Буря се надига

— Това си е опасен прецедент — отбеляза Магла. — Душата ми да изгори, много опасен!

— Да — съгласи се Романда; все така държеше под око пълзящото под платнището нещо. — Според мен е използвала горката Шемерин за пример, за да подготви Бялата кула за идеята за понижаване. Това ще й позволи да го използва срещу истинските си противнички.

Всички в палатката се умълчаха. Заседателките, които подкрепяха Егвийн, най-вероятно щяха да са първи в списъка на понижените, ако Елайда утвърдеше властта си и Айез Седай се обединяха.

— Мишка ли е това? — попита Сюан и посочи платнището.

— Много е малко — отвърна Романда. — Не е важно.

— Малко ли? — възкликна Лелейн и се наведе.

Романда се намръщи и отново хвърли поглед към пълзящата бучка. Наистина като че ли се беше уголемила. Всъщност…

Бучката внезапно се раздвижи и подскочи нагоре. Платнището се разцепи и от него изпълзя тлъста хлебарка, голяма колкото зряла смокиня. Романда се дръпна отвратена.

Хлебарката се разтича по платното. Сюан смъкна обувката си, за да я смаже. Но дъното на палатката до процепа се изду и изскочи втора хлебарка. После трета. А след нея — цяла вълна: изригнаха от цепнатината като пръски горещ чай от опарена уста. Черно-кафяв килим от дращещи, пълзящи, суетящи се гадини, които извираха припряно нагоре в бързината си да избягат.

Жените се разпищяха от отвращение, западаха столчета и столове. След миг в помещението нахлуха Стражници: широкоплещестият Рорик, обвързан към Магла, и онзи смуглият, коравият като камък Бурин Шерен, обвързаният към Лелейн. Бяха извадили мечовете си, но хлебарките, изглежда, ги объркаха. Спряха и зяпнаха извиращия поток мръсни твари.

Шериам скочи на стола си. Сюан преля и започна да трепе най-близките гадини. Романда мразеше да прибягва до Единствената сила за смърт, дори срещу толкова отвратителни същества, но се усети, че и тя прелива Въздух и мачка насекоми на откоси…

Само че тварите извираха прекалено бързо. Скоро целият под гъмжеше от тях и Айез Седай се принудиха да изтичат навън, в тъмното. Рорик затвори платнището на входа, макар че това нямаше да спре насекомите да изпълзят.

Романда неволно прокара пръсти през косата си — просто за да се увери, че някоя гадина не е пропълзяла в нея. Потръпна, щом си ги представи как лазят по тялото й.

— Има ли в палатката нещо, което ти е скъпо? — попита Лелейн и посочи. На светлината отвътре се виждаше, че гадините са плъзнали по стените.

За миг Романда си помисли за дневника си, но знаеше, че след тази напаст никога повече няма да може да пипне страниците му.

— Нищо, на което да държа — отвърна тя и затъка Огън. — И нищо, което да не мога да възстановя.

Другите се присъединиха към нея и палатката лумна в пламъци. Рорик отскочи назад, щом преляха. На Романда й се стори, че чува как насекомите вътре пукат и пращят. Айез Седай се отдръпнаха от внезапно лъхналата горещина. След миг цялата палатка гореше. От околните шатри наизскачаха жени, за да видят какво става.

— Това не беше естествено — промълви Магла. — Тия хлебарки бяха с четири прешленчета. Моряците казват, че ги имало на корабите, които ходели до Шара.

— Е, не е най-лошото, което сме виждали от Тъмния — подхвърли Сюан. — Ще виждаме много по-лошо, помнете ми думите. — Хвърли поглед към Шемерин. — Ела с мен. Искам да ми направиш тази карта.

„Светлина — помисли Романда. — Егвийн е права. Иде. И то бързо.“ А момичето беше затворено. Беше се срещнала със Съвета предната нощ в Света на сънищата и ги осведоми за ужасната си вечеря с Елайда и последствията от нея. И все пак отказваше да я освободят.

Догарящата палатка миришеше на дим. Само това бе останало на Романда от всичко, което си бе имала на света.

Кулата обаче трябваше да е цяла. Каквото и да струваше това. Готова ли бе да се преклони пред Елайда, та Сестрите да се обединят? Готова ли бе отново да облече роклята на Посветена, ако това щеше да донесе единство за Последната битка?

Не можеше да реши. А това я безпокоеше почти толкова, колкото я беше притеснило гъмжилото плъзнали хлебарки.

Глава 27„Куцият кон“

Мат не се измъкна от лагера без Айез Седай, разбира се. Проклети жени.

Яздеше по древния каменен път, вече без Бандата, разбира се. Обаче с трите Айез Седай, двама Стражници, Талманес, едно товарно животно и Том. Добре поне, че Алудра, Аматера и Егеанин не настояха да дойдат. Групата бездруго беше преголяма и така.

Трииглените борове стояха край пътя като стражи, носеше се мелодичният зов на сипка. Все още имаше няколко часа до залез-слънце.

Беше спрял Бандата някъде по пладне и сега яздеше малко пред групичката Айез Седай и Стражници. След като бе отказал на Джолайн коне и средства, нямаше да му позволят да спечели нова точка. Не и след като можеха да го принудят да ги отведе до селото, където можеха да прекарат поне една нощ в хан с меки легла и топла баня.

Беше отстъпил, без да спори много. Не му харесваше, че още езици ще се раздрънкат за Бандата, а жените обичаха да клюкарстват, дори Айез Седай. Но пък нямаше и начин Бандата да не предизвика вълнение в селото с минаването си. Ако сеанчански патрули бяха стигнали до тези криволичещи планински пътеки… Е, Мат щеше просто да води Бандата твърдо на север, и толкова. Нямаше смисъл да се реве за това.

А и вече бе започнал отново да се чувства добре, както си яздеше Пипс по пътя и свежият пролетен вятър лъхаше в лицето му. Беше си облякъл едно от по-старите палта, червено с кафяв хастар, разкопчано, та да се вижда тъмната му риза.

Ей това беше цялата работа. Да пътува до нови села, да хвърля заровете в хановете, да пощипне по някое слугинче. Нямаше да мисли за Тюон. Проклета сеанчанка. Тя щеше да е добре, нали?

Уф! Ръцете направо го сърбяха за заровете. Откога не беше сядал да играе с обикновени хора? Вярно, не бяха от най-чистите и говореха грубо, но пък бяха добросърдечни. По-добри си бяха от благородниците.

Талманес яздеше още по-напред. Сигурно жадуваше за хубава кръчма повече и от Мат, място, където да поиграе на карти — той заровете ги презираше. Но можеше и да нямат избор. Селото беше с прилична големина, може би заслужаваше да се нарече и градче, но едва ли щеше да има повече от три-четири хана. Изборът им щеше да е ограничен.

„Прилична големина“ — помисли си Мат, ухили се и се почеса по тила. Хиндерстап щеше да има само три или четири хана, тоест щеше да си е съвсем малко градче. Ами че той още помнеше как беше взел Бейрлон за голям град, а Бейрлон едва ли беше по-голям от този Хиндерстап!

Един ездач се изравни с него. Том. Пак се беше вторачил в онова проклето писмо. Лицето на дългурестия веселчун беше умислено, ветрецът развяваше бялата му коса, докато се взираше в думите. Все едно че не ги беше чел вече хиляда пъти.

— Защо не го прибереш това? — каза Мат. Доста време му беше трябвало да склони веселчуна да дойде до селото, но Том имаше нужда от това, имаше нужда от малко развличане.

— Сериозно, Том. Знам, че нямаш търпение да намериш Моарейн. Но ще минат още няколко недели, докато успеем да се измъкнем, а препрочитането на това писмо няма да донесе нищо. Само те притеснява още повече.

Том кимна и сгъна листа.

— Прав си, Мат. Но това писмо го нося от месеци. Сега, след като го показах, чувствам, че… Ами, просто искам да се заема с това.

— Знам. — Мат зарея поглед далече напред. Моарейн. Кулата Генджей. Имаше чувството, че почти