Буря се надига

малко дланите й се смъкнаха на кръста му и главата й се отпусна на рамото му. Усети безпокойството й за него през връзката им.

„Стомана“, помисли си.

— Знам, че не обичаш… — започна Мин.

— Клоните — прекъсна я той и кимна към отворения прозорец. — Виждаш ли онези борове, точно до лагера на Башийр?

— Да, Ранд. Но…

— Люлеят се не както трябва — каза Ранд.

Мин замълча и макар да не реагира външно, връзката донесе до него жилото на тревога. Прозорецът им беше на горния етаж на имението и отвън срещу тях над лагера плющяха три знамена: Знамето на Светлината и Драконовото знаме на Ранд, и много по-малкият син флаг с трите червени цветчета „кралски петак“, знак за присъствието на Дома Башийр. И трите се развяваха гордо… но точно до тях игличките на боровете се вееха в обратната посока.

— Тъмният се раздвижва, Мин — каза Ранд. Можеше почти да допусне, че тези ветрове са заради собственото му естество на тавирен, но пък събитията, които той предизвикваше, винаги бяха възможни. Но вятърът да духа в две посоки едновременно… добре, можеше да види сбърканото в движението на боровете, въпреки че му беше трудно да различи отделните иглички. Зрението му не беше същото след нападението, когато изгуби ръката си. Беше все едно, че… все едно, че гледа през вода и вижда изкривени очертания. Подобряваше се, но бавно.

Тази постройка беше поредната от дългата верига чифлици, имения и други закътани скривалища, които бе използвал през последните няколко недели. Трябваше да продължава да се движи, да прескача от едно място на друго след провалената среща със Семирага. Да спечели време, за да обмисли, да прецени нещата — и може би да обърка противниците, които можеше да го търсят. Имението на лорд Алгарин в Тийр беше компрометирано. Жалко. Добро място за отсядане беше. Но Ранд трябваше да продължи да се мести.

Салдейците на Башийр бяха вдигнали лагер в зеленината на имението — откритата ивица трева отпред, обкръжена от ели и борове. Да я нарече човек „зеленина“ в днешно време звучеше иронично. Дори преди да дойде войската не беше зелена — излиняла кафява зимна трева, само тук-там с колебливо покълнали млади стръкове, и те вече пожълтели и отъпкани от конски копита и мъжки ботуши.

Моравата бе покрита с шатри. От позицията на Ранд на втория етаж спретнатите им редици му приличаха на квадрати на игрално табло на камъчета. Войниците бяха забелязали вятъра. Някои сочеха, други лъскаха брони, носеха ведра с вода при коневръзите, точеха мечове и върхове на пики. Добре поне, че още мъртвите не бяха тръгнали по земята. И най-коравите мъже можеше да загубят волята си, щом духовете почнеха да излизат от гробовете, а на Ранд му бе необходима силна армия.

Необходимост. Вече не ставаше въпрос за това какво му се иска или за какво жадува. Всичко, което правеше, бе съсредоточено само в необходимостта, а това, което му беше най-необходимо, бе животът на онези, които го следваха. Войници, които да воюват и да умират, да подготвят света за Последната битка. Тармон Гай-дон идеше. Това, което му беше необходимо, бе всички те да са достатъчно силни, за да победят.

Вляво, под хълма, на който бе разположен чифликът, лъкатушещ поток прорязваше земята, обрасъл с пожълтяла тръстика и сухи още дъбови шубраци. Малък поток, да, но чудесен източник на прясна вода за войската.

Ветровете внезапно се оправиха и знамената изплющяха встрани и се развяха в другата посока. Значи в края на краищата не игличките, а знамената се бяха държали сбъркано. Мин въздъхна тихо и той долови облекчението й, макар че все още бе притеснена за него. Това чувство бе станало постоянно напоследък. Усещаше го у всички тях, във всяко от четирите възелчета от чувства, скътани в тила му. Три за жените, на които бе позволил да се наместят там, едно за жената, която бе влязла против волята му. Една от тях сега се приближаваше: Авиенда, идваше от Руарк, за да се срещне с Ранд в господарската къща.

Всяка от тези четири жени щеше да съжали за решението си да се обвърже с него. Жалко, че той не можеше да съжали за решението си да им го позволи — или най-малкото за решението си да го позволи на трите, които обичаше. Но истината беше, че се нуждаеше от Мин, нужна му беше силата й и любовта й. Щеше да я използва, както използваше много други. Никакво място нямаше в душата му за съжаление. Жалко само, че не можеше да прогони гузната съвест толкова лесно.

„Илиена! — проплака далечен глас в главата на Ранд. — Обич моя…“ Луз Терин Теламон, Родоубиеца беше сравнително кротък този ден. Ранд се стараеше да не мисли много за нещата, казани от Семирага в деня, когато бе изгубил ръката си. Тя беше от Отстъпниците; щеше да каже всичко, ако решеше, че ще причини болка на жертвата й.

„Тя изтерза цял град, за да се докаже — прошепна Луз Терин. — Уби хиляда души по хиляда различни начина, за да види как писъците им ще се различават един от друг. Но рядко лъже. Рядко.“

Ранд потуши гласа.

— Ранд — промълви Мин. Съвсем тихо.

Той се извърна и я погледна. Беше жилава и мъничка и той често имаше чувството, че направо се извисява над нея. Късите й къдрици бяха тъмни… но не толкова тъмни, колкото дълбоките й, изпълнени с тревога очи. Както винаги бе облечена с палто и панталони. Днес бяха тъмнозелени, също като игличките на боровете отвън. Но сякаш в контраст с момчешката кройка, която харесваше, облеклото й бе украсено така, че да акцентира фигурата й. Маншетите й бяха обшити със сребърно везмо на цветчета, а изпод ръкавите й надзърташе дантела. Ухаеше смътно на лавандула, навярно от сапуна, който предпочиташе отскоро.

Защо хем носеше панталони, хем се гиздеше с дантели? Ранд отдавна се беше отказал да се опитва да разбере жените. Разбирането им нямаше да му помогне да стигне до Шайол Гул. Освен това не му трябваше да ги разбира, за да може да ги използва. Особено ако разполагаха с нужната му информация.

Стисна зъби. „Не. Има граници, които няма да престъпя. Има неща, които дори аз няма да направя.“

— Пак мислиш за нея — каза Мин почти обвинително.

Често се чудеше дали има такова нещо като връзка, действаща само еднопосочно. Готов беше много да даде за такава връзка.

— Ранд, тя е от Отстъпниците — продължи Мин. — Щеше да ни убие всичките, без изобщо да се замисли.

— Тя не искаше да ме убие — промълви Ранд, обърна се и се загледа отново през прозореца. — Искаше да ме задържи.

Мин се присви. Болка, тревога. Мислеше за извратения мъжки ай-дам, който Семирага беше донесла скришом, когато бе дошла превъплътена в Щерката на Деветте луни. Тер-ангреалът на Кацуан беше смъкнал маската на Отстъпницата и бе позволил на Ранд да познае Семирага. Или може би на Луз Терин да я познае.

Срещата бе приключила с това, че Ранд изгуби ръката си, но спечели една от Отстъпниците като своя пленничка. Последния път, когато се беше оказал в подобно положение, не беше свършило добре. Все още не знаеше къде се беше дянал Ашмодеан, нито защо беше побягнал, но подозираше, че е разкрил много от плановете и действията му.

„Трябваше да го убия. Трябваше да ги убия всичките.“

Ранд кимна. А след това се смрази. На Луз Терин ли бе тази мисъл, или негова? „Луз Терин — попита. — Тук ли си?“

Стори му се, че чу смях. Или може би беше хлип.

„Да те изгори дано! — помисли Ранд. — Говори ми! Времето идва. Трябва да знам онова, което знаеш ти. Как всъщност запечата затвора на Тъмния? Какво се обърка и защо затворът се пропука? Говори ми!“

Да, определено беше хлип, а не смях. С Луз Терин понякога бе трудно да се определи. Ранд продължаваше да мисли за мъртвия като за самостоятелна личност, независимо от твърденията на Семирага. Беше прочистил сайдин! Покварата се беше махнала и не можеше повече да засегне ума му. Той нямаше да полудее.

„Изпадането във временна лудост може да е… внезапно.“ Отново чу думите й, изречени така, че да ги чуят другите. Тайната му най-сетне бе разкрита. Но Мин беше имала видение с Ранд и друг мъж, слети. Не