобщо не биваше да си позволи да стигне дотам, че да разлее супата. Беше подценила колко възмутителна може да е Елайда, но това повече нямаше да се случи. Успокои се, като вдишваше и издишваше дълбоко. Гневът не й помагаше. Не се вбесяваш на пора, който се е промъкнал в двора ти и ти яде кокошките. Просто слагаш капан. Гневът беше безсмислен.

С вмирисани още на пипер и подправки ръце, тя се отправи към най-долния етаж, към трапезарията на новачките до главната кухня. Беше работила често в тази кухня през последните девет дни — от всяка новачка се изискваше да дава наряд там. Миризмата — на пушек, на къкрещи супи и силни сапуни без аромати — й беше много позната. Миризмите всъщност не бяха кой знае колко различни от тези в бащиния й хан в Две реки.

Варосаното помещение беше празно, по масите нямаше никого, но на една имаше малък поднос, покрит с капак от котле да държи яденето топло. Там беше и възглавничката, оставена от новачките да омекоти коравата пейка. Егвийн се приближи, но както винаги пренебрегна възглавничката, макар да беше благодарна за жеста. Седна и вдигна капака. За жалост имаше само купа със същата кафеникава супа. И намек нямаше от печеното, соса и тънкия боб в масло, които допълваха храната на Елайда.

Все пак беше храна и стомахът на Егвийн бе благодарен за нея. Елайда не беше заповядала незабавно да отиде за наказание, тъй че заповедта на Силвиана беше първа по важност.

Започна да се храни кротко, съвсем сама. Супата наистина беше лютива и имаше толкова пипер, на колкото и миришеше, но тя нямаше нищо против. Всъщност си беше много добра. Бяха й оставили и достатъчно хляб, макар и само крайшници. Общо взето не беше лошо ядене за човек, който си е мислил, че може да не получи нищо.

Хранеше се замислено, заслушана как Лейрас и слугините й дрънчат с котли и мият в другата стая и изненадана колко спокойна се чувства. Беше се променила. Нещо в нея бе станало различно. Наблюдаването на Елайда, най-сетне сбъднатата среща с жената, която й беше съперничка през всичките тези месеци, я бе принудила да погледне на това, което правеше, в нова светлина.

Беше си представяла, че ще подрони устоите на Елайда и ще наложи контрол над Бялата кула отвътре. Сега осъзнаваше, че изобщо не е нужно да подронва Елайда. Тя беше напълно способна да го направи сама. Ами че Егвийн можеше да си представи реакцията на Заседателките и главите на Аджите, когато Елайда обяви намерението си да промени Трите клетви!

Елайда рано или късно щеше да се катурне, със или без помощта на Егвийн. Дългът на Егвийн, като Амирлин, не беше да ускорява това падане… а да направи всичко, което е по силите й, за да задържи Кулата и обитателките й единни. Не можеха да си позволят да се цепят повече. Дългът й бе да не допусне хаосът и разрухата да застрашат всички, да пресъгради Кулата. Докато отопваше купата с последния залък, осъзна, че трябва да направи всичко, което може, за да е сила за Сестрите в Кулата. Още повече че времето летеше. Какво правеше Ранд без наставничество? Кога щяха сеанчанците да нападнат на север? Трябваше да прекосят Андор, за да стигнат до Тар Валон, а каква разруха щеше да причини това? Разбира се, имаше време да укрепи Кулата, преди атаката да е дошла, но нямаше нито миг за губене.

Отнесе купата, подноса и капака в кухнята и ги изми, с което си спечели одобрителното кимване на яката Наставница на кухните, след това тръгна към кабинета на Силвиана. Трябваше да приключи с наказанието бързо. Все още имаше намерение да посети тази вечер Леане, както й беше станало навик.

Почука, влезе и завари Силвиана на писалището — прелистваше дебел том на светлината на два сребърни светилника. Щом влезе, Силвиана отбеляза страницата с малка ивица червен плат и затвори тома. На похабената корица пишеше: „Размисли за разгарящия се пламък“, история за издигането на различни Амирлин. Любопитно.

Егвийн седна на столчето пред писалището — без да трепне от жегналата я веднага остра болка в гърба — и заговори спокойно за вечерта, като пропусна факта, че беше разляла супата нарочно. Каза обаче, че станало, понеже Елайда заговорила за промяна в Трите клетви.

Силвиана като че ли доста се замисли над това.

— Е — отрони накрая, стана и взе ремъка, — щом Амирлин казва така.

— Да, така казвам — отвърна Егвийн, стана и вдигна полите и долната си риза.

Силвиана се поколеба, а след това пердахът започна. Странно, Егвийн не изпита желание да извика. Болеше я, разбира се, но просто не можеше да запищи. Колко нелепо бе наказанието!

Спомни си болката, която изпитваше, докато гледаше минаващите по коридорите Сестри, как се поглеждаха една друга със страх, подозрение и недоверие. Спомни си болката, докато сервираше на Елайда и трябваше да си държи езика зад зъбите. И си спомни пълния ужас от идеята всяка в Кулата да бъде обвързана с клетва да се подчинява на такава тиранка.

Спомни си съжалението към горката Мейдани. Никоя Сестра не заслужаваше да се отнасят с нея така. Затворът беше едно. Но да пребиеш една жена, да се подиграваш с нея, да й намекваш за предстоящото изтезание? Беше непоносимо.

Всяко от тези неща беше болка вътре в нея, нож в гърдите, който пронизваше сърцето. Докато боят продължаваше, осъзна, че нищо, което направят с тялото й, не може изобщо да се сравни с душевната болка, която изпитваше, докато гледаше как Бялата кула страда под властта на Елайда. Сравнен с тези вътрешни терзания боят беше нелеп.

И тя започна да се смее.

Не беше насилен смях. Не беше смях на непокорство. Беше смехът на неверието. На изумлението. Как можеше да си мислят, че боят ще реши каквото и да било? Беше нелепо!

Пердашенето спря. Егвийн се обърна. Разбира се, че не беше свършило!

Силвиана я гледаше с угрижена физиономия.

— Чедо? — попита тя. — Добре ли си?

— Съвсем добре съм.