Буря се надига

оскъдна. Въздухът бе прохладен, с мирис на смола и пръст.

Той обиколи лагера, за да провери как върви работата и да се увери, че всичко се върши ефикасно. Древните спомени, които му бяха дали еелфините, бяха започнали да се сливат със собствените му толкова плавно, че вече трудно можеше да различи кои инстинкти идват от тях и кои са си неговите собствени.

Хубаво беше, че отново е сред Бандата. Не си беше давал сметка колко много му бяха липсвали. Щеше да е добре да се съберат отново с останалите — с бойците, водени от Естеан и Дерид. Дано поне да преживяваха по-леко от неговата част.

Конните знамена бяха първи в обиколката му. Бяха отделени от останалата част на лагера — конниците винаги се смятаха за по-елитни от пехотата. Днес, както ставаше все по-често напоследък, мъжете бяха притеснени за храната на конете. За един добър конник конят му винаги е на първо място. Пътуването им от Хиндерстап бе тежко за животните, особено след като нямаше много паша. Тази пролет почти нищо не беше израснало, а останалото от зимата бе необичайно оскъдно. Конете отказваха да пасат петната пожълтяла трева, все едно се беше развалила като другите запаси. А нямаха достатъчно зоб: бяха се надявали да се изхранват от околността, понеже се придвижваха твърде бързо, за да карат и фургони.

Е, значи трябваше да направи нещо по въпроса. Увери конниците, че работи по проблема, и те повярваха на думата му. Лорд Мат не ги беше подвеждал никога. Разбира се, онези, които беше подвел, гниеха в гробовете. Той отказа молбата им да развеят знамето. Може би след Трустеър.

В момента нямаше истинска пехота — всички бяха с Естеан и Дерид. Талманес благоразумно бе осъзнал, че ще им трябва повече подвижност, и беше взел три знамена конница и близо четири хиляди конни стрелци с арбалети. В повечето битки човек няма време да се цели, така че арбалетите вършеха добра работа — за тях беше нужна една десета от тренировките с обикновен лък. Вярно, лъковете можеха да стрелят по-бързо и по-далече, но като не можеш да заделиш цял живот за тренировки, арбалетите бяха чудесен заместител.

Освен това процесът на презареждане на арбалета улесняваше обучението на отделенията да стрелят залпово. Капитанът на отделението стоеше в другия край и шибваше с пръчка по ствола на едно дърво на всеки две секунди, за да подава ритъма. Всяко тупване по дървото беше заповед. Вдигане на арбалетите на рамо на първото. Стреляш на второто. Сваляш арбалета на третото. Зареждаш на четвъртото. Отново на рамо — на петото. Стрелбата на координирани залпове беше по-убийствена. Всяко четвърто тупване отпращаше вълна стрели по врага — в случая дърветата.

„Ще ни трябват още стрели“ — помисли Мат, забелязал колко много от късите стрели се чупят. При тренировка се губеха повече стрели, отколкото при бой, но си заслужаваше. Стрелците наистина ставаха все по-добри. Ако беше имал няколко знамена от тия, когато се би при Кървавите водопади, Нашиф може би щеше по-бързо да си научи урока.

Разбира се, щяха да са по-полезни, ако можеха да стрелят по-бързо. Зареждането забавяше най-много. Не завъртането на самия лост, а необходимостта всеки път арбалетът да се сваля. Отнемаше цели четири секунди. Новите лостове, които Талманес бе научил от оня механик в Муранди, доста ускоряваха нещата. Но механикът беше тръгнал да продава изобретението си в Кемлин и знае ли човек кой още ще реши да го купи? Много скоро всеки можеше да ги има. Едно предимство отпада, ако го имаш и ти, и врагът ти.

Нововъведенията му бяха донесли голям успех в Алтара срещу сеанчанците. Яд го беше да отстъпи това предимство. Можеше ли да измисли начин арбалетите да стрелят още по-бързо?

Докато мислеше за това, провери още някои неща из лагера. Алтарците, които бе приел в Бандата, се устройваха добре, а като се изключеше храната за конете и може би недостатъчното стрели, снабдяването изглеждаше в ред. Доволен, Мат тръгна да види Алудра.

Беше се устроила в задния край на лагера до малка закътана цепнатина в скалистия склон и Мат трябваше да се провре между три паравана от платна, окачени между дърветата, докато стигне до нея. И се наложи да спре, когато Бейл Домон вдигна ръка и го задържа, докато Алудра му разреши да влезе.

Слабичката тъмнокоса Илюминаторка седеше на пън в центъра на малкия си бивак, праховете й, рулата хартия, писалищната дъска за бележки и инструментите й бяха спретнато подредени върху парчета плат на земята около нея. Вече не носеше плитки и дългата й коса падаше свободно на раменете. Това й придаваше малко странен вид. Но пак си беше хубава.

„Да те изгори дано, Мат. Вече си женен“ — каза си той. Но пък Алудра наистина беше хубава.

Егеанин беше тук, държеше глинена гилза за нощно цвете, за да може Алудра да работи. Лицето на Алудра с пълничките устни се намръщи съсредоточено, докато почукваше леко по гилзата. Тъмната коса на Егеанин беше пораснала и тя все по-малко приличаше на сеанчанска благородничка. На Мат все още му беше трудно да реши как да я нарича. Тя искаше да я знаят като Лейлвин и понякога той си мислеше за нея с това име. Глупаво е човек да си сменя името само защото някой му е казал, че трябва, но той всъщност не я винеше, че не иска да ядоса Тюон. Адски упорита беше Тюон, да. Неволно погледна на юг, но се овладя бързо. Кръв и пепел! Всичко щеше да е наред с нея.

Все едно, Тюон сега я нямаше. Защо тогава Егеанин продължаваше тази шарада да се нарича Лейлвин? Мат всъщност я бе нарекъл със старото й име веднъж-дваж, след заминаването на Тюон, но тя го нахока. Жени! Не може да ги разбере човек, а сеанчанките — още по-малко.

Погледна Бейл Домон. Мускулестият брадат иллианец се беше подпрял на едно дърво до входа на бивака на Алудра, белите платнища плющяха до него. Още държеше ръката си вдигната предупредително. Сякаш целият този лагер не беше на Мат, моля ви се!

Той обаче реши да не се натрапва. Не можеше да си позволи да обижда Алудра. Беше адски близо до ония нейни драконови ужасии, а той държеше да ги има подръка. Но Светлина, колко го дразнеше, че трябва да минава през пропускателен пункт в собствения си лагер!

Алудра вдигна поглед от работата си и затъкна кичур коса зад ухото си. Забеляза Мат, а след това се загледа отново в нощното си цвете и започна пак да чука по него с чукчето. Кръв и пепел! Гледката му напомни защо я посещаваше толкова рядко. Не стигаше пропускателният пункт, но трябваше ли тая жена да тъпче нещо взривно с чук? Капка ум ли нямаше в главата? Цялата пасмина Илюминатори бяха такива обаче. Освен няколко жребчета от табуна, както може би щеше да каже баща му.

— Може да влезе — каза Алудра. — Благодаря ви, господин Домон.

— За мен беше удоволствие, госпожо Алудра — отвърна Бейл, смъкна ръката си и кимна любезно на Мат. Мат изпъна палтото си и закрачи напред, решил да пита за арбалетите. Но нещо моментално привлече погледа му. На земята зад Алудра лежаха изпънати няколко страници с детайлни рисунки и дълъг списък бележки с числа до тях.

— Това плановете за драконите ли са? — попита Мат нетърпеливо и бързо коленичи, за да огледа скиците, без да ги пипа. Алудра беше особено взискателна за такива неща.

— Да. — Още почукваше с чукчето. Погледна го някак неловко. Заради Тюон, подозираше Мат.

— А тези числа? — Мат се постара да превъзмогне неудобството.

— Необходими продукти. — Алудра остави чукчето и огледа цилиндричното нощно цвете от всички страни. Кимна на Лейлвин.

Кръв и пепел, но тия числа бяха големи! Цяла планина въглен, сяра и… гуано от прилеп? В бележките се твърдеше, че имало град, специализиран в производството му, някъде в северните подножия на Мъгливите планини. Кой град ще е специализиран точно в производството на гуано от прилеп? Имаше искания също за мед и калай, макар че неясно защо до тях нямаше никакви числа. Само бележка със звездичка.

Мат поклати глава. Как щяха да реагират обикновените хора, ако научеха, че величествените нощни цветя са само хартия, прах и — представи си — лайна от прилеп? Нищо чудно, че Илюминаторите толкова ревностно пазеха тайните на занаята си. Не беше само за да се опазят от конкуренция. Колкото повече знаеш за един процес, толкова по-малко удивителен и по-обикновен се оказва.

— Много материал е това — каза Мат.

— Чудо. За това ме помоли, Матрим Каутон — отвърна тя, подаде нощното цвете на Лейлвин, взе писалищната дъска и нахвърли няколко бележки на изпънатия отгоре лист. — Това чудо съм го разбила на списък от съставки. Дело, което само по себе си е удивително, нали? Не се оплаквай от топлината, когато ти