— Добре — повтори той и отново погледна Алудра. — Макар че — по съвсем различни причини — бих искал да взема тези планове и да ги пазя при мен.
— Съвсем различни причини ли? — попита мрачно Лейлвин, сякаш търсеше в думите му нова обида.
— Да. И причините са, че не искам да са тук, когато Алудра чукне едно от тия нощни цветя неправилно и вземе, че се изгърми на половината път до Тарвинската клисура!
Алудра се засмя, макар че Лейлвин отново изглеждаше обидена. Трудно беше човек да
— Можеш да вземеш плановете, Мат — каза Алудра. — Стига да ги държиш в онзи сандък със златото ти. Знам, че си го пазиш по-добре от всичко на света.
— Сърдечно ти благодаря — измърмори той и се наведе да събере листовете, без да обръща внимание на прикритата обида. Дали просто не го бяха изработили? Проклета жена. — Между другото, за малко да забравя. Знаеш ли нещо за арбалетите, Алудра?
— За арбалетите ли?
— Да — каза Мат, докато навиваше хартиите. — Предполагам, че трябва да има начин да се направи така, че да се зареждат по-бързо. Знаеш, като онези нови коленчати лостове, само с пружина или нещо такова. Може би лост, който да може да се завърта, без първо да се налага да се сваля оръжието.
— Това едва ли е в моята област, Мат.
— Знам. Но ти си умна за такива неща и може би…
— Ще трябва да намериш някой друг — каза Алудра и се обърна, за да вземе друго полудовършено нощно цвете. — Много съм заета.
Мат бръкна под шапката си и се почеса по главата.
— Това…
— Мат! — извика един познат глас. — Мат, трябва да дойдеш с мен! — Олвер притича в бивака на Алудра. Бейл вдигна предупредително ръка, но Олвер, разбира се, се шмугна право под нея.
Мат се изправи.
— Какво има?
— Някой е дошъл — каза Олвер, лицето му бе червено от възбуда.
Голяма гледка беше това лице. Ушите прекалено големи, носът сплескан, устата твърде широка. На дете на неговите години грозотата изглеждаше мило. Нямаше да има толкова късмет, като пораснеше. Може би мъжете в лагера бяха прави да го учат на оръжия. С такова лице по-добре да знае да се защитава.
— Чакай, задръж малко — каза Мат, докато пъхаше плановете на Алудра в колана си. — Някой е дошъл ли? Кой? Защо ще ме търси?
— Талманес ме прати да те доведа — каза Олвер. — Смята, че е важна клечка. Каза да ти предам, че имала листове с твои рисунки и че имала „характерно лице“, каквото и да значи това. Че…
Олвер продължи, но Мат престана да го слуша. Кимна на Алудра и другите и изтича през платнищата и под дърветата. Олвер пъхтеше след него.
На входа на лагера, възседнала късокрака бяла кобила, чакаше пълничка жена с добродушна бабешка физиономия, кафява рокля и сиви кичури в косата. Самата коса бе прибрана на кок. Обкръжаваше я група войници, а Талманес и Мандевин стояха точно пред нея като два каменни стълба, преграждащи вход към пристанище.
Жената имаше лице на Айез Седай, а до коня й стоеше Стражник. Макар да бе на години и косата му да бе побеляла, излъчваше присъщото за Стражниците усещане за опасност. Оглеждаше войниците на Бандата с упорити очи, скръстил ръце на гърдите си.
Айез Седай се усмихна и подхвърли превзето:
— Ах, колко мило! Станал си точен след последната ни раздяла, Матрим Каутон.
— Верин — каза Мат, задъхан от тичането. Погледна Талманес, който държеше лист хартия, от напечатаните с лицето на Мат. — Открила си, че някой разпространява рисунки с лицето ми в Трустеър?
Тя се засмя.
— Би могло да се каже.
Той се взря мълчаливо в тъмните айезседайски очи.
— Кръв и кървава пепел — измърмори. —
— От доста време, бих добавила — подхвърли Верин небрежно. — И по-скоро против волята си.
Мат затвори очи. Толкова със сложния план за набега. Да го изгори дано. А беше хубав план.
— Как разбра, че съм тук?
— Някакъв търговец дойде при мен преди час и обясни, че тъкмо имал приятна среща с тебе и че си му платил щедро за скица на Трустеър. Реших да спестя на бедното градче нападение от твоите… приятели и просто да дойда сама при теб.
— Преди час? — Мат се намръщи. — Но Трустеър все пак е на половин ден път оттук!
— Така е. — Верин се усмихна.
— Да ме изгори дано. Пътувала си, нали?
Тя се усмихна още по-широко.
— Допускам, че се опитваш да стигнеш до Андор с тази войска, Матрим Каутон, нали?
— Зависи. Можеш ли да ни пренесеш там?
— Много бързо — отвърна Верин. — До вечерта хората ти може да са в Кемлин.
Светлина! Двайсет дни заличени от похода му? Може би
— Какво искаш? — попита я направо.
— Честно? — отвърна тя с лека въздишка. — Това, което
—
— Да. Хайде, много неща имаме да обсъдим.
Плесна с юздите и подкара коня си в лагера, а Талманес и Мандевин неохотно отстъпиха встрани да я пуснат.
— Май набегът се отменя — рече Талманес. Не изглеждаше разочарован.
Мандевин се почеса по превръзката на окото.
— Значи ли това, че мога да се върна при бедната си стара леля?
—
— Чудесно — каза Мандевин. — Но следващия път аз ще съм Стражникът, нали, Мат?
Мат само въздъхна и забърза след Верин.
Глава 35
Ореол от мрак
Хладният морски бриз лъхна Ранд в мига, в който мина през портала. Мекият, нежен като перце вятър носеше миризмите на хиляди кухненски огньове, пръснати из град Фалме и стоплящи сутрешните гозби.
Ранд дръпна рязко юздите на Тай’дайшар. Не беше подготвен за спомените, които носеха тези миризми. Спомени за време, когато все още не беше сигурен за ролята си на света. Спомени за време, когато Мат постоянно го беше ръгал в ребрата да носи хубави палта, колкото и да се опитваше Ранд да ги избягва. Спомени за време, когато го беше срам от знамената, които сега плющяха зад него. Някога бе настоявал да ги държат скрити все едно, че така можеше да се скрие от собствената си съдба.
Процесията го чакаше, скърцаха сбруи и пръхтяха коне. Ранд бе посетил Фалме веднъж, за кратко. В онези дни не можеше да се задържи задълго на едно място. Беше прекарал онези месеци или в гонитба на някого, или сам преследван. Фейн го беше отвел до Фалме, с Рога на Валийр и рубинената кама, към която
