Буря се надига

Дори забързана, изглеждаше, че владее положението, и всички инстинктивно се отдръпваха от пътя й.

Играеше си със забраната му, като го преследваше така из целия град. Но не му беше показала лицето си, тъй че той я остави на мира. Може би изобщо беше лош ход да я прогони, но връщане нямаше. Щеше просто да сдържа гнева си в бъдеще. Да го държи загърнат в лед, кипящ дълбоко в гърдите му, пулсиращ като второ сърце.

Обърна се към кейовете. Може би нямаше причина лично да проверява разпределението на зърното. Но беше открил, че зърното има много повече шанс да стигне до нуждаещите се, ако всички знаят, че ги наблюдават. Този народ твърде дълго беше стоял без крал. Заслужаваха да видят, че някой държи нещата под контрол.

Подкара бавно Тай’дайшар покрай кейовете и погледна яздещия до него Аша’ман. Неф имаше волево скулесто лице и стройната фигура на воин. Беше някогашен войник от Краличината гвардия на Андор, преди да се оттегли отвратен от царуването на „лорд Гебрил“. Беше стигнал до Черната кула и сега носеше и Меча, и Дракона.

Рано или късно на Ранд вероятно щеше да му се наложи или да върне Неф при неговата Айез Седай — беше един от първите обвързани, — или да доведе нея при него. Не изпитваше никакво желание да има още една Айез Седай край себе си, въпреки че Нелаваир Демасиелин, Зелена, беше сравнително приятна жена като за Айез Седай.

— Продължавай — подкани го той. Неф беше разнасял съобщения и се беше срещал със сеанчанците с Башийр.

— Ами, милорд — заговори Неф, — само усещане е, но не мисля, че ще приемат Катар за място на срещата. Винаги стават трудни за разговори, когато лорд Башийр или аз го споменем, твърдят, че трябвало да поискат нови указания от Щерката на Деветте луни. Тонът им намеква, че „указанията“ ще са, че мястото е неприемливо.

Ранд заговори тихо:

— Катар е неутрален терен. Нито е в Арад Доман, нито дълбоко в земите на Сеанчан.

— Знам, милорд. Опитахме. Гарантирам ви.

— Добре. Ако продължават да упорстват, ще избера друго място. Върни се и им кажи, че ще се срещна с тях при Фалме.

Флин зад тях подсвирна тихо.

— Милорд — каза Неф. — Но това е съвсем в границите на сеанчанците.

— Знам. — Ранд се обърна към Флин. — Но има… известно историческо значение. Ще сме в безопасност. Сеанчанците държат стриктно на честта си. Няма да нападнат, ако пристигнем под знамето на мира.

— Сигурен ли сте? — попита тихо Неф. — Не ми харесва как ме гледат, милорд. Има презрение в очите им, на всички. Презрение и съжаление, все едно съм някакво изгубено псе, което рови за огризки зад хана. Да ме изгори дано, прилошава ми.

— Държат си ония техни нашийници подръка, милорд — обади се Флин. — Знаме на мира или не, ще ги сърбят ръцете да ни окаишат до един.

Ранд затвори очи, за да задържи гнева си дълбоко, и вдиша духащия в лицето му солен вятър. След това ги отвори към затуленото с облаци небе. Нямаше да мисли за нашийника на врата си и за това как души Мин. Онова беше минало.

Беше по-твърд от стомана. Не можеше да бъде прекършен.

— Трябва да сключим мир със Сеанчан — заяви той. — Независимо от различията.

— Различия ли? — възкликна Флин. — Не бих нарекъл това различия, милорд. Те искат да окаишат всички ни, може би да ни екзекутират. И смятат, че това ще е благодеяние!

Флин не беше бунтовна личност. Беше един от най-верните му, доколкото това бе възможно. Но Ранд го изгледа твърдо. Нямаше да търпи разногласия. Разногласията и лъжите му бяха донесли нашийника. Да, точно те.

— Съжалявам, милорд — най-сетне отрони Флин. — Да ме изгори дано, ако Фалме не е чудесен избор! Ще ги накарате да гледат небесата със страх, и още как.

— Тръгвай веднага, Неф — каза Ранд. — Искам това да се уреди.

Неф кимна, обърна коня си и се отдалечи в тръс от колоната, последван от малка група айилски стражи. Човек можеше да Пътува само от място, което познава добре, тъй че ашаманът не можеше просто да замине от пристанището. Ранд продължи напред, обезпокоен от мълчанието на Луз Терин. Лудият се държеше необичайно отчуждено напоследък. Това уж трябваше да го радва, но вместо това го безпокоеше. Най- вероятно бе свързано с безименната сила, която бе докоснал. Все още чуваше обаче плача на лудия и как си шепне сам, ужасено.

— Ранд?

Той се обърна. Не бе усетил приближаването на Нинив. Носеше дръзка зелена рокля, скромна според доманските обичаи, но все пак показваща много повече, отколкото изобщо щеше да си позволи навремето в Две реки, „Има право на промяна — помисли Ранд. — Какво е една фриволна рокля пред това, че съм заповядвал изгнания и екзекуции?“

— Какво реши? — попита тя направо.

— Ще се срещнем при Фалме.

Нинив измърмори нещо.

— Какво каза? — попита той.

— О, просто, че си празноглав глупак — отвърна тя и го изгледа предизвикателно.

— Фалме ще е приемливо за тях.

— Да. Поставя те идеално в ръцете им.

— Не мога да си позволя да чакам, Нинив. Това е риск, който трябва да поемем. Но се съмнявам, че ще нападнат.

— И последния ли път се съмняваше? Когато си изгуби ръката?

Той се намръщи.

— Едва ли ще има някой от Отстъпниците с тях.

— Можеш ли да си сигурен?

Той я погледна в очите и тя издържа погледа му — нещо, с което малцина можеха да се справят напоследък. Накрая Ранд поклати глава.

— Не. Не мога.

Тя изсумтя, за да покаже, че е спечелила спора, после каза:

— Значи ще трябва просто да сме свръхпредпазливи. Но пък може би спомените от последния път, когато посети Фалме, ще ги попритеснят.

— Надявам се.

Тя измърмори още нещо, което Ранд не разбра. От Нинив изобщо нямаше да се получи идеална Айез Седай. Твърде свободно показваше чувствата си, особено яда. Ранд не го намираше за слабост. С Нинив поне винаги знаеше как стоят нещата. Тя бе ужасно слаба в игрите и това я правеше ценна. Вярваше й. Беше една от малкото.

„Вярваме й, нали? — попита Луз Терин. — Можем ли?“

Ранд не отговори. Продължи огледа на кейовете. Нинив яздеше до него. Явно беше ядосана, макар Ранд да не можеше да разбере защо. След прогонването на Кацуан Нинив можеше да е негова първа съветничка. Не я ли радваше това?

Може би се тревожеше за Лан. Когато поеха обратно към центъра, Ранд попита:

— Имаш ли вести от него?

Нинив го изгледа с присвити очи.

— От кого?

— Знаеш от кого — каза Ранд. Тъкмо минаваха покрай низ от знамена, всичките с имената на издънки на една и съща фамилия.

— Действията му не са твоя грижа — каза Нинив.

— Целият свят е моя грижа, Нинив. — Погледна я. — Не си ли съгласна?

Тя отвори уста, явно за да му се сопне, но млъкна, щом срещна погледа му. „Светлина — помисли той,