Буря се надига

„Милувката на вятъра“, или упоритостта на Квилин никога да не кани веселчуни или музиканти. Твърдеше, че разваляли атмосферата.

Влезе нов посетител и остави кални дири. Кацуан направо усети как ръцете на Квилин го засърбяха да изтича да забърше пода.

— Ей, ти — подвикна му Квилин. — Остържи си обувките, преди да влезеш, ако обичаш.

Мъжът спря и се намръщи, но се върна, както му бе наредено. Квилин въздъхна многозначително и седна срещу Кацуан.

— Честно казано, госпожо Шор, напоследък тук става малко прекалено оживено за моя вкус. Понякога не мога да смогна с всичките си клиенти! Налага се да чакат, докато им донеса виното.

— Можеш да наемеш помощ — подхвърли тя. — Едно-две слугинчета.

— Какво? И да оставя на тях цялото удоволствие? — възкликна той изумено. Беше абсолютно сериозен.

Кацуан отпи от виното. Чудесна реколта, наистина, и сигурно невероятно скъпо. Въздъхна. Жената на Квилин беше една от най-преуспяващите търговки на коприна в града. Мнозина от Морския народ я търсеха лично, за да търгуват с нея. Квилин беше водил сметките й двайсетина години, преди да се оттегли. И двамата бяха богати.

И какво бе направил Квилин с това богатство? Отворил беше хан. Явно цял живот беше мечтал за това. Кацуан отдавна се беше научила да не оспорва странните прищевки на хора с твърде много свободно време.

— Какви са новините в града, Квилин? — попита тя и плъзна кесийка с монети към него.

— Госпожо, обиждате ме — възрази той и вдигна ръце. — Не мога да ви взема парите!

Тя вдигна вежда.

— Нямам настроение за игри днес, господин Тасил. Ако не ги искаш, дай ги на бедните. Светлината знае, има достатъчно бедни в града напоследък.

Той въздъхна, но прибра кесийката. Може би затова гостилницата му оставаше често празна. Ханджия, който не се интересува от пари, странно животно. За много обикновени хора Квилин щеше да е също толкова смущаващ, колкото и безукорният под и изисканите украси.

Квилин обаче беше много добър информатор. Жена му споделяше клюките си с него. Намин — най-голямата му дъщеря — беше отишла в Бялата кула, бе избрала Кафявата и остана да работи в библиотеката. Доманска библиотекарка изобщо не беше нещо необичайно — библиотеката на Терхана в Бандар Еваан беше една от най-големите на света. Само че непринуденият и в същото време проницателен поглед на Намин върху текущите събития се бе оказал достатъчен повод за любопитство от страна на Кацуан, за да проследи потеклото й: надяваше се да открие родители с добро положение. Връзки като дъщеря в Бялата кула често правеха хората благоразположени към други Айез Седай. Това я беше довело до Квилин. Кацуан не му вярваше изцяло, но той все пак й допадаше.

— Какви са новините в града ли? — повтори Квилин. Уф, че кой ханджия носи везано копринено елече под престилката си? Нищо чудно, че хората намираха хана за странен. — Откъде да започна? Твърде много новини има напоследък!

— Започни с Алсалам — каза Кацуан и отпи от виното. — Кога са го видели за последен път?

— Според достоверни свидетели или според слуховете?

— И двете.

— Все по-малко мореплаватели и търговци твърдят, че са получили лично съобщение от краля отпреди неделя, милейди, но аз гледам на такива твърдения със скептицизъм. Почти веднага след като кралят… се оттегли, започнаха да се разпространяват фалшиви писма, претендиращи, че съобщават волята му. Виждал съм с очите си няколко разпоредби, на които вярвам — или поне вярвам на печата на тях, — но самият крал? Бих казал, че мина почти половин година, откакто го е видял някой, за когото мога да гарантирам.

— Местонахождението му?

Ханджията сви рамене извинително.

— За известно време бяхме сигурни, че зад изчезването му стои Съветът на търговците. Те рядко изпускат краля от поглед и при неприятностите на юг всички предполагахме, че са отвели Негово величество някъде на безопасно.

— Но?

— Но източниците ми… — това означаваше жена му — вече не са убедени в това. Съветът на търговците е твърде… неспокоен напоследък, всеки се мъчи да опази своя дял от Арад Доман. Ако кралят беше в ръцете им, досега щяха да го покажат.

Кацуан почука нервно с нокът по чашата си. Възможно ли бе да има някаква истина в убеждението на момчето ал-Тор, че някой от Отстъпниците държи Алсалам?

— Какво друго?

— В града има айилци, лейди. — Квилин затърка някакво невидимо петно на масата.

Тя го изгледа равнодушно.

— Не бях забелязала.

Квилин се изкиска.

— Да, да, очевидно е всъщност. Но точният им брой в района е двайсет и четири хиляди. Според някои Прероденият Дракон ги е довел тук само за да докаже своята сила и власт. В края на краищата кой е чувал изобщо айилци да разпределят храна? Половината бедни в града са прекалено уплашени, за да идат при тях. Страх ги е, че айилците може да са отровили зърното.

— Да са отровили зърното? — Точно този слух Кацуан не беше чувала досега.

Квилин кимна.

— Според някои това е причината за развалянето на храната, милейди.

— Но храната в страната се разваляше много преди да дойдат айилците, нали?

— Да, да, разбира се. Но при толкова много лошо зърно хората просто го забравят. Освен това нещата станаха много по-лоши след пристигането на Преродения Дракон.

Кацуан прикри мръщенето си, като отново отпи от виното. Нещата станали по-лоши след идването на ал-Тор? Само слух ли беше това, или истина? Остави чашата.

— А… другите странни събития? — подпита небрежно.

— Чули сте за тях значи? — рече Квилин и се наведе над масата. — Хората не обичат да говорят за тях, разбира се, но източниците ми чуват разни неща. Мъртвородени деца, мъже, умрели от падания, които е трябвало да оставят само някоя синина, камъни, паднали от сгради и пребили жени, докато пазаруват. Опасни времена, милейди. Не обичам празните слухове, но самият аз видях доста такива случаи.

Събитията, сами по себе си, не бяха неочаквани.

— Разбира се, има и баланси, нали?

— Баланси?

— Нарастване на женитбите — каза тя и махна небрежно с ръка. — Деца, натъкнали се на диви зверове, но избягали невредими, имане, открито под дюшемето на бедняшки дом. Такива неща.

— Това определено щеше да е хубаво — изкиска се Квилин. — Можем да желаем и да се надяваме, милейди.

— Не си ли чувал такива приказки? — попита Кацуан изненадано.

— Не, милейди. Но ще поразпитам, ако желаете.

— Непременно. — Ал-Тор беше тавирен, но Шарката бе въпрос на баланс. За всяка случайна смърт, причинена от присъствието на Ранд в някой град, винаги имаше чудодейно оцеляване.

Ако този баланс бе нарушен, какво можеше да означава това?

Кацуан мина на по-конкретни въпроси: за местонахождението на първите в списъка членове на Съвета на търговците. Знаеше, че момчето ал-Тор иска да ги плени всичките. Ако можеше да се сдобие с информация, каквато той нямаше, щеше да е много полезно. Помоли също така Квилин да разбере какво е икономическото положение на другите главни домански градове, снабдяването им с храна, както и за новини за бунтовнически фракции или за удари на тарабонци през границата.

Когато излезе от хана — след като нагласи с неохота качулката си и пристъпи навън в душния следобед, — си даде сметка, че думите на Квилин са събудили в нея повече въпроси, отколкото бе имала на