Буря се надига

може да я види, извисила се на хоризонта. Натам сочеше пътят му, а Кемлин беше просто крайпътен камък. Ако Моарейн все още беше жива… Светлина, до какво ли пък щеше да доведе това? Как щеше да реагира Ранд?

Спасяването беше друга причина да му се иска една добра игра на зарове. Защо се бе съгласил да иде с Том в тая кула? Ония проклети змии и лисици… никакво желание не изпитваше да види тях отново.

Но… Също така не можеше да остави Том да иде сам. В това имаше неизбежност. Все едно, че част от него винаги беше знаела, че ще трябва да се върне и отново да се изправи пред онези същества. Два пъти вече го бяха изиграли, а Еелфините бяха вързали нишки из мозъка му с онези спомени в главата му. Дълг имаше да урежда с тях, това беше сигурно.

Мат не изпитваше кой знае каква обич към Моарейн, но нямаше да им я остави, нищо, че беше Айез Седай. Кръв и пепел. Сигурно щеше да се изкуси да нахлуе там и да спаси дори някой от Отстъпниците, ако го държаха в плен.

А… май имаше една. Ланфеар беше пропаднала през същия портал. Да го изгори дано, какво щеше да направи, ако я намереше там? И нея ли щеше да освободи?

„Глупак си ти, Мат Каутон. Никакъв герой не си. Просто глупак.“

— Ще намерим Моарейн, Том — каза Мат. — Имаш думата ми, да ме изгори дано. Ще я намерим. Но първо трябва да отведем Бандата някъде на безопасно и наистина ни трябва информация. Бейл Домон твърди, че знае къде е кулата, но няма да съм спокоен, докато не стигнем в някой голям град и не подушим из него за слухове и приказки за тая кула. Все някой трябва да знае нещо. Освен това ще ни трябва продоволствие, а се съмнявам, че ще намерим нужното из тия планински селца. Трябва да стигнем до Кемлин, ако е възможно, макар че може би ще се спрем в Четиримата крале по пътя.

Том кимна. Мат виждаше как го гложди мисълта, че Моарейн е в плен, изтезавана и кой знае още какво. Светлосините очи на Том гледаха някак зареяно. Защо се тормозеше толкова много? Какво беше за него Моарейн освен поредната Айез Седай, една от онези, заради които племенникът му бе изгубил живота си?

— Да го изгори дано — изсумтя Мат. — Не трябва да мислим за тия неща, Том! Ще си изкараме една хубава вечер със зарове и смях. Може би ще има време и за някоя и друга песен.

Том кимна и лицето му малко се оживи. Кутията с лютнята му беше вързана на гърба на коня. Щеше да е добре да го види да я отваря пак.

— Смяташ ли пак да пожонглираш за вечерята си, чирако? — попита насмешливо Том.

— По-добре ще е, отколкото да свиря на оная проклета флейта — избоботи Мат. — Хич ме нямаше с нея. Ранд обаче се справи добре, нали?

В главата му се завихриха цветове и се сляха в образ на Ранд. Седеше сам-самичък в някаква стая. Беше изпружил крака, облечен в пищно извезана риза, с черно-червено палто, захвърлено смачкано до дървената стена до него. Едната му ръка бе долепена до челото, сякаш го мъчеше главоболие. Другата му ръка беше…

Другата ръка свършваше с чуканче. Първия път, Когато Мат бе видял това — преди няколко недели, — се беше стъписал. Как бе изгубил Ранд ръката си? Изглеждаше почти умрял, изпружен така и неподвижен. Макар че устните му май се движеха, бълнуваше нещо или мърмореше. „Да те изгори дано — помисли си Мат. — Какво си направил?“

Е, поне не беше наблизо. „Смятай, че си извадил късмет“ — каза си Мат. Животът напоследък не беше от най-леките, но все пак можеше да се е лепнал и за Ранд. Е, Ранд беше приятел, да. Но Мат нямаше намерение да е с него, когато Ранд полудееше и избиеше всичките си познати. Приятелството си е приятелство, обаче глупостта си е глупост. Щяха да се бият заедно в Последната битка, разбира се, нямаше как. Мат просто се надяваше да е достатъчно далече от бойното поле и всички владеещи сайдин побъркани мъже.

— Да, Ранд — рече Том. — Можеше да си живее добре като веселчун, гарантирам. Можеше и истински бард да стане, ако бе започнал като по-млад.

Мат тръсна глава, за да разпръсне видението. „Да те изгори дано, Ранд. Остави ме на мира.“

— Онези дни бяха по-добри, нали, Мат? — Том се усмихна. — Ние тримата, докато си пътувахме по река Аринел.

— С мърдраалите, дето ни гонеха неясно защо — добави навъсено Мат. И онези дни не бяха по-леки. — Мраколюбците пък се пробваха да ни намушкат в гърба всеки път, щом се обърнем.

— По-добре, отколкото да се опитват да ни убият голам и Отстъпници.

— Все едно да кажеш, че се радваш да имаш клуп на шията вместо меч в корема.

— От клупа поне можеш да избягаш, Мат. — Том поглади с юмрук дългите си бели мустаци. — Забият ли ти меча, не можеш да направиш кой знае какво.

Мат помълча, после неволно се разсмя. Потърка с пръсти шала на шията си.

— Май си прав, Том. Май си прав. Добре де, защо днес не вземем да забравим всичките тия ужасии? Да се престорим, че нещата са си както някога?

— Не знам дали е възможно, момко.

— Че защо да не е? — настоя Мат упорито.

— О? — възкликна Том с насмешка. — Значи както някога, когато си мислеше, че старият Том Мерилин е най-мъдрият и най-много пътувал по света човек, когото си виждал? И ще се престориш на зяпналото селянче, дето се вкопчваше в наметалото ми всеки път, щом минем през някое село с повече от един хан в него?

— Е, де. Не бях чак толкова зле.

— Позволи ми да не се съглася, Мат — изкиска се Том.

— Не помня много. — Мат пак се почеса по главата. — Но помня, че двамата с Ранд се справихме съвсем добре сами, след като се разделихме с теб. Успяхме да се доберем до Кемлин поне. Върнахме ти проклетата лютня невредима, нали?

— Доста поочукана всъщност…

— Да те изгори дано, я стига! — възмути се Мат. — Ранд буквално спа с тая лютня. Нямаше и да помисли да я продадем, дори когато бяхме толкова гладни, че щяхме ботушите да си изгризем, ако не ни трябваха, за да стигнем до следващото градче. — Онези дни му бяха мътни, пълни с дупки като желязно ведро, оставено да ръждясва цяла зима. Но беше възстановил някои неща.

Том пак се изкиска.

— Не можем да върнем времето, Мат. Колелото се е превъртяло, за добро или за лошо. И ще продължава да се върти, докато гаснат светлини и гори се смрачават, докато бури ехтят и небеса се сриват. Ще се върти. Колелото не е надежда, Колелото не го интересува, Колелото просто е. Но докато се върти, хората могат да се надяват, хората могат да се интересуват. Че докато гасне една светлина, друга ще лумне след време и че всяка кипнала буря все някога ще затихне. Докато Колелото се върти. Докато се върти…

— Това малко на песен избива, Том.

— Мда — отвърна Том почти с въздишка. — Стара, забравена вече всъщност. Открил съм три версии, всичките със същите думи, нагласени за различни мелодии. Предполагам, че районът ми напомня за нея. Казват, че самата Дорейл била написала текста.

— Район ли? — възкликна Мат изненадано и огледа трииглените борове.

Том кимна замислено.

— Този път е стар, Мат. Древен. Вероятно го е имало още преди Разрушението. Такива забележителности обикновено си намират място в песни и разкази. Мисля, че този район е тъй наричаният някога Разцепени хълмове. Ако е така, значи сме в някогашната Кореманда, близо до Орлови предели. Бас слагам, че ако изкачим ей ония хълмове, ще намерим стари укрепления.

— И какво общо има това с Дорейл? — попита Мат притеснено. Дорейл беше някогашна кралица на Аридол.

— Гостувала е тук — отвърна Том. — Написала е няколко от най-хубавите си стихотворения в Орлови