Буря се надига

беше обвързан Мат. Цветовете блеснаха отново, щом си помисли за Мат, но Ранд ги пренебрегна. За тези няколко мига не беше в настоящето.

Фалме бележеше повратен момент в живота му, дълбок като онзи, който бе дошъл по-късно в пустинните земи на айилците, когато се бе доказал като Кар-а-карн. След Фалме не беше имало повече криене, повече борба с онова, което беше всъщност. Тук за първи път бе признал същността си на убиец, за първи път бе осъзнал опасността, която носеше за околните. Опитвал се беше да ги остави зад себе си. Те бяха идвали след него.

При Фалме овчарчето бе изгоряло, пепелта му бе разпръсната и издухана от океанските ветрове. От тази пепел се бе възвисил Прероденият Дракон.

Смуши Тай’дайшар и процесията тръгна отново. Беше заповядал да отворят портала недалече от града, с надеждата да е извън полезрението на дамане. Разбира се, беше взел Аша’ман, който да го направи — прикривайки с това сплитовете от жени, — но не искаше да им предлага никакви податки за Пътуването. Неспособността на сеанчанците да Пътуват бе едно от най-големите му предимства.

Самият Фалме се намираше на малко късче суша — Томанска глава, — издадено в Аритския океан. Вълните се разбиваха във високите стръмни скали от двете страни с далечен грохот. Тъмните каменни сгради покриваха полуострова като камъни речно корито. Повечето бяха едноетажни, вдигнати разпръснато, сякаш обитателите им очакваха вълните да прехвърлят скалите и да се стоварят върху домовете им. Пасищата тук не бяха толкова излинели като на север, но новата пролетна трева започваше да изглежда прежълтяла и посърнала все едно, че стръковете съжаляваха, че са се показали от пръстта.

Полуостровът се спускаше към естествения пристан, в който бяха закотвени многобройни сеанчански кораби. Вееха се сеанчански флагове в знак, че този град е част от империята им. На знамето, което плющеше най-високо над града, бе изобразен златен ястреб в полет, стиснал три мълнии. Беше обкръжен с бяло.

Странните същества, докарани от сеанчанците от другата страна на океана, се движеха по далечните улици — твърде далече, за да може Ранд да различи подробности. В небето летяха ракен. Сеанчанците явно държаха много от тях тук. Томанска глава бе леко на юг от Арад Доман и този град несъмнено беше главната база на сеанчанците за кампания на север.

Това завоевание щеше да приключи днес. Ранд трябваше да сключи мир, трябваше да убеди Щерката на Деветте луни да отзове армиите си. Този мир щеше да е затишието пред буря. Ранд нямаше да защити хората си от война. Щеше само да ги съхрани, за да могат да загинат за него другаде. Но щеше да направи това, което трябваше.

Нинив яздеше до него. Спретнатата й рокля в синьо и бяло бе скроена по доманската мода, но ушита от по-плътна — и много по-скромна — тъкан. Нинив, изглежда, възприемаше различните моди по света и обличаше рокли от градовете, които посещаваше, но им налагаше собствения си усет за благоприличие. Някога Ранд може би щеше да го намери за забавно. Това чувство като че ли вече бе невъзможно за него. Усещаше само хладно спокойствие вътре в себе си — спокойствие, запушило вледенения извор на гняв.

Щеше да задържи достатъчно дълго гнева и спокойствието в равновесие. Трябваше.

— Ето, че се връщаме — каза Нинив. Пищният й накит тер-ангреал разваляше донякъде впечатлението от изящно скроеното облекло.

— Да — отвърна Ранд.

— Спомням си последния път, когато бяхме тук — подхвърли тя разсеяно. — Какъв хаос, какво безумие. А когато всичко свърши, те намерихме с онази рана в хълбока.

— Да — прошепна Ранд.

Беше се сдобил с онази първа неизцерима рана тук, когато се срази с Ишамаел в небесата над града. Раната се затопли, щом си помисли за нея. Топло и болезнено. Започнал бе да гледа на тази болка като на стар приятел, напомняне, че е жив.

— Видях те горе във въздуха — каза Нинив. — Не го повярвах… Опитах се да Изцеря онази рана, но тогава все още не можех да събера гнева, за да разбия преградата. Мин беше неизменно до теб.

Мин не беше дошла днес. Оставаше си близо до него, но нещо помежду им се бе променило. Точно както се беше страхувал винаги. Когато го погледнеше, Ранд знаеше, че вижда как я убива.

Само допреди няколко недели нямаше да може да я спре да го придружи, независимо от всичко. Сега остана, без изобщо да възрази.

Хлад. Скоро щеше да свърши. Нямаше място за съжаление и тъга.

Ранд докосна меча на кръста си. Беше извитият, с черната ножница, изрисувана с извиващ се дракон, червен и златен. По много причини му напомняше за Фалме.

— За първи път убих с меч човек в този град — каза тихо Ранд. — Никога не съм говорил за това. Беше сеанчански лорд, майстор на меча. Верин ми беше казала да не преливам в града, тъй че му се противопоставих само с меча. Надвих го. Убих го.

Нинив повдигна вежда.

— Значи наистина имаш право да носиш оръжие със знака на чаплата.

Ранд поклати глава.

— Нямаше свидетели. Мат и Хюрин се биеха другаде. Видяха ме веднага след битката, но не бяха свидетели на смъртоносния удар.

— Какво значение имат свидетелите? — изсумтя Нинив презрително. — Надвил си майстор на меча, значи си такъв. Дали са го видели други, или не, е несъществено.

Той я погледна.

— Защо да носи човек знака на чаплата, ако няма да го видят други, Нинив?

Тя не отвърна. Пред тях, извън града, сеанчанците бяха издигнали голям павилион на черни и бели ивици. Отворената му страна като че ли бе обкръжена от стотици двойки сул-дам и дамане, дамане облечени в характерната сива рокля, сул-дам — в роклите си на червено и синьо, с мълнията на гърдите. Ранд беше взел със себе си само няколко преливащи: Нинив, три Мъдри, Кореле, Наришма, Флин. Нищожна част от онова, което му бе достъпно, дори без да се обръща към силите си, разположени на изток.

Но не, по-добре беше да вземе само почетна охрана, за да изглежда, че е дошъл за мир. Ако тази среща се превърнеше в бой, единствената му надежда беше бързото бягство през портал. Или това… или сам да направи нещо, за да прекрати битката.

Статуетката с мъжа, вдигнал високо сферата, висеше на седлото пред него. С нея сигурно щеше да може да устои срещу сто дамане. Двеста. Помнеше Силата, която беше владял, докато прочистваше сайдин. Беше Сила, способна да срине със земята цели градове, да унищожи всеки, който се изправи срещу него.

Не. Нямаше да се стигне до това. Не можеше да си позволи да се стигне до това. Сеанчанците със сигурност трябваше да знаят, че нападението срещу него би довело до бедствие. Ранд бе дошъл отново на среща с тях, с пълното съзнание, че предател сред техните редици се бе опитал да го плени или убие. Трябваше да разберат искреното му намерение.

Но ако не… Пресегна се, стисна ключа за достъп, просто за всеки случай, и го пъхна в големия външен джоб на палтото си. После вдиша дълбоко, намести се на седлото и подири пустошта. Там сграбчи Единствената сила.

Гаденето и замаята заплашиха да го изхвърлят от седлото. Той залитна, краката му се стегнаха около Тай’дайшар, ръката му стисна ключа за достъп в джоба. Луз Терин се надигна от дълбините на ума му, посегна да докопа Единствената сила. Беше отчаяна борба и когато Ранд най-сетне я спечели, усети, че се е отпуснал в седлото.

И отново мърмореше на себе си.

— Ранд? — обади се Нинив.

Ранд изправи гръб. Беше Ранд, нали? Понякога след такава битка му ставаше трудно да си спомни кой е. Беше ли натикал най-сетне дълбоко в себе си Ранд натрапника, за да стане отново Луз Терин? Предния ден се беше събудил по пладне, свит в ъгъла в стаята си, плачеше и си шепнеше името на Илиена. Усещаше мекотата на дългата й златиста коса в дланите си и помнеше как я притиска до себе си. Помнеше как я вижда мъртва в нозете си, убита с Единствената сила.

Кой беше той?