Буря се надига

— Чудил ли си се защо съм тук, а не в Андор? — попита Брин. — Защото не мога да се махна. Защото светът се променя и аз трябва да съм част от това. Защото след като в Андор всичко ми беше отнето, ми трябваше място, където да вложа верността си. Шарката ми даде тази възможност.

— И ти я взе, защото ти я даде?

— Не — каза Брин. — Взех я, защото съм глупак. — Погледна Гавин в очите. — Но останах, защото е правилно. Това, което се е счупило, трябва да стане цяло, а съм виждал какво може да причини един ужасен водач на едно кралство. На Елайда не може да се позволи да срине целия свят със себе си.

Гавин се стъписа.

— Да — каза Брин. — Наистина им повярвах. Глупави жени. Но в името на Светлината, Гавин, те са прави. Това, което правя, е правилно. Тя е права.

— Коя?

Брин поклати глава и измърмори:

— Проклета жена.

„Егвийн ли?“ — учуди се Гавин.

— Моите мотиви не са важни за теб, синко — каза Брин. — Ти не си един от войниците ми. Но трябва да вземеш някои решения. В идните дни ще трябва да вземеш страна и ще трябва да знаеш защо си я избрал. Това е всичко, което ще кажа по въпроса.

Пришпори коня си и препусна по-бързо. В далечината се открои друг стражеви пост. Гавин се задържа назад, докато Брин и войниците му се приближаваха към него.

Да избере страна. А ако Егвийн наистина не поискаше да тръгне с него?

Брин беше прав. Нещо наистина предстоеше. Човек можеше да го подуши във въздуха, да го усети в слабата слънчева светлина, едва успяла да се промуши през облаците. Да го долови някъде там, далече на север, пращящо като невидима енергия на тъмния хоризонт.

Война, битки, сблъсъци, промени. Гавин имаше чувството, че изобщо не знае кои са различните страни. Да не говорим да избере една от тях.

Глава 31Обещание пред Луз Терин

Кацуан беше загърната в наметалото си, с вдигната качулка въпреки задуха, който подлагаше на изпитание способността й да „пренебрегва“ горещината. Не смееше да смъкне качулката или да свали наметалото. Думите на ал-Тор бяха изрични. Ако видеше лицето й, щеше да бъде екзекутирана. Нямаше да рискува живота си заради няколко часа неудобство, дори да сметнеше, че ал-Тор се е прибрал безопасно в новоприсвоеното си имение. Момчето често се появяваше там, където нито го очакваха, нито го желаеха.

Нямаше намерение да му позволи да я изгони, разбира се. Колкото повече власт се даде на един мъж, толкова по-вероятно е да се държи идиотски. Дай на един мъж крава и той ще се грижи за нея с усърдие, ще храни с млякото й семейството си. Дай му десет крави и сигурно ще реши, че е богат — и ще остави и десетте да измрат от глад, заради безгрижие.

Крачеше тежко по широката дъсчена пътека, подминаваше украсените със знамена сгради — приличаха на наредени една върху друга кутии. Не беше особено доволна от това, че отново е в Бандар Еваан. Нямаше нищо против доманците. Просто предпочиташе не толкова претъпкани с хора градове. А с проблемите в провинцията градът бе по-претъпкан от обичайно. Бежанците продължаваха да се стичат въпреки слуховете за пристигането на ал-Тор. Или заради тях?

Ал-Тор обещаваше храна. Това привличаше много гладни гърла и никой не гореше от нетърпение да се върне във фермата си, дори след като получеше храна. Положението в провинцията все още бе твърде хаотично, а храната тук бе добра. Бежанците не можеха да са сигурни, че зърното няма просто да се развали, както се бе развалило толкова много в последно време. Не, оставаха, пълнеха града, тъпчеха се в него.

Кацуан поклати глава и продължи по дъсчената пътека. Калпавите налъми с дебели дървени подметки клопаха по дъските. Градът беше прочут с тия дълги груби пътеки, които позволяваха на пешеходците да избягват калта на улиците. Каменна настилка щеше да оправи това веднага, но пък доманците се гордееха с това, че са различни от останалия свят. Несмилаемо пикантна храна и ужасни прибори за хранене. Столица, пълна с просташки пъстри знамена, разположена на огромно пристанище при това. Скандалните рокли на жените пък бяха отвратителни почти колкото дългите тънки мустаци на мъжете и обичта им към обеците, все едно са от Морския народ.

Стотици знамена плющяха около нея. Кацуан стисна зъби, за да надвие изкушението да смъкне качулката и да усети вятъра в лицето си. Проклет от Светлината океански въздух! Обикновено в Бандар Еваан беше студено и дъждовно. Влагата и в двата случая беше ужасна обаче. Разумните хора си стояха навътре в сушата!

Най мразеше калта на кръстовищата. Това беше неизкупимият недостатък на дъсчените пътеки. Тукашните знаеха къде да пресичат и къде калта е дълбока, но Кацуан трябваше просто да гази, където се случеше. Точно затова беше купила тези налъми, направени по тайренска мода — за да ги нахлузи върху обувките си. Оказало се бе изненадващо трудно да намери търговец, който ги продава. Доманците явно не проявяваха голям интерес към тях: повечето или бяха боси, или знаеха къде да пресекат, та да не си изкалят обувките.

По средата на пътя към кейовете най-сетне стигна до целта си. На знамето над входа на хана пишеше „Милувката на вятъра“. Кацуан влезе и изу налъмите в калното преддверие, преди да пристъпи в същинския хан. Там най-сетне си позволи да смъкне качулката. Ако ал-Тор вземеше да посети точно този хан… е, значи щеше да я обеси.

Гостилницата приличаше по-скоро на кралска трапезария, отколкото на пивница. Масите бяха покрити с бели покривки, дървеният под беше лъснат до блясък, дори май лакиран. По стените бяха накачени изискани натюрморти — купа с плодове на стената зад тезгяха, ваза с цветя на стената срещу него. Бутилките на рафта бяха почти всички с вино, съвсем малко с бренди и друг алкохол.

Ханджията, Квилин Тасил, беше мършав висок андорец с овално лице. Тъмната му оредяла коса бе късо подстригана, също като брадата, която обаче беше почти съвсем бяла. Изпод ръкавите на хубавото му бледолилаво палто се показваха надиплени бели маншети. Носеше дълга гостилничарска престилка. Обикновено разполагаше с добра информация. Много полезен човек, да.

Тасил се усмихна на Кацуан, избърса ръцете си с една кърпа, махна й да седне на една маса и отиде при тезгяха да донесе вино.

Кацуан се настани. Двама мъже спореха на висок глас. Останалите посетители — само четирима, две жени на маса в другия край на стаята и двама мъже при тезгяха — не обръщаха никакво внимание на караницата им. Човек не можеше да прекара много време в Арад Доман, без да се научи да пренебрегва честите кавги. Доманските мъже бяха избухливи като вулкани и повечето хора бяха съгласни, че причината за това са доманските жени. Тия двамата не стигнаха до дуел, както щеше да е обичайно за Арад Доман. Само покрещяха още малко, след което започнаха да се съгласяват един с друг и накрая почнаха да настояват кой кого да почерпи. Свадите бяха обичайни, кръвопролитията — рядкост. Нараняванията са лоши за търговията все пак.

Квилин дойде с чаша вино — от най-доброто му сигурно. Тя никога не искаше да я черпи, но и никога не възразяваше.

— Госпожо Шор — заговори й любезно, — съжалявам, че не разбрах по-рано, че сте се върнали в града! Научих за това едва от писмото ви!

Кацуан взе чашата.

— Нямам навика да докладвам къде съм на всеки свой познат, господин Тасил.

— Разбира се, разбира се — закима той, без изобщо да се засегне от резкия й тон. Никога не бе успявала да го ядоса и това винаги възбуждаше любопитството й.

— Ханът, изглежда, върви добре — каза тя учтиво, което го принуди да се обърне и да огледа малобройните си посетители. Като че ли се чувстваха неудобно, че седят на безупречно чисти маси върху блестящ под. Кацуан не беше сигурна дали тъкмо смущаващата чистота държи хората настрана от