идване.

Миришеше на дъжд. Е, напоследък времето непрекъснато беше такова. Навъсено и мрачно небе, облаци, от които се сипеше постоянна мъгла. Добре поне, че предната нощ наистина беше валяло. По някаква причина това правеше облачното небе някак по-поносимо. Сякаш беше по-естествено и й позволяваше да си внушава, че неизменният сумрак не е поредният признак за разбуждането на Тъмния. Той беше измъчил хората със суша, смразил ги беше след това с внезапна зима, а сега сякаш бе решил да ги унищожи напълно с чиста меланхолия.

Поклати глава, потропа с налъмите, за да се увери, че са здраво стегнати, и закрачи по разкаляните дъсчени пътеки към кейовете. Щеше да провери колко точни са тези слухове за разваленото зърно. Дали странните събития около ал-Тор наистина бяха станали по-разрушителни, или просто си позволяваше да вижда онова, от което се опасяваше?

Ал-Тор. Трябваше да се примири с истината: беше се издънила в работата си с него. Разбира се, не бе допуснала никаква грешка с мъжкия ай-дам, каквото и да твърдеше ал-Тор. Тази, която бе откраднала нашийника, беше изключително силна и коварна. Всяко същество, способно на такова деяние, можеше също толкова лесно да вземе друг мъжки ай-дам от сеанчанците. Те май имаха много.

Не, ай-дам беше взет от стаята й с цел да се посее недоверие. В това Кацуан беше сигурна. Може би кражбата дори целеше да прикрие нещо друго: връщането на статуетката на ал-Тор. Напоследък беше станал толкова ужасен, че не можеше да се предвиди какво унищожение може да причини с това.

Горкото глупаво момче. Изобщо не биваше да го окаиши онази Отстъпница. Това му бе напомнило за времето, когато беше бит и затворен от Айез Седай. И правеше работата й по-трудна. Ако не и невъзможна.

Това беше въпросът, пред който трябваше да се изправи тепърва. Неспасяем ли беше Ранд? Твърде късно ли беше да го промени? И ако беше така, какво изобщо можеше да направи? Прероденият Дракон трябваше да срещне Тъмния в Шайол Гул. Ако не го направеше, всичко беше изгубено. Но ако му се позволеше да срещне Тъмния и това се окажеше също толкова гибелно?

Не. Отказваше да повярва, че битката вече е изгубена. Трябваше да има нещо, което да може да се направи, за да се промени посоката на ал-Тор. Но какво?

Ал-Тор не беше реагирал като повечето селянчета, на които изведнъж са дали власт. Не беше станал егоистичен или дребнав. Не беше заграбил богатство, нито беше ударил с детинска отмъстителност всеки, който го е обидил като малък. Всъщност наистина имаше много благоразумие в повечето му решения — поне в тези, които не включваха флиртуване с опасността.

Никой не й правеше път. Каква полза да си Айез Седай, ако лицето ти е покрито? Този град просто беше твърде претъпкан.

Забави крачка, щом наближи редицата вимпели с името на пристанищния секретар. Самите кейове бяха малко по-натам, до тях бяха вързани кораби на Морския народ, като част от тях бяха преустроени сеанчански съдове, вероятно заграбени от Ебу Дар по време на масовото бягство наскоро.

Кейовете бяха пълни с хора, дошли за дажбите си. Блъскаха се нетърпеливо и никой не изглеждаше притеснен от приказките за „отрови“, за които бе споменал Квилин. Разбира се, гладът надвива и най- ужасните страхове. Пристанищните работници удържаха донякъде навалицата. Мяркаха се и айилци с кафяви кадин-сор: стискаха копията си и гледаха навъсено, както го можеха само айилците. Като че ли имаше и доста търговци на пристанището — сигурно се надяваха да купят част от раздаваното, за да го препродадат по-късно.

Пристанището изглеждаше като във всеки друг ден, откакто бе дошъл ал-Тор. Какво тогава я накара да се спре? Като че ли мравки я полазиха по гърба, все едно че…

Обърна се рязко и видя шествието, идещо надолу по калната улица. Ал-Тор седеше гордо на черния си жребец, в подходящо на цвят облекло със съвсем малко червено везмо по него. Както обикновено, го следваха двадесетина войници, съветници — и все по-нарастваща тълпа домански подмазвачи.

Май много често се натъкваше на него, докато обикаляше по улиците. Едва се сдържа да остане на място, без да се дръпне в някоя уличка, въпреки че придърпа качулката малко по-ниско, за да скрие лицето й по-добре. Ал-Тор с нищо не издаде, че я е познал, докато минаваше точно пред нея. Беше сякаш притеснен от мислите си, както често ставаше с него. Искаше й се да му извика, че трябва да действа по- бързо, да осигури короната на Арад Доман и да продължи напред, но си задържа езика зад зъбите. Нямаше да допусне близо тристагодишният й живот да свърши с екзекуция от ръцете на Преродения Дракон!

Свитата му подмина. Както и преди, когато се извърна от него, й се стори, че видя… с крайчеца на окото си… тъмнина около него, като сянка от облаците горе. Всеки път щом погледнеше право в него, тя изчезваше… всъщност всеки път, когато се опиташе да я види, не можеше. Появяваше се само когато го погледнеше непряко, и то случайно.

Никога не беше чела или чувала за такова нещо. Това, че го виждаше около Преродения Дракон, я ужасяваше. Беше по-важно от гордостта й, много по-голямо от провала й. По-голямо от самата нея. Напътстването на ал-Тор не беше като да управляваш препускащ в галоп кон. Беше все едно да насочваш буря в открито море!

Изобщо нямаше да може да промени курса му. Той не вярваше на Айез Седай — и съвсем основателно. Като че ли не вярваше на никого, освен може би на Мин… но Мин се беше съпротивлявала на всякакво усилие на Кацуан да я въвлече. Момичето беше почти толкова лошо като ал- Тор.

Ходенето до кейовете беше безполезно. Говоренето с осведомителите й беше безполезно. Ако не направеше нещо скоро, всички бяха обречени. Но какво?

Триъгълните флагове наоколо плющяха и сочеха на север. Към Погибелта и окончателната съдба на ал-Тор.

Изведнъж я осени идея. Кацуан се вкопчи в нея като удавница в разпенен въртоп. Не знаеше с какво ще е свързано, но беше единствената й надежда.

Обърна се и забърза обратно, с ниско наведена глава. Почти не смееше да мисли за плана си. Можеше толкова лесно да се провали. Ако ал-Тор наистина бе завладян от своя гняв, както се опасяваше, то дори и това нямаше да му помогне.

Но ако наистина бе стигнал толкова далече, тогава нищо нямаше да му помогне. Това означаваше, че нямаше какво да губи. Нищо — освен самия свят.

Върна се в имението и тръгна към крилото, заето от айилците. Никой не я спря. Радваше се сред айилците на привилегии, каквито не бе получила никоя друга Сестра.

Намери Сорилея и другите Мъдри в една от библиотеките. Седяха на пода, естествено. Сорилея й кимна. Цялата кожа и кости, кльощава и сбръчкана, и въпреки това човек не можеше да я помисли за крехка. Не и с тези очи и лице, което, макар да беше похабено от вятър и слънце, все пак изглеждаше твърде младо за възрастта й. Как можеха Мъдрите да живеят толкова дълго и да не придобиват липсата на възраст, характерна за Айез Седай? На този въпрос Кацуан така и не можеше да си отговори.

Смъкна качулката си, седна при Мъдрите на твърдия под, погледна Сорилея в очите и каза:

— Провалих се.

Мъдрата кимна все едно, че си мислеше същото. Кацуан се постара да не издаде раздразнението си.

— Няма нищо срамно в един провал — каза Баир, — когато този провал е по чужда вина.

Амис кимна.

— Кар-а-карн е по-упорит от всички мъже, Кацуан Седай. Нямаш никакъв тох към нас.

— Срам или тох, всичко това скоро ще е без значение — каза Кацуан. — Но имам един план. Ще ми помогнете ли?

Мъдрите се спогледаха.

— Какъв е планът? — попита Сорилея.

Кацуан се усмихна и започна да обяснява.

Ранд се обърна през рамо и погледна отдалечаващата се с бързи стъпки Кацуан. Навярно си мислеше, че не я е забелязал. Качулката скриваше лицето й, но нищо не можеше да прикрие уверената й стойка.

Вы читаете Буря се надига
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату