Тя не помръдна от мястото си, но се намръщи.
— Забравила бях какъв си инат.
— И се гордея с това.
— А ако направим компромис?
— Ще ми кажеш какво пише в тоя проклет лист?
— Не. Защото може да не се наложи да се запознаваш със съдържанието. Надявам се да мога да се върна при теб, да взема писмото и да те изпратя по пътя ти. Но ако не мога…
— Какъв е компромисът тогава?
— Може да предпочетеш да не отваряш писмото — каза Верин. — Да го изгориш. Но ако направиш това, изчакваш петдесет дни в Кемлин в случай, че ми отнеме повече време да се върна, отколкото очаквам.
Това го накара да се замисли. Петдесет дни бяха много време. Но ако можеше да чака в Кемлин, вместо да пътува…
Дали Елейн беше в града? Тревожеше се за нея след бягството й от Ебу Дар. Ако беше там, сигурно щеше да може да започне бързо производството на драконите на Алудра.
Но петдесет дни? В чакане? Или това, или да отвори проклетото писмо и да види какво пише вътре? Не му харесваше, нито едното, нито другото.
— Двайсет дни — заяви той.
— Трийсет дни — каза Верин и вдигна пръст, за да прекъсне възраженията му. —
Трийсет дни. Можеше да изчака трийсет дни. Погледна писмото в ръцете си. Можеше да издържи и да не го отвори, а трийсет дни чакане всъщност не му губеха много време. Щеше да е само малко повече, отколкото щеше да му отнеме, ако стигнеше до Кемлин сам. Всъщност беше си проклета сделка! Трябваха му няколко недели, докато започнат да се правят драконите, а също така и време, докато открие нещо повече за Кулата Генджей и змиите и лисиците. Том не можеше да възрази — след като бездруго щеше да им отнеме две недели, за да стигнат до Кемлин.
Верин го гледаше с лека тревога. Не можеше да й позволи да разбере колко е доволен. Позволиш ли на жена да го разбере и тя все ще намери начин да те изработи.
— Трийсет дни — повтори Мат с неохота и стисна ръката й. — Но щом свършат, мога да тръгна.
— Или можеш да отвориш писмото след десет — каза Верин. — И да направиш каквото пише в него. Едно от двете, Матрим. Имам ли думата ти?
— Имаш я. Но няма да отворя това проклето писмо. Ще чакам трийсет дни и след това си тръгвам по работата.
— Ще видим — каза тя, усмихна се, сгъна рисунката му и извади от джоба си малка кожена чантичка. Отвори я и докато прибираше рисунката, Мат видя вътре купчина сгънати и запечатани листчета, същите като това, което държеше той. А те за какво бяха?
След като прибра чантичката, Верин извади гладък полупрозрачен камък — брошка с форма на лилия.
— Започни да вдигаш лагера си, Матрим. Трябва да направя портала ви колкото може по-скоро. Самата аз трябва скоро да Пътувам.
— Добре. — Мат отново погледна запечатания лист в ръцете си. Защо Верин беше толкова тайнствена?
„Да го изгори дано! Няма да го отворя! Няма.“
— Мандевин! Заведи Верин Седай до палатката й да изчака, докато вдигнем лагера, и назначи двама войници да й донесат всичко, което й трябва. Също така уведоми другите Айез Седай, че тя е тук. Вероятно ще се заинтересуват от пристигането й, знаеш ги Айез Седай. — Пъхна сгънатия лист в колана си и понечи да излезе. — А, и накарай някой да
Тюон беше мъртва. Изчезнала. Захвърлена, забравена. Тюон беше Щерката на Деветте луни. Вече бе само отметка в историите.
Фортюона беше императрица.
Фортюона Атем Деви Пейендраг целуна леко по челото коленичилия в ниската трева и свел глава войник. Душната алтарска топлина създаваше впечатлението, че лятото вече е дошло, но тревата — която изглеждаше тучна и пълна с живот само допреди няколко недели — бе израснала закърняла и започваше да пожълтява. Къде бяха бурените и тръните? Напоследък семената не покълваха както трябва. Разваляха се като зърното и умираха още преди наистина да са се съживили.
Войникът пред Фортюона беше един от петимата. Зад тези петима стояха петстотин бойци от Небесните юмруци — най-елитните щурмови части. Носеха кожена гръдна броня и леки дървени шлемове, оформени като глави на насекоми. Шлемовете, както и броните, бяха украсени със знака на стегнатия юмрук. Петдесет двойки сул-дам и дамане, включително Дали и нейната сул-дам Малахавана, които Фортюона бе дала за каузата. Беше почувствала нужда да пожертва нещо лично за тази най-важна мисия.
Стотици то’ракен обикаляха в стоборите отзад, водени от гледачите, които ги подготвяха за предстоящия полет. Ято ракен вече кръжеше изящно високо горе.
Фортюона погледна войника пред себе си, опряла пръсти на челото му, където го бе целунала.
— Дано смъртта ти донесе победа — промълви тя ритуалните слова. — Дано ножът ти пусне кръв. Дано децата ти пеят в твоя възхвала до сетната зора.
Той сведе глава още по-ниско. Като четиримата други в редицата, беше облечен в черна кожа. Три ножа висяха от колана му и нямаше наметало или шлем. Беше дребен мъж — всички членове на Небесните юмруци бяха дребни и стегнати, а над половината от тази група бяха жени. Тежестта винаги беше проблем за тези, на които предстоеше мисия с то’ракен. При набег двама дребни, добре тренирани войници бяха за предпочитане пред един тромав и неповратлив воин с тежка броня.
Слънцето тъкмо залязваше. Лейтенант-генерал Юлан — който лично щеше да води ударната сила — смяташе, че ще е най-добре да предприеме полета в края на деня. Нападението щеше да започне в тъмнина, която да ги скрие от тези, които можеше да наблюдават хоризонта в Ебу Дар. Някога тази предпазна мярка щеше да е ненужна. Какво значение имаше, ако хората в Ебу Дар видеха стотици излитащи то’ракен? Вестта не можеше да пътува по-бързо от крилете на ракен.
Но враговете им можеха да пътуват по-бързо, отколкото трябваше да е по силите им. Дали тер-ангреал, сплит или нещо друго им даваше тази възможност, но опасността беше сериозна. По-добре беше да действат прикрито. Полетът до Тар Валон щеше да отнеме няколко дни.
Фортюона пристъпи към следващия войник в редицата. Жена. Черната й коса беше на плитки. Фортюона я целуна по челото и изрече същите ритуални слова. Тези петима бяха Кръвни ножове. Чисто черният каменен пръстен, който носеше всеки от тях, беше специализиран тер-ангреал, който щеше да им даде сила и бързина и щеше да ги загръща в мрак, позволявайки им да се сливат със сенките.
Невероятните възможности си имаха цена обаче, защото пръстените изсмукваха живота и убиваха онези, които ги носеха, за няколко дни. Свалянето на пръстена леко забавяше процеса, но щом той се активираше — с капка от тяхната кръв, докато е на пръста, — процесът ставаше необратим.
Тези петима нямаше да се завърнат. Щяха да останат, независимо от изхода на набега, за да избият колкото е възможно повече марат-дамане. Беше ужасно прахосничество — онези дамане трябваше да бъдат окаишени, — но по-добре да ги избият, отколкото да ги оставят в ръцете на Преродения Дракон.
Фортюона пристъпи към следващия в редицата и го удостои с целувката и благословията си.
Толкова много се бе променило за дните след срещата й с Преродения Дракон. Новото й име беше едно от израженията на тези промени. Сега дори Висшата кръв често се просваха в нозете й. Нейните со’джин — включително Селусия — бяха обръснали косите си. Отсега нататък щяха да оставят дясната страна на главите си обръсната и да си пускат коса на лявата, като я сплитат, докато расте. Засега носеха на лявата кепета.
Обикновените хора вървяха по-уверено, по-гордо. Отново имаха императрица. След като целият свят се беше объркал, това поне беше поправено.
Фортюона целуна последния от петимата Кръвни ножове и за пети път изрече словата, които ги
