Буря се надига

— Милорд?

— Ще бъдеш моят емисар — заяви Ранд и махна с ръка. В другия край на стаята въздухът се раздвои от портал, който проряза хубавия килим на пода. — Твърде много доманци с благородна кръв се крият, разпръснати из страната. Бих искал да ги привлека за свои съюзници, но няма да ми стигне времето, ако тръгна да ги търся лично. За щастие разполагам с теб, за да го направиш от мое име.

Рамшалан изглеждаше възбуден от перспективата. През портала Мин успя да зърне високи борове, а въздухът, лъхнал от другата страна, бе хладен и свеж. Тя се обърна и погледна Нинив. Айез Седай следеше с присвити очи разговора и Мин успя да разчете в изражението й собствената си тревога. Що за игра играеше Ранд?

— Отвъд портала — продължи Ранд — ще намериш древен палат, обитаван от дребна доманска търговска фамилия. Това е първото от многото места, където ще те изпратя. Иди от мое име и потърси владетелите на замъка. Виж дали искат да ме подкрепят и дали изобщо знаят за мен. Предложи им високи награди срещу васална вярност. Понеже доказа, че си умен, ще оставя на теб да определиш условията. Самият аз не съм достатъчно вещ в такива преговори.

— Да, милорд! — отвърна мъжът и се изпъчи още повече, въпреки че изгледа портала с тревога, недоверчив — като повечето хора — към Единствената сила, особено когато с нея борави мъж. При първа възможност този човек щеше да измени на думата си толкова бързо, колкото бе изменил на лейди Чадмар след падането й. Какво си мислеше Ранд, че да изпраща от свое име това конте на среща с Грендал?

— Тръгвай — каза Ранд.

Рамшалан направи няколко колебливи стъпки към портала.

— Ааа, милорд Дракон, дали не бих могъл да получа нещо като ескорт?

— Не е нужно да плашим или тревожим хората там — отвърна Ранд, без да се обръща от картата. Хладният въздух продължаваше да духа през портала. — Отивай бързо и се върни, Рамшалан. Ще оставя портала отворен, докато се върнеш. Търпението ми не е безгранично, а има много други, към които бих могъл да се обърна за тази мисия.

— Аз… — Мъжът като че ли пресмяташе рисковете. — Разбира се, милорд Дракон.

Пое си дълбоко дъх и прекрачи портала с колебливи стъпки като глезена къщна котка, осмелила се да прецапа навън през локва вода. Мин неволно изпита жал към този човек.

Изхрущяха нападали борови иглички — Рамшалан се отдалечаваше навътре в леса. Вятър просъска в клоните на дърветата. Беше странно да чуеш този звук, докато си вътре в уютното имение. Ранд остави портала отворен, все така взрян в картата.

— Добре де — заговори сърдито Нинив след няколко минути. — Що за игра е това?

— Как би я надвила ти, Нинив? — попита Ранд. — Тя няма да се подведе да се бие с мен, както Рахвин или Самаил. Нито ще се остави лесно да бъде вкарана в капан. Грендал разбира хората по-добре от всеки друг. Може да е извратена, но е умна и не бива да бъде подценявана. Торхс Марджин направи тази грешка, както помня, и знаеш каква бе съдбата му.

Мин се намръщи.

— Кой? — И погледна Нинив. Айез Седай сви рамене.

Ранд обърна глава към тях.

— В историята е известен като Торхс Прекършения.

Мин отново поклати глава. Нинив също. И двете нямаха задълбочени познания в историята, но Ранд се държеше все едно, че трябваше да знаят това име. Лицето му се стегна, той се изчерви съвсем леко и отново им обърна гръб.

— Въпросът си остава. — Гласът му беше тих, но напрегнат. — Ти как би я надвила, Нинив?

— Няма да играя игрите ти, Ранд ал-Тор — отвърна сърдито Нинив. — Явно вече си решил какво да правиш. Защо питаш мен?

— Защото това, което се каня да направя, би трябвало да ме плаши — отвърна той. — А изобщо не ме плаши.

Мин потръпна. Ранд кимна на застаналите на входа Деви. Прекосиха стаята с леки стъпки, скочиха през портала, разпръснаха се из боровата гора и бързо се скриха от поглед. Двадесетте вдигнаха по-малко шум от Рамшалан.

— Хайде — каза Ранд и тръгна към портала. Мин го последва, но Нинив се завтече и я изпревари.

Стъпиха върху килим от борови иглички, посивели от дългата дрямка под вече стопилите се зимни снегове. Планинският въздух се оказа по-мразовит, отколкото бе издал лекият ветрец. Мин съжали, че не си беше взела наметало, но нямаше време за това. Ранд закрачи през леса, а Нинив притича до него и заговори тихо.

Едва ли щеше да изтръгне нещо полезно от него, не и в това настроение. Трябваше просто да изчакат и да видят какво ще им разкрие. Мин успя да зърне някои от айилките между дърветата, но само за миг, и то когато явно не се криеха. Бяха се приспособили добре към живота във влажните земи. Как един народ, отраснал в Пустошта, знаеше така инстинктивно как да се крие в гора?

Дърветата пред тях се разредиха и Мин побърза да настигне Ранд и Нинив, които се бяха спрели на билото на нисък полегат хълм. Оттук можеха да виждат над леса. Дърветата продължаваха надолу като море от зелено и кафяво. Боровете се раздвояваха при брега на малко планинско езеро в триъгълна падина между хълмовете.

На друг хълм, високо над водата, се издигаше внушително каменно здание. Правоъгълно и високо, във формата на няколко кули, струпани една над друга, всяка следваща — малко по-тънка от долната. Това придаваше на двореца елегантност — здраво укрепен и в същото време великолепен.

— Красив е — каза Мин, останала без дъх.

— Строен е в друго време — каза Ранд. — Време, когато хората все още са смятали, че великолепието на една сграда й придава сила.

Дворецът беше далече, но не чак толкова, че Мин да не може да види стражите с алебарди и брони по бойниците. Закъсняла група ловци влизаше през портите с убита сърна, метната на гърба на товарен кон, няколко ратаи сечаха паднало дърво, може би за огрев. Две слугини в бяло носеха кобилици с ведра от езерото, а в прозорците на зданието примигваха светлини. Беше изпълнено с живот и човешка дейност имение, побрано в една-единствена масивна сграда.

— Мислиш ли, че Рамшалан е успял да стигне? — подхвърли Нинив.

— Дори глупак като него не би могъл да пропусне това — отвърна Ранд, присвил очи. Статуетката беше в джоба му. Мин съжали, че не я беше оставил. Притесняваше я, както я опипваше с пръсти. Галеше я.

— Значи изпрати Рамшалан, за да умре — каза Нинив. — Какво ще постигне това?

— Тя няма да го убие — отвърна Ранд.

— Защо си толкова сигурен?

— Не й е присъщо. Не и след като може да го използва срещу мен.

— Не очаквам тя изобщо да повярва — намеси се Мин. — Че го пращаш да провери верността на доманските лордове.

Ранд бавно поклати глава.

— Надявам се отчасти да повярва, но не го очаквам. Сигурно имам предвид това, което казах за нея, Мин — тя е по-хитра от мен. И се боя, че ме познава много по-добре, отколкото аз нея. Тя ще принуди Рамшалан и ще изтръгне от него целия разговор, който имахме. Оттам ще намери начин да използва този разговор срещу мен.

— Как?

— Не знам. Де да знаех. Ще измисли нещо умно, а след това ще порази Рамшалан с толкова дискретна Принуда, че няма да мога да предвидя следващия ход. Ще остана без никакъв избор, освен да го държа край себе си и да гледам какво прави, или да го изгоня. Но тя, разбира се, ще помисли и за това, така че каквото и да направя, ще задвижи другите й планове.

— Казваш го така, сякаш е невъзможно да спечелиш — каза намръщено Нинив. Тя като че ли изобщо не забелязваше студа. Всъщност и Ранд оставаше безразличен към него. Какъвто и да беше този „фокус“ с пренебрегването на студ и топлина, Мин така и не бе успяла да го проумее. Твърдяха, че нямал нищо общо със Силата, но ако беше така, защо само Ранд и Айез Седай можеха да го постигнат? Айилците като че ли също не се притесняваха от студа, но те не влизаха в сметката. Тях изобщо не ги засягаха обикновените