Буря се надига

предели.

„Да ме изгори дано — помисли Мат. — Помня го!“ Помнеше как стои на стените на високо укрепление, на студен планински връх, и гледа надолу към дълъг лъкатушещ път, накъсан и разбит, по който пъпли армия с виолетови знамена. Пъпли нагоре под дъжд от стрели. Разцепени хълмове. Една жена на балкона. Кралицата.

Потръпна и прогони спомена. Аридол бе една от древните държави, въздигнали се преди много време, когато Манедерен беше сила. Столицата на Аридол имаше друго име. Шадар Логот.

От дълго време не бе усещал притеглянето на рубинената кама. Почти бе започнал да забравя какво е да е привързан към нея, ако изобщо бе възможно да се забрави такова нещо. Но понякога си спомняше онзи рубин, червен като собствената му кръв. И старата страст, старият копнеж отново се промъкваше в него…

Мат тръсна глава, за да потисне спомените. Да го изгори дано, нали беше тръгнал да се забавлява!

— Хубаво време беше — подхвърли разсеяно Том. — Стар се чувствам напоследък, Мат. Като избеляла завивка, окачена да се суши на вятъра, цветовете й само намекват за някогашната си яркост. Понякога се чудя дали изобщо съм ти от полза вече. Едва ли имаш нужда от мен.

— Какво?! Разбира се, че имам нужда от тебе, Том!

Побелелият веселчун го изгледа.

— Проблемът с теб, Мат, е, че всъщност те бива в лъженето. За разлика от другите две момчета.

— Сериозно ти казвам! Да ме изгори дано! Знам, че можеш да духнеш и да тръгнеш да си пътуваш сам, и да си разказваш историите като някога. Но нещата тук може да тръгнат не толкова гладко и със сигурност ще ми липсва мъдростта ти. Че как иначе? Човек има нужда от приятели, на които да се довери, нали така?

— Леле, Мат! — Очите на Том блеснаха насмешливо. — Ти май си решил да ми повдигаш духа, а? Та да остана с теб и да правя каквото трябва, вместо да избягам и да търся приключения? Много отговорно, момче. Какво те е прихванало?

Мат се намръщи.

— От брака ще да е. Да ме изгори дано, няма да престана да мисля за пиене и комар! — Талманес отпред го чу и се обърна, погледна го и завъртя очи.

Том се засмя.

— Е, момко, не исках да те обезсърчавам. Просто си бъбрим. Все още имам няколко неща, които мога да покажа на този свят. Ако наистина мога да освободя Моарейн… е, ще видим. Освен това някой трябва да е тук и да наблюдава, а после да го нареди всичко на песен някой ден. Да.

Извади от дисагите пъстрото си веселчунско наметало и се заметна гордо с него.

— Е — каза Мат, — когато пишеш за нас, можеш да добавиш няколко чутовни щриха, ако решиш да включиш куплет и за Талманес. Знаеш какво — как все подслушва и дебне и колко гадно мирише, понеже изобщо не се къпе.

— Това го чух! — подвикна Талманес отпред. — Изобщо не е вярно.

— Затова го казах! — отвърна Мат.

Том само се засмя и заоправя гънките на наметалото, за да изглежда по-впечатляващо.

— Не мога да обещая нищо. — И се изкиска отново. — Макар че ако не възразяваш, Мат, мисля да се отделя от вас, щом влезем в селото. Ушите на един веселчун могат да уловят малко информация, която няма да се изрече пред войници.

— Малко е по-добре от нищо — каза Мат и се почеса по брадичката. Ванин твърдеше, че ще намерят селото точно след завоя. — Чувствам се все едно, че вървя през тунел вече от няколко месеца, без никаква гледка или звук от външния свят. Да ме изгори дано, но ще е хубаво да знам къде е Ранд, макар и само за да знам къде да не ходя. — Цветовете се завъртяха и му показаха Ранд… но той стоеше в някаква стая без прозорец и видението с нищо не подсказа на Мат къде може да е.

— Животът си е тунел — каза Том. — Хората очакват един веселчун да носи информация, затова я измъкваме и я изтупваме за показ — но повечето „новини“, които разказваме, са само поредният низ истории, в много случаи по-недостоверни от баладите отпреди хиляда години.

Мат кимна.

— Ще видя дали ще мога да измъкна нещо за набега — добави Том.

Кулата Генджей. Мат сви рамене.

— По-вероятно е да намерим каквото ни трябва в Четиримата крале или в Кемлин.

— Да, знам. Но Олвер ме накара да обещая, че ще проверя. Ако не беше наредил на Ноал да го занимава, щях да очаквам, че като отворя дисагите, ще го намеря там. Наистина искаше да дойде.

— Кръчмите не са място за малко момче — изсумтя Мат. — Жалко обаче, че мъжете в лагера ще го покварят повече и от кръчмите.

— Е, той остана съвсем послушно, щом Ноал извади игралното табло.

Олвер беше убеден, че ако играе достатъчно на Змии и лисици, ще измъкне някоя тайна стратегия за надвиване на Аелфините и Еелфините.

— Все още си мисли, че ще дойде с нас в кулата — каза тихо Том. — Знае, че не може да е един от тримата, но смята да ни чака отвън. Може би да нахлуе и да ни спаси, ако се забавим. Не искам да съм там, когато открие истината.

— И аз нямам намерение да съм там — отвърна Мат.

Дърветата пред тях се разредиха към малка долина с пасища, запълзели нагоре по хълмовете от двете страни. Между склоновете се беше скътало градче от няколкостотин къщи, с река през средата. Къщите бяха от тъмносив камък, над комините се къдреше дим. Покривите бяха стръмни, за да издържат на снежните зими, макар че единственото бяло, което се виждаше сега, бе по далечните върхове.

Оставаха още няколко часа до мръкване и по улиците се виждаха доста хора.

— Приятна гледка — отбеляза Талманес. — Вече почвах да си мисля, че всяко градче на света или се разпада, или е тъпкано с бежанци, или е под петите на нашественици. Това поне май няма да ни изчезне пред очите…

— Светлината да не дава — отвърна Мат и потръпна, щом се сети за градчето в Алтара, дето бе изчезнало. — Дано да нямат нищо против да се разберат с няколко чужденци. — Хвърли око на войниците: и петимата от Червените ръце, от най-добрите, с които разполагаше. — Трима от вас идете с Айез Седай. Подозирам, че ще искат да отседнат в различен хан от мене. Ще се срещнем на заранта.

Войниците отдадоха чест, а Джолайн изсумтя красноречиво и го подмина, без изобщо да го погледне.

— Онова там прилича на хан — каза Том и посочи една голяма сграда в източния край на селото. — Ще ме намерите там.

Смуши коня си и препусна надолу в лек галоп, веселчунското наметало се развя след него. Пристигането пръв щеше да му даде чудесна възможност за впечатляваща поява.

Мат кимна на Талманес и двамата подкараха бавно по склона с двамата останали войници. Заради завоя на пътя подходиха откъм югозапад. На североизток от селото древният път продължаваше. Изглеждаше странно такъв широк път да минава покрай селото ей така, нищо, че бе стар и разнебитен. Майстор Ройдел твърдеше, че щял да ги отведе право в Андор. Беше твърде неравен, за да се използва като главен път, а и посоката, в която водеше, вече не пресичаше по-големи градове, тъй че беше изоставен. Мат обаче благославяше късмета, че го бяха намерили, защото главните проходи към Муранди гъмжаха от сеанчанци.

Според картите на Ройдел Хиндерстап се беше специализирал в производството на козе и овче сирене и месо за градчетата и именията в района, така че селяните би трябвало да са свикнали с гости. И настина, няколко хлапета изтърчаха на пътя в мига щом забелязаха Том и веселчунското му наметало. Беше предизвикал вълнение, но познато. Айез Седай обаче щяха да се запомнят.

„О, добре“ — помисли си Мат. Щеше да си запази доброто настроение. Този път нямаше да позволи на Айез Седай да му го съсипят.

Докато с Талманес стигнат до селото, Том вече бе събрал малка тълпа. Жонглираше с три цветни топки с една ръка и разказваше за пътуванията си на юг. Местната носия беше елеци и зелени наметала от дебел